Сибил се замисли, докато шофираше.

— Свестни хора са.

— Страхотни.

— Прекарвал си доста време тук като дете.

— Да.

— Господи, млъкваш ли някога? — попита тя след миг. — Не мога да взема думата от теб.

— Обичам да слушам собствения си глас.

Последваха още десет секунди мълчание.

— Да опитаме с друга тема. Как мина играта на покер?

— Добре. Ти играеш ли?

— Понякога.

— Добра ли си?

— Старая се или поне се уча да бъда добра във всичко, с което се занимавам. Всъщност…

Докато вземаше завой, Сибил видя голямо черно куче, извило гръбнак по средата на пътя на няколко метра пред тях. Срещна погледа му и потисна инстинкта да удари спирачките.

— Дръж се здраво — хладнокръвно каза тя и рязко натисна газта.

Кучето скочи, превърна се в черна маса, сред която проблеснаха зъби и нокти. Колата се разтърси при удара и Сибил напрегна волята си да успокои препускащото си сърце. Предното стъкло се пръсна, покривът избухна в пламъци. Тя отново се пребори с инстинкта да удари спирачките и завъртя колата на сто и осемдесет градуса. Подготви се да блъсне животното още веднъж, но то бе изчезнало.

Стъклото изглеждаше цяло. По покрива нямаше никаква следа.

— Мамка му, мамка му! — повтори тя безброй пъти.

— Обърни и продължавай, Сибил. — Гейдж сложи ръката си върху нейната, която стискаше волана. Беше студена, забеляза той, но непоклатима. — Обърни колата и карай напред.

— Да, добре. — Тя потръпна силно и обърна. — Е… за какво говорехме, преди да ни прекъснат?

Искреното възхищение от куража й предизвика в него гръмогласен смях.

— Имаш здрави нерви, сестричке. Железни.

— Не зная. Исках да го убия. Просто исках да го убия. А и колата не е моя, така че ако бях я съсипала, прегазвайки проклетото изчадие, проблемът е на Кю. — В този момент стомахът й се преобърна. — Вероятно беше глупаво. За миг не виждах нищо, после… когато стъклото… можех да се блъсна в някое дърво или да паднем в потока.

— Хората, които се страхуват да направят нещо безразсъдно, не стигат до никъде.

— Исках да му го върна за онова, което причини на Лейла вчера. Но подобни опити са безсмислени.

— Не беше толкова глупаво — каза Гейдж след минута.

Сибил се засмя, стрелна го с поглед и продължи да се смее.

— Сега, като го споменаваш, наистина не беше.

Седма глава

Петъчният график на Фокс не му остави много време за усамотение и размисъл. Следваха среща след среща, разговори, телефонни консултации… В късния следобед реши да използва часа, в който нямаше ангажименти, за разходка и почивка на ума.

По-добре бе да отскочи до „Боул-а-Рама“ и да се види с Кал за няколко минути. Ако успееха да поговорят, щеше да узнае дали Куин се е съвзела и дали има нещо ново.

Когато излезе, за да каже на Лейла, я завари да разговаря с прабабата на Кал, Естел Хокинс.

— Очаквах да се срещнем на усамотено място, далеч от хорски очи, както обикновено. — Фокс целуна старицата по бузата с отпусната, изтъняла кожа. — Как иначе ще запазим връзката си в тайна?

— Вече се е разчуло из целия град. — Очите на Еси проблеснаха зад дебелите стъкла на очилата. — Можем открито да заживеем в грях.

— Отивам да събера багажа си.

Тя се засмя и го смушка.

— Преди това се надявах да ми отделиш няколко минути. Професионално.

— Винаги имам време за теб, във всяко отношение. Ела вътре. Лейла няма да ме свързва с никого. — Намигна й, когато хвана Еси под ръка. — В случай че страстта ни стане неудържима.

— Да заключа ли външната врата? — извика Лейла, когато той поведе Еси към кабинета си.

— Истинско чудо е как успяваш да се съсредоточиш върху работата си — отбеляза Еси, когато влязоха — с това хубаво момиче в кантората.

— Имам херкулесова воля. Искаш ли кока-кола?

— Да.

— Само секунда.

Донесе й чаша, лед и наля. Старицата беше от любимите му хора и Фокс се постара да я настани удобно, преди да седне до нея в ъгъла за гости.

— Къде е Джинджър? — попита той, имайки предвид братовчедката на Кал, която живееше с Еси.

— Отскочи до банката, преди да затворят. Ще мине да ме вземе. Няма да ти отнема много време.

— С какво мога да ти бъда полезен? Искаш да съдиш някого?

Еси се усмихна.

— Не се сещам за нищо, което да ненавиждам повече от това. Питам се защо хората не престават да се съдят.

— Виновни са адвокатите. Все пак е по-добра алтернатива, отколкото да се бият до смърт. В повечето случаи.

— Хората правят и това. Но не съм дошла тук за никое от двете. Става дума за завещанието ми, Фокс.

Прониза го остра болка. Еси бе на деветдесет и три и той определено разбираше и одобряваше решението човек да уреди всичко много преди да стигне до нейните години. Но все пак бе мъчително да си представи света без нея.

— Преди няколко години актуализирах завещанието ти и попечителския ти фонд. Промяна ли искаш?

— Неголяма. Имам няколко бижута, които държа да оставя на Куин. В сегашния вариант перлите ми и обиците с аквамарини са за Франи. Тя разбира решението ми да ги завещая на бъдещата й снаха. Вече говорих с нея. Зная, че ако остане както е, мога да разчитам на нея да ги даде на Куин. Но доколкото си спомням, казвал си, че за наследниците винаги е по-лесно, ако всичко е написано черно на бяло.

— Обикновено е така. Ще се погрижа. — Макар да бе сигурен, че паметта няма да му изневери, щом се касае за Еси, Фокс стана и взе бележник, за да запише желанието й. — Няма да ми трябва много време да отразя промяната. Ще ти донеса новото завещание за подпис в понеделник сутринта, ако е удобно за теб.

— Добре, но нямам нищо против аз да намина.

Фокс знаеше, че тя продължава да посещава библиотеката почти всеки ден, но би предпочел да й спести идването, ако можеше.

— Когато е готово, ще ти се обадя. Тогава ще видим как ще е най-добре. Има ли още нещо, което искаш да добавиш, промениш или зачеркнеш?

— Не, само онези две бижута. Ти записа всичко толкова подробно, Фокс. Това ми носи голямо успокоение.

— Ако някои от внуците ми станат адвокати, ще изпълнят последната ти воля.

Устните й се присвиха, но очите й останаха сериозни, когато докосна ръката му.

— Иска ми се да доживея, докато Кал се ожени през есента. Да преживея поредните Седем и да танцувам със своето момче на сватбата му.

— Госпожо Еси…

— Не бих имала нищо против да потанцувам и с теб на твоята. Ненаситна съм и ще кажа, че освен това ми се иска да прегърна първото дете на Кал. Но зная, че може би не е писано. Онова, което се задава този път, е по-страшно от всякога.

— Няма да допуснем да ти се случи нищо.

Тя въздъхна умилено.

— Защитавате този град от десетгодишни. Ти, Кал и Гейдж. Жалко, че няма да доживея до деня, в който това няма да е нужно. — Отново го потупа по ръката. — Джинджър ще дойде да ме вземе всеки момент.

Фокс стана, за да й помогне да се изправи.

— Ще те изпратя и ще я почакаме отвън.

— Продължавай с работата си. Дано си планирал някакво забавление за уикенда.

— Би ли излязла с мен?

Тя се засмя и се облегна на ръката му, докато вървяха към вратата.

— В доброто старо време — да.

Фокс застана до прозореца и видя как Джинджър помогна на Еси да се качи в колата.

— Забележителна жена — отбеляза Лейла.

— Да, такава е. Намери ми завещанието й. Иска няколко промени.

— Добре.

— Хрумва ли ти някога, че може да загубим? Да загубим града, себе си, всичко накуп.

Тя се поколеба.

— А на теб?

— Не. — Фокс я погледна през рамо. — Мисля, че ще спечелим. Но не всички ще оцелеят. Не всички хора, които днес са някъде из града и се занимават с работата си, ще останат живи.

Вместо да излезе на разходка, той се върна в кабинета си и извади копие от своето завещание, за да го прегледа.



Малко след пет часа изпрати последния клиент до вратата, а после се обърна към Лейла.

— Излизаме. Грабвай нещата си. Отиваме на боулинг.

— Не мога, но благодаря за поканата. Искам да видя как е Куин.

— Тя ще ни чака там. Цялата банда се събира в „Боул-а-Рама“. Петък вечер е. Пица, бира и кегли.

Лейла си спомни за плановете си за топла супа на спокойствие, чаша вино и книга.

— Често ходиш на боулинг.

— Мразя го, което е проблем, като имаш предвид, че един от най-близките ми приятели е собственик на боулинг центъра. — Взе палтото й, докато говореше. — Но пиците си ги бива и има машини за пинбол. Обожавам пинбола. Освен това, заслужаваме почивка. От всичко.