Нора Робъртс - Град на демони

— Така ли? — Обзета от ярост, Лейла се обърна към Фокс. — Аз слушам облаците, а ти понасяш ритник в лицето.

— Твоето е по-красиво. Относително. Замълчи за минута. Имай милост към пострадалите.

— Никога вече не го прави. Погледни ме и ме чуй. Никога вече. Или ще обещаеш, или моето участие приключва.

— Не обичам ултиматуми. — В премрежените му от болка очи проблесна гняв. — Всъщност ме вбесяват.

— А знаеш ли мен какво ме вбесява? Недоверието ти, че мога да понеса своя дял.

— Няма нищо общо с доверие или нечий дял. Благодаря, Сибил, сега е по-добре. — Фокс внимателно се изправи, взе водата, която Кал му подаде, и я изпи на един дъх. — Увити са в дебел плат, зад южната стена. Не можах да видя колко са. Два, може би три. Знаеш къде са инструментите, Кал. Идвам след минута да помогна.

Фокс успя да стигне до къщата, до банята зад кухнята, преди да повърне като след двудневен запой. С разбунтуван стомах и мъчителен световъртеж изми лицето и устата си. Остана подпрян на мивката, докато възстанови дишането си.

Когато излезе, Лейла стоеше в кухнята.

— Не сме приключили.

— Искаш кавга? Ще се караме по-късно. Сега имам по-важна работа.

— Няма да правя нищо повече, докато не ми дадеш дума, че никога вече няма да поемеш целия удар вместо мен.

— Не мога. Давам дума само когато съм сигурен, че мога да удържа на нея. — Обърна се и започна да рови в шкафовете. — В тази къща няма друго, освен билкови боклуци за профилактика. Защо не се намира дори едно скапано обезболяващо хапче?

— Нямаше право…

— Заведи дело срещу мен. Познавам добри адвокати. Правим каквото можем, Лейла. Така стоят нещата. Така съм устроен. Поех риска, защото знаех, че си струва. Направих го заради теб, заради всички нас. Не бих допуснал да пострадаш, ако мога да го спра, и не очаквай да обещая, че и занапред няма да правя всичко възможно, за да те предпазя.

— Ако мислиш, че съм по-слаба и безполезна, защото съм жена…

Лицето му изглеждаше бледо като платно, когато се обърна към нея. Дори гневът не върна руменината му.

— За бога, не развявай феминистки знамена. Да не си влязла в заговор с майка ми? Полът ти няма нищо общо… освен факта, че все повече хлътвам по теб, което не би се случило, ако беше мъж. Оцелях. Имам главоболие, от носа ми тече кръв и закуската ми отиде в канала… както и вечерята, и може би няколко вътрешни органа. Но освен че за мой ужас тук няма дори един аспирин и кутия кока-кола, добре съм. Щом искаш да се сърдиш, сърди се. Но нека поне имаш повод.

Докато той потъркваше чело с два пръста, Лейла отвори чантата си, оставена на масата в кухнята, извади малка кутийка с лунен сърп на капака и му подаде две таблетки.

— Заповядай.

— Слава богу. Не се скъпи. Дай ми още две.

— Все още съм ядосана, с или без повод. — Тя извади още две таблетки и потрепери, когато Фокс глътна цялата шепа на сухо. — Но ще продължа да помагам, защото съм част от екипа. Нека първо изтъкна нещо. Щом си хлътнал по мен, представи си как се почувствах, когато те видях на земята да се превиваш от болка, целия в кръв. Има много неща, които могат да накарат човек да страда. Помисли върху това.

Когато Лейла тръгна с енергична походка към вратата, той остана на мястото си. Вероятно тя имаше право, но бе твърде изтощен, за да мисли. Вместо това извади каната със студения чай на майка си от хладилника и изпи чаша, за да разсее неприятния вкус и паренето в гърлото си.

Все още замаян, остави къртенето на Гейдж и Кал. Нямаше начин, трябваше да каже на родителите си. Особено ако не успееха да поставят камъка обратно така, та да не личи, че е бил ваден.

Не, реши той, трябваше да им каже, за да не се чувства виновен.

Със сигурност щяха да разберат, много по-добре от своенравната брюнетка, защо е предпочел да стори това в тяхно отсъствие. Навярно нямаше да им хареса, но нямаше да трият сол на главата му за липса на доверие.

— Внимавайте да не го одраскате.

— Това е някакъв скапан камък, О’Дел. — Гейдж шеговито допря чука до главата на къртача. — Не е диамант.

— Тези ги разправяй на родителите ми — промърмори Фокс и застана до тях с ръце в джобовете.

— Дано си сигурен, че е точно този. — Кал удари от другата страна. — Иначе ще одраскаме доста повече.

— Този е. Стената е дебела, затова все още се крепи. Или е бил разклатен, или тя го е разместила. Миналото е твоята област.

Мокър, с ожулени кокалчета, Кал нанесе нов удар. До следващия драскотините на кокалчетата му изчезнаха, но все още бе прогизнал до кости.

— Излиза.

Двамата с Гейдж издърпаха камъка, а Фокс с ужас си представяше как къщата рухва като творение от детски конструктор.

— Проклетникът тежи цял тон — промърмори Гейдж. — Като скала. Пази пръстите си.

Той изруга, когато неволно притисна своите пръсти между съседните камъни и остави извадения да падне на земята. Седна назад и засмука наранената си ръка, а Кал посегна към отвора и извади пакета.

— Мамка му! Ето го. Точка за О’Дел.

После внимателно и приведен, за да запази съдържанието от дъжда, разви плата.

— Не ги отваряй — предупреди го Куин. — Твърде влажно е, мастилото може да се разтече. Дневниците на Ан Хокинс. Открихме ги.

— Ще ги отнесем у дома. Ще свалим тези мокри дрехи, а после…

Експлозия разтърси земята. Тласна Фокс назад към каменния зид и хълбокът и рамото му поеха удара. В главата му все още отекваше тътен, когато се обърна и видя къщата, обгърната от пламъци. Издигаха се до покрива, пропълзяваха през счупените прозорци и оставяха зад себе си грозна диря от черен дим. Той побягна към дома си през опустошителната огнена стена.

Когато Гейдж го сграбчи, Фокс рязко се обърна и замахна, заслепен от ярост.

— Кучетата са вътре. По дяволите! Опомни се. — Гейдж надвика бумтенето на пламъците. — Истина ли е? Ела на себе си, Фокс. Истина ли е?

Фокс усещаше топлината. Би се заклел, че я усеща, и очите му пареха от дима, който нахлу в гърлото му, когато опита да си поеме дъх. Трябваше да се пребори с видението на дома си, обхванат от пожар, и мисълта, че трите безпомощни кучета са затворени вътре.

Вкопчи се в рамото на Гейдж за опора, а после и в ръката на Кал, и с помощта на приятелите си се изправи. Останаха свързани за миг и този миг бе достатъчен.

— Измама е. Мамка му! Поредната измама. — Чу накъсаната въздишка на Кал. — Лъмп е добре. Кучетата са в безопасност. Просто нов опит за сплашване.

Огънят затрепери и утихна и старата къща отново стоеше непокътната под несекващия ситен дъжд.

Фокс въздъхна на свой ред.

— Извинявай за юмрука в лицето — каза той на Гейдж.

— Удряш като момиче.

— Устната ти кърви.

Гейдж изтри кръвта и се усмихна.

— Не за дълго.

Кал тръгна към къщата, отвори вратата и пусна кучетата навън. После просто седна на задната тераса, прегърнал Лъмп.

— Не очаквах да дойде у дома. — Фокс го настигна и сложи ръка на парапета, при чието поставяне бе помагал. — Никога не е прониквало тук или у Кал. При семействата ни.

— Сега нещата са различни. — Сибил приклекна и потърка козината на другите две кучета, които въртяха опашки. — Тези създания не са изплашени. За тях нищо не се е случило. Само за нас.

— А ако родителите ми бяха тук?

— И те нямаше да усетят. — Куин седна до Кал. — Колко пъти вие тримата сте виждали неща, невидими за другите?

— Понякога са истински — изтъкна Фокс.

— Това не беше. Просто иска да ни разтърси и сплаши. Да… Господи, дневниците!

— У мен са. — Фокс се обърна и видя Лейла да стои в дъжда, притиснала вързопа с дневниците към гърдите си. — То искаше да те нарани. Не усети ли? Защото ти ги намери. Не почувства ли омразата?

Обзет от паника, Фокс не бе почувствал нищо… сега осъзна грешката си.

— Е, точка и за него. — Приближи се към Лейла и повдигна падналата й качулка. — Но все още водим по точки.