— Зная, но трябва да опитаме. Ако можем да наминем утре сутринта, рано, преди да дойдат първите клиенти…

— Знаеш, че не е нужно да питаш — каза Брайън. — Ще бъдем тук.

Джоан остана мълчалива за миг.

— Ще донеса прословутия кекс.

После стана и погали пътьом сина си по рамото, докато вървеше към шкафа.



Фокс искаше да държи всичко това далече от семейството си, от дома си. Когато на разсъмване отново пое по познатия път към фермата, си каза, че тършуването не би ги въвлякло повече. Дори ако докажеха, че Ан е отседнала тук, на тяхната земя, и дори ако откриеха дневниците й, нямаше да променят факта, че фермата е една от защитените зони.

Семейството на никого от тримата досега не бе пострадало или дори изложено на опасност. Това нямаше да се промени. Той просто нямаше да го допусне. Заплахата идваше по-рано и по-мощно, неоспорим факт. Но семейството му се намираше в безопасност.

Спря пред къщата миг преди Кал и Гейдж.

— Имам два часа — каза той, когато слязоха. — Ако ни е нужно повече време, ще опитам да направя малки размествания в графика. Иначе ще трябва да почака до утре. В събота съм свободен.

— Ще успеем.

Кал се отдръпна и позволи на Лъмп и другите две кучета да се подушат и опознаят отново.

— Ето го и нежния пол. — Гейдж повдигна брадичка към пътя. — Твоята готова ли е за толкова ранен сеанс, Хокинс?

— Казва, че е готова, значи е. — Но Кал отиде до колата и притегли Куин настрана, когато жените слязоха. — Не зная дали ще мога да ти помогна този път.

— Кал…

— Зная, снощи се разбрахме, но имам право да се тревожа за любимата си.

— Безспорно. — Тя обви ръце около врата му и ярките й сини очи се усмихнаха срещу неговите. — Моят закрилник.

После отвърна на целувката му със същата страст.

— Ще направя каквото мога, знаеш. Но истината е, че съм идвал тук през целия си живот, спал съм в тази къща, ял съм, играл съм в нея, тичал съм из фермата, помагал съм за досадната всекидневна работа. Беше моят втори дом, а никога не съм имал проблясък от миналото тук.

— Джайлс Дент не е идвал, нито другите „пазители“ преди него. Поне доколкото знаем. Ако Ан е дошла в тази къща, дошла е без него и е останала, когато Дент вече го е нямало. Аз трябва да успея, Кал.

— Зная. — Той отново докосна устните й със своите. — Само не се пресилвай, Русокоске.

— Прекрасна къща — каза Лейла на Фокс. — Прекрасно място. Нали, Сибил?

— Като картина на Писаро. Каква ферма е, Фокс?

— Екологична, би могло да се каже. По това време вече са на крак и се занимават с животните.

— Крави?

Лейла го настигна.

— Не, кози — за мляко. Кокошки — за яйца. Пчели — за мед. Зеленчуци, подправки, цветя. Всичко влиза в употреба, а което е в излишък, продаваме или разменяме.

Миризмата на животните се долавяше във въздуха, екзотична за сетивата й на градско момиче. Забеляза автомобилна гума, която висеше като люлка от дебел, олющен клон на дърво, навярно чинар.

— Сигурно е било страхотно да растеш тук.

— Беше. Навремето не мислех така, когато трябваше да рина птичи тор или да кося плевели, но беше страхотно.

Кокошките кудкудякаха непрестанно и гръмогласно. Когато заобиколиха къщата, Фокс видя майка си да им хвърля храна. Носеше дънки, старите си гумени ботуши и избеляла карирана риза върху ватиран пуловер. Косите й се спускаха на гърба на дълга, дебела плитка.

Сега бе неговият ред за проблясък от миналото. Видя я в съзнанието си, заета със същата всекидневна дейност в слънчево лятно утро, но тогава бе с дълга синя рокля и широка препаска на рамото, в която бе сгушена малката му сестричка.

Пееше, спомни си той. Толкова често пееше, докато работи. Чуваше я и сега, както тогава: „Ще отлетя, о, радост, аз ще отлетя на сутринта“.

В близкото заграждение баща му доеше козите майки и пееше заедно с нея.

А Фокс изпитваше към тях безгранична любов.

Тя го видя и му се усмихна.

— Тъкмо навреме, за да избегнеш досадните задължения.

— Винаги съм бил добър в това.

Майка му хвърли последните семена, остави кофата на земята и тръгна към него. Целуна го — по челото, по едната буза, по другата, по устните.

— Добро утро. — Обърна се към Кал и стори същото. — Кейлъб, чух, че имаш новини.

— Да. Ето я. Куин, това е Джоан Бари, голямата ми детска любов.

— Не мога да се сравнявам с нея. Приятно ми е.

— На мен също. — Джоан докосна рамото на Куин и се приближи към Гейдж. — Къде се изгуби и защо не дойде да ме видиш?

Целуна го, а после го сграбчи в прегръдка. Той отвърна — това забеляза Сибил. Притисна я към себе си и затвори очи.

— Липсваше ми — промълви Гейдж.

— Тогава си идвай по-често. — Тя се отдръпна. — Здравей, Лейла, радвам се да те видя отново. А това трябва да е Сибил.

— Същата. Имате внушителна ферма, госпожо Бари.

— Благодаря. Ето го и съпруга ми.

— Козите са от порода „Ла Манча“ — отбеляза Сибил и Джоан я изгледа учудено.

— Точно така. Нямаш вид на козарка.

— Видях такива преди няколко години в Орегон. Тези заострени и повдигнати краища на ушите са характерни. Млякото е с висока масленост, нали?

— Да. Искаш ли да опиташ?

— Пила съм. Чудесно е и идеално за сладкиши.

— Така е. Брай, това са Сибил, Куин и Лейла. Радвам се… хей, вече сме се срещали. — Брайън се усмихна на Лейла. — Може да се каже. Вчера те видях да вървиш по главната улица.

— Сменяхте вратата на книжарницата. Помислих си каква утеха е за хората да знаят, че има кой да им помогне с възстановяването на щетите.

— Стараем се. Радвам се за теб и русокоската, Кал — добави той и прегърна Кал с една ръка. — Крайно време е. — Обърна се към Гейдж и прегърна и него. — Искате ли закуска?

— Нямаме много време — отвърна Фокс. — Съжалявам.

— Няма проблем. Ще внеса млякото вътре, Джо.

— Аз ще събера яйцата. Сложи чайника, Брай. Хладно е тази сутрин. — Тя отново се обърна към Фокс. — Кажи ни, ако имате нужда от нещо или ако можем да помогнем.

— Благодаря. — Фокс даде знак на приятелите си да се отдръпнат, когато Джоан започна да слага яйцата в кошница. — Откъде искате да започнете? От вътре?

— Нали къщата е построена по-късно?

Куин погледна Фокс за потвърждение.

— След стотина години, но може би върху основите на друга. Не зная. А онази колиба… по-скоро, останки на колиба, обрасли с влачещи растения — те са по-стари.

— Била е твърде малка. — Лейла огледа запазените стени. — Дори по онова време не е ставала за жилище. Щом говорим за малко семейство, приютило жена с три бебета, не е била достатъчно голяма.

— Навярно е било хамбар — предположи Сибил — или обор. Но е интересно, че все още е почти цяла. Може би неслучайно.

— Нека първо опитам с къщата. — Куин огледа бараката, земята, голямата каменна сграда. — Може би ако заобиколим оттук, ще открия нещо. Ако не, ще я обходим отвътре, стига родителите на Фокс да нямат нищо против. Ако и там не се натъкнем на нищо… остават земите, горичката, лехите и определено — тези руини. Да стискаме палци. — Тя вдигна палец за късмет с лявата си ръка и подаде дясната на Кал. — Откритата местност сред гората е свещено място, магическо. А камъкът събуди онези проблясъци. На тавана на старата библиотека също се получи. Не беше нужно да правя нещо. Не зная какво би трябвало да направя сега.

— Мисли за Ан — каза й Кал. — Виждала си я, чувал си я. Мисли за нея.

Куин си представи Ан Хокинс, както я бе видяла първия път, с разпуснати коси и ведра с вода от потока в ръце, с наедрял от бременността корем и лице, сияещо от любов към мъжа, който я очакваше. Представи си я каквато бе втория път, отново стройна, със строго облекло. По-възрастна и по-тъжна.

Куин запристъпва по сухите зимни треви, едрия чакъл и каменните пътеки. Въздухът бе хладен, режещ и изпълнен с мирис на животни и пръст. Здраво държеше ръката на Кал, знаейки… чувствайки… че той й дава всичко, което има, за да слее способностите си с нейните, както са слети ръцете им.

— Не просто вървя натам. Виждам теб — обърна се тя към Кал със смях. — Хлапак, все още очилат. Симпатяга. Виждам трима ви да тичате, и по-малко момче… и момиче. Още едно дете, едва проходило момиченце. Толкова е сладко.

— Трябва да навлезеш по-дълбоко. — Кал стисна ръката й. — С теб съм.

— Може би точно това е проблемът. Възможно е да ми предаваш свои спомени, образи от миналото си. — Тя стисна ръката му за миг и освободи своята. — Мисля, че трябва да опитам сама. Дайте ми малко пространство. Чухте ли всички? Отдръпнете се.

Обърна се, достигна до ъгъла на къщата и продължи покрай стените й. Изглеждаше толкова стабилна, помисли си тя, и както бе отбелязала Сибил, внушителна. Камъните, капаците, стъклата. Имаше спящи цветни лехи, а в други се показваха свежи издънки, навярно нарциси, лалета и зюмбюли, след които на свой ред щяха да поникнат летните лилии.