— Прав си.

Фокс й подаде палтото.

— Петък вечер в Холоу? „Боул-а-Рама“ е хитът.

Тя се усмихна.

— Тогава да тръгваме. Да повървим ли пеша?

— Четеш мислите ми. В преносен смисъл. Цял ден съм напрегнат. — Фокс се спря, когато излязоха навън. — Кофа теменужки пред цветарския магазин. И Ерик Муър, гладко обръснат. Винаги обръсва зимната си брада през март. Пролетта идва. — Хвана ръката на Лейла, докато въвряха по тротоара. — Знаеш ли какво друго обичам колкото пица и пинбол?

— Какво?

— Разходка с хубаво момиче.

Лейла го погледна втренчено.

— Вече си в по-добро настроение.

— Мисълта за пица винаги ми се отразява добре.

— Не, наистина.

Той махна с ръка на някого от другата страна на улицата.

— Бях потънал в самосъжаление. Нуждая се от това от време на време, но бързо ми минава.

— Как?

— Като си напомня, че всички правим каквото трябва. И че в повечето случаи накрая доброто побеждава. Понякога краят не е такъв, какъвто ни се иска, но все пак е добър.

— Успя да повдигнеш духа ми.

— Това беше целта.

— Не бях потънала в самосъжаление. По-скоро бях разтревожена. Теменужките са добър знак, но ми е мъчно, че се открояват сред подобни гледки. — Лейла пое към магазинчето за сувенири. — Иска ми се и аз да вярвам, че доброто побеждава, но е трудно, като зная, че е на такава цена. Че някои хора губят.

— Може би не е загуба за тях. Може би ще се устроят в Айова и ще ударят джакпота от лотарията или бизнесът им ще потръгне двойно по-добре. Или просто ще се почувстват по-щастливи там, поради каквато и да е причина. Колелото трябва да се завърти, за да стигнеш някъде.

— И го казва човек, който упражнява адвокатска професия в малкото си родно градче.

— Аз завъртях колелото. — Прекосиха площада. — То ме доведе обратно тук. Доведе и теб.

Фокс отвори вратата и я поведе към шумотевицата „Боул-а-Рама“.

— При пицата и пинбола.

— И пролетта, ако продължим алитерацията. Бих добавил боулинг и безгрижие.

— Безгрижие. Печелиш три точки.

— Зная как да изиграя картите си. — Фокс се завъртя и предавайки се на веселото настроение, неочаквано долепи устни до нейните. — Следващата двойка думи е секс и страст.

— Няма да избързвам с тези карти.

— Тогава ще се задоволя с разходка и развлечение. — Той тръгна към шестата писта, където Кал, Куин и Сибил слагаха обувки за боулинг. — Къде е Търнър?

— Изостави ни заради видеоигрите — отвърна Сибил.

— И вечният му съперник на пинбол ще се присъедини. После ще дойдем.

— Няма проблем. Оставам сам с три красиви жени. — Кал подаде чифт обувки. — Тридесет и седми?

— Изглежда, са за мен.

Лейла седна в сепарето, когато Фокс придърпа Кал на няколко крачки.

— Как успя да придумаш Гейдж да дойде?

— Тази вечер баща му почива. Бил не е в клуба и…

— Ясно. Ще му натрия носа на „Томкет“. Той ще плати бирите.

— „Томкет“? — Сибил драматично повдигна вежди. — Това не е ли игра с много насилие?

— Може би. — Фокс я изгледа с присвити очи. — Какво, да не си ми майка? Всъщност ще те помоля да не споменаваш пред майка ми, че съм смачкал Гейдж на военна игра, ако случайно я срещнеш.

За час светлините, звънът и тракането на противосамолетни оръдия заличиха и последните следи от мрачното настроение на Фокс. Не можеше да се оплаче от нищо, докато стоеше, гледаше трите привлекателни жени и победоносно отпиваше от спечелената бира. Гейдж никога не можеше да го бие на „Томкет“.

— Най-приятната гледка — отбеляза Гейдж, взирайки се в задните части на Куин, която пристъпваше към пистата.

— Несравнима. Започва петъчната вечерна лига. — Фокс хвърли поглед към мъжете и жените с униформени фланелки, които минаха покрай рецепцията. — Кал ще има добър оборот.

— Ето го и Напър. — Гейдж отпи бира, оглеждайки мъжа с фланелка на отбора си в червеникавокафяво и кремаво. — Все още ли е…

— Да. Разменихме си няколко думи преди два дни. Същият негодник, пораснал и със значка.

— Петдесет и осем. — Лейла седна да смени обувките си. — Не мисля, че съм открила най-новата си страст.

— На мен ми харесва — каза Сибил, настанявайки се до нея. — Бих предпочела по-свестни обувки, но ми допада играта, рухването и възстановяването.

— Което означава?

— Търкаляш топката, събаряш кеглите, изтребваш ги. Но ако нанесеш точния удар, сякаш сами се избиват помежду си. После, след минута, отново са изправени, строени като войници. След толкова военни игри — закачливо се усмихна тя на Фокс — умирам от глад. — Наклони глава назад и погледна Гейдж. — Как мина битката?

— Повече ме бива с картите и жените.

— Натрих носа му, както се заканих. Бирите са за негова сметка.

Докато седяха на масата на пица и бира, не обсъждаха случилото се сутринта. Не чертаеха планове за следващия ден. За момента бяха просто приятели, прекарващи вечерта в забавленията, които предлагаше малкото провинциално градче.

— Следващия път ще играем моята игра — заяви Гейдж и се усмихна злорадо на Фокс. — Приятелски турнир по покер. Ще видим кой ще черпи тогава.

— Когато и където кажеш. — Фокс отвърна на усмивката му, грабвайки резен пица. — Тренирал съм.

— Покерът със събличане не се брои.

— Брои се, ако печелиш — възрази Фокс с пълна уста.

— Виж кой се е завърнал! — Шели Кьолер тръгна към тях, залитайки, в дънки, предназначени да увреждат вътрешни органи, и тениска с размер за недоразвито дванадесетгодишно момиче. Обхвана лицето на Гейдж с две ръце и впи устни в неговите в дълга, ненаситна и леко пиянска целувка.

— Здравей, Шел — каза той, когато измъкна езика си.

— Чух, че си тук, но не бях те зърнала. Както винаги, да те схруска човек. Какво ще кажеш да…

— Какво ново? — прекъсна я той и взе бирата си, за да спаси устата си от още едно нападение.

— Развеждам се.

— Съжалявам.

— Аз — не. Блок е безполезно двулично копеле, а онази му работа е колкото кисела краставичка, от малките.

— Не знаех.

— Трябваше да избягам с теб навремето — каза тя и замаяно се усмихна на компанията. — Здравейте. Здрасти, Фокс! Искам да поговорим за развода ми.

Шели искаше да говори за развода си през двадесет от двадесет и четирите часа на денонощието. Другите четири запазваше за злословене по адрес на сестра си, която бе станала твърде близка със съпруга й.

— Отбий се в кантората другата седмица.

— Тук мога да говоря спокойно. Нямам никакви тайни. Нямам тайни от никого в този проклет град. Всеки нещастник в него знае, че хванах мъжа си с ръка върху цицата на сестра ми. Искам да добавя още нещо към причините. Отчуждение, липса на физическа близост…

— Ще го обсъдим. Искаш ли да пийнеш едно кафе на бара, докато…

— Не искам кафе. Пийнах порядъчно, за да отпразнувам наближаващия си развод. Искам още една бира и да се повъргалям с Гейдж, както в доброто старо време.

— Добре, може и по бира.

— Бих се повъргаляла и с теб — каза тя на Фокс, когато стана и я поведе към бара. — Искам това да се запише.

— Толкова е нещастна. Съжалявам — промълви Лейла. — Неволно долавям тези неща. Дълбоко страда.

— Фокс ще й помогне. Такава му е работата. — Кал кимна към бара, където Шели бе седнала и слушаше Фокс, опряла глава на рамото му. — Той е от адвокатите, които твърде много се вживяват в ролята си на съветници.

— Ако сестра ми си играе на „стисни дините“ със съпруга ми, и аз бих му смъкнала кожата при развод. — Сибил отчупи малко парче мексиканска питка. — Искам да кажа, ако някога се омъжа. И то след като направя и двамата на пихтия. Наистина ли мъжът й се казва Блок?

— За жалост — потвърди Кал.

На бара, Шели не поглеждаше кафето, но слушаше.

— Престани да злословиш срещу Блок на обществено място. Пред мен можеш да говориш каквото искаш за него. Но не е в твой интерес да го обиждаш, особено за размера на мъжкото му достойнство, пред целия град.

— Всъщност не е колкото малка кисела краставичка. Но изобщо не заслужава да има мъжко достойнство.

— Зная. Сама ли си тук?

— Не — въздъхна тя. — Дойдох с приятелки. До игрите сме. Решихме да се насвяткаме, майната им на мъжете.

— Добре. Нали няма да шофираш, Шели?

— Не. Дойдохме пеша от къщата на Арлийн. После ще се върнем там. Разкарала е гаджето си.

— Ако сте готови за тръгване, докато съм тук, и искате някой да ви откара, обади ми се.

— Ти си най-сладкото създание в целия скапан свят.

— На игрите ли отиваш сега?

— Да. Но след малко ще се приберем да пием ябълково мартини и да гледаме „Телма и Луиз“.