Нора Робъртс - Град на демони

Хокинс Холоу

Март 2008 г.

Фокс помнеше много подробности от онзи юнски ден преди толкова години. Протритите на лявото коляно дънки „Ливайс“ на баща си, мириса на кафе и лук в „При мамчето“, шумоленето на опаковките, докато двамата с баща му отваряха обяда си в кухнята на госпожа Ларсън.

Но въпреки шока и уплахата от гледката, разкрила се пред него в двора, най-ясно от всичко си спомняше пълното доверие на баща му.

Беше му повярвал и на сутринта на десетия му рожден ден, когато Фокс се бе прибрал вкъщи заедно с Гейдж, и двамата изпоцапани, изтощени и ужасени, с история, която никой възрастен не би приел за истина.

Имаше тревога, спомни си Фокс. Все още виждаше как родителите му се бяха спогледали след разказа му за нещо черно, мощно и зло, изригнало от земята край Свещения камък.

Не го отдадоха на твърде будно въображение и дори не го смъмриха, задето ги е излъгал, че ще преспи у Кал, когато с приятелите му бяха решили да прекарат нощта на десетия си рожден ден в гората на запад от града.

Търпеливо го изслушаха. Когато родителите на Кал пристигнаха, те направиха същото.

Фокс сведе поглед към тънкия белег на китката си. Беше му останал от разреза, който Кал бе направил със скаутския си нож преди двадесет и една години, за да станат тримата — с него и Гейдж, кръвни братя. Единственият белег по тялото му. Бе имал и други преди онази нощ, преди ритуала — кое палаво десетгодишно момче ги нямаше? Но всичките, освен този изчезваха бързо, както заздравяваше всяка рана от тогава насам. Без никаква следа.

Този белег, това смесване на кръвта бе освободило създанието, дремещо от векове. Седем нощи то беше вилняло в Хокинс Холоу.

Мислеха, че са го победили, три десетгодишни момчета срещу злата сила, обсебила града. Но седем години по-късно се бе завърнало за нов седем нощен ад. После още веднъж, в седмицата, през която бяха навършили двадесет и четири.

Щеше да се завърне и това лято. Вече отправяше предупреждения.

Но този път нещата бяха различни. Те се чувстваха по-подготвени, знаеха повече. Освен това вече не бяха само тримата с Кал и Гейдж, а шестима, с трите жени, пристигнали в Хокинс Холоу и оказали се свързани чрез потеклото си с демона, също както той, Кал и Гейдж — със силата, която го бе възпряла в миналото.

„Вече не сме деца“, помисли си Фокс, когато отби, за да паркира пред къщата на главната улица, където се намираха кантората и апартаментът му. Ако малката им победа три седмици по-рано до Свещения камък бе някакъв знак, демонът, някога носил името Лазаръс Туис, можеше да очаква още изненади.

Фокс грабна куфарчето си и прекоси тротоара. Вложи доста труд и финансови машинации, за да купи старата каменна къща. Първите две години бяха слаби… по дяволите, беше яко затягане на колана, помисли си той сега. Но си бе струвало усилията и безкрайните бизнес обеди и вечери, защото сега всеки сантиметър от сградата принадлежеше на него… и на „Хокинс Холоу Банк енд Тръст“.

На табелата на вратата пишеше „Фокс О’Дел, адвокат“. Все още се изненадваше, че бе избрал правото — по-точно, адвокатската работа в малкия град.

Законът не определяше само кое е правилно и кое грешно, а и всички междинни нюанси. Харесваше му да решава кой нюанс е най-подходящ във всяка ситуация.

Влезе вътре и през него премина тръпка, когато видя Лейла Дарнел, едната от жените в малката шестчленна група, зад бюрото в предния кабинет. За миг онемя, както всеки път, когато я зърнеше неочаквано.

— Ммм… — едва промълви той.

— Здравей. — Лейла плахо се усмихна. — Върна се по-скоро, отколкото очаквах.

Така ли? Не бе забелязал. Как да се съсредоточи, когато тук седеше тази невероятно секси брюнетка със зелени очи на морска сирена, вместо възрастната госпожа Хоубейкър?

— Аз… ние спечелихме. Заседателите взеха решение за по-малко от час.

— Това е страхотно. — Усмивката й стана малко по-уверена. — Поздравления. Делото за телесна повреда, нали? Катастрофата. Господин и госпожа Пулман?

— Да. — Той прехвърли куфарчето в другата си ръка и остана почти в противоположния край на уютния като домашен хол външен кабинет. — Къде е госпожа Хоубейкър?

— Имаше час при зъболекар. Записан е в графика ти.

Разбира се.

— Добре. Ще бъда в кабинета си.

— Обади се Шели Коулър. Два пъти. Решила е да съди сестра си за безчувственост и… Почакай… — Лейла повдигна бележника за съобщения. — За поведение на „мръсна долна пачавра“, наистина нарече сестра си така. При второто обаждане поиска да узнае дали ще получи като част от споразумението за развод точките на онзи задник, неверния си почти бивш съпруг, от някакво залагане на „Наскар“1, защото тя избрала състезателите вместо шибаняка. Честно казано, нямам представа какво означава последната част, освен думата „шибаняк“.

— Аха. Интересно. Ще й се обадя.

— После се разплака.

— Мамка му! — Фокс все още лесно се разнежваше както заради животни, така и заради страдащи жени. — Ще й се обадя веднага.

— Не, ще трябва да изчакаш около час. В момента е на терапевтичен сеанс. Обезумяла е от гняв. Може ли наистина да съди „онази мръсна долна пачавра“ сестра си за безчувственост?

— Човек може да заведе дело за каквото поиска, но ще я разубедя. Напомни ми да й се обадя след час, моля те. Добре ли се чувстваш тук? — добави той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм. Алис… госпожа Хоубейкър е добра учителка. Ако не вярваше, че мога да се справя сама, нямаше да ме остави. Освен това, като офис мениджър в период на обучение аз би трябвало да те питам дали имаш нужда от нещо.

Би предпочел офис мениджър, който не разпалва либидото му, но вече бе твърде късно.

— И аз съм добре. Ще бъда…

Посочи към кабинета си и се отдалечи.

Изкуши се да затвори плътно вратите, но му се струваше неучтиво. Не ги затваряше, освен когато е с клиент, който държи на поверителност.

Никога не се чувстваше добре с костюм и побърза да свали сакото и да го метне на едната закачалка с форма на ухилено прасе. С облекчение разхлаби вратовръзката и бавно я окачи върху весела крава. Останаха пиле, коза и патица, всичките — издялкани от баща му, по чието мнение една адвокатска кантора не можеше да изглежда задушаваща, ако е обитавана от тайфа луди селскостопански животни.

Засега Фокс бе съгласен с това.

Кантората му изглеждаше точно както би искал, по-скоро като дом, отколкото като бизнес помещение, с изглед към жилищен квартал вместо към централните улици. На лавиците бяха подредени правните томове и принадлежности, от които се нуждаеше най-често, но до тях стояха и негови малки лични съкровища. Бейзболна топка с автограф от единствения и неповторим Кал Рипкен, калейдоскоп от изрисувано стъкло, който майка му бе направила за него, снимки в рамки, макет на космическия кораб от „Междузвездни войни“, старателно и прецизно изработен от дванайсетгодишния Фокс.

А на централно място бе сложена голяма стъкленица, която бързо се пълнеше с банкноти. По една за всеки път, когато Фокс се самозабравеше и изругаеше в офиса. Такова бе разпореждането на Алис Хоубейкър.

Той извади кока-кола от минибара, който се стараеше да зарежда редовно, и се запита какво ще прави, по дяволите, когато госпожа Хоубейкър замине за Минеаполис и той започне да се вижда с прелестната Лейла не само на сбирките на „отряда за борба с демони“, а и пет дни седмично в кантората си.

— Фокс?

— А? — Той рязко се обърна с гръб към прозореца и — ето я отново. — Какво има? Нещо не е наред?

— Не. Освен Голямото зло, няма друго. Нямаш срещи през следващите два часа, и докато Алис не е тук, мисля, че можем да поговорим. Зная, че имаш друга работа, но…

— Няма проблем. — Голямото зло щеше да го накара да мисли за нещо друго, освен за тези прекрасни зелени очи и нежни розови устни. — Искаш ли кока-кола?

— Не, благодаря. Знаеш ли колко калории има в тази кутия?