— Няма. — Не сваляйки очи от него, Куин сложи ръка на рамото на Лейла. — Само изплашени.

— Какво се е случило?

— Тъкмо обсъждахме това. Фокс е в съда.

— Опитах да се свържа с него, но се включи гласовата поща. Не оставих съобщение. Реших, че ако е тръгнал, не бива да чува, че се е случило нещо, докато шофира. Гейдж идва насам. — Кал се приближи и потърка ръката на Куин, преди да седне до Лейла. — Какво стана тук? Какво преживя?

— Имах посещения и от двата отбора.

Тя им разказа за Ан Хокинс, с две паузи — когато Куин извади диктофона си и когато влезе Гейдж.

— Казваш, че си я чула да говори? — попита Кал.

— Разговаряхме точно тук. Само аз и жената, която е мъртва от триста години.

— Но наистина ли говореше?

— Току-що казах… О! Колко съм глупава. — Лейла отпи от водата и потърка клепачи. — Трябва да бъда съсредоточена върху настоящето, да обръщам внимание на всичко в него, а не забелязах…

— Може би е било твърде голяма изненада да се обърнеш и да видиш покойница, застанала до бюрото ти — изтъкна Сибил.

— Търсех си занимание, за да не скучая, но човек трябва да внимава какво си пожелава. Нека помисля. — Затвори очи и опита да извика образа в съзнанието си. — В главата ми — промълви тя. — Чувах я в главата си, почти съм сигурна. Значи съм провела телепатичен разговор с покойната. Става все по-интересно.

— Очевидно просто е искала да ни вдъхне кураж — изтъкна Гейдж. — Никаква съществена информация, само послание до екипа чрез теб.

— Навярно точно това съм имала нужда да чуя. Мога да ви уверя, че насърчението от нея оказа влияние после, когато се появи другият посетител. Телефонът звънна. Сигурно си била ти — обърна се тя към Куин. — Тогава…

Замълча, когато вратата се отвори. Фокс влезе като хала.

— Някой си прави купон и не ме е… Лейла! — Той се втурна през стаята така бързо, че Куин трябваше да отскочи, за да не я помете. — Какво се е случило? — Сграбчи двете й ръце. — Змия? Мамка му! Не си пострадала.

Повдигна крачола й, преди тя да отговори.

— Престани. Не е нужно. Нищо ми няма. Казвам ти. Не прониквай така грубо в мислите ми.

— Извинявай, моментът е твърде напрегнат за съобразяване с етикета. Беше сама. Можеше…

— Престани! — изкомандва Лейла и съзнателно издърпа ръката си от неговата, докато също толкова съзнателно се опитваше да блокира достъпа му до мислите си. — Стига. Не мога да ти имам доверие, ако се бъркаш така в ума ми. Няма да ти имам доверие.

Той се отдръпна.

— Добре. Добре. Да чуем.

— Първо я е посетила Ан Хокинс — заговори Куин, — но по-късно ще се върнем на това, ако си съгласен. Лейла току-що ни разказа тази част.

— Тогава продължавай.

— Телефонът звънна — повтори Лейла и описа преживяването си.

— Наранила си го — изтъкна Куин. — Сама, със собствени сили. Това е добра новина. И ботушите си ги бива.

— Отскоро са любимите ми обувки.

— Но си почувствала болка — Кал посочи към прасеца й, — което не е на добро.

— Беше само за секунда и не зная… честна дума, не зная доколко се дължеше на паника или очакване на болка. Бях толкова изплашена, по очевидни причини, а добавете и змията. Отначало дъхът ми секна и щях да припадна, ако не се страхувах още повече, че ще ме полази, докато лежа в безсъзнание. Изпитвам страх…

Сибил наклони глава.

— От змии? Страдаш от офидиофобия? Фобия от змии — обясни тя, когато Лейла я изгледа с недоумение.

— Знае доста за тези неща — гордо каза Куин.

— Не зная дали е истинска фобия. Просто ненавиждам… е, добре, страхувам се от змии. От пълзящи същества.

Сибил погледна Куин.

— Гигантският плужек, който двете с Лейла сте видели в ресторанта на хотела в деня на пристигането й.

— Възползва се от страховете й. Браво на теб, Сиб.

— Когато сте били заедно на купона за Свети Валентин, над главите ви са се посипали паяци. — Сибил повдигна вежди. — Ти бягаш от паяци, Кю.

— Да, по-скоро от отвращение, отколкото от страх. Затова не казах, че страдаш от арахнофобия.

— Това е проблемът на Фокс — намеси се Кал.

— Не. Не обичам паяци, но…

— Кой не искаше да гледа филма „Арахнофобия“? Кой се разпищя като момиче, когато голям сив паяк пропълзя в спалния му чувал на онзи…

— Бях на дванадесет години, за бога! — С изражение на срам и негодувание, Фокс пъхна ръце в джобовете си. — Не обичам паяци, което е различно от фобия. Имат твърде много крака, за разлика от змиите, които са безкраки и ми се струват някак интересни. Стряскам се само от паяци, по-големи от ръката ми, по дяволите.

— Такива бяха — потвърди Лейла.

Фокс въздъхна дълбоко.

— Да, огромни.

— Тя… Ан каза, че то търси слабостите ни.

— Паяци и змии — предположи Кал.

— Не само това — изтъкна Гейдж и получи лека усмивка от Сибил.

— Ти от какво се плашиш? — попита го тя.

— От данъчните и от жени, които изстрелват думи като „офидиофобия“.

— Всеки има страхове, слаби места. — Лейла вяло потърка тила си. — То ще ги използва срещу нас.

— Трябва да си починем и да те откараме у дома. — Фокс се вгледа в лицето на Лейла. — Имаш главоболие, виждам го в очите ти — сковано каза той, когато гърбът й се стегна. — Ще затворя кантората за днес.

— Добра идея — отвърна Куин, преди Лейла да възрази. — Ще се приберем в квартирата. Лейла ще пийне аспирин, може да вземе и гореща вана. Сиб ще сготви.

— Така ли? — суховато промърмори Сибил, но завъртя очи, когато Куин се усмихна. — Добре, добре. Ще сготвя.

Щом жените излязоха, Фокс застана в средата на стаята и я огледа.

— Няма никаква следа, синко — изтъкна Гейдж.

— Но е имало нещо, всички го усетихме.

Фокс погледна Кал, който кимна за потвърждение.

— Да. Никой не се усъмни, че си е въобразила.

— Не е — съгласи се Гейдж. — И се е справила. Никоя от трите не е малодушна. Това е предимство.

— Била е сама. — Фокс се залюля назад. — Трябвало е да се справи сама.

— Ние сме шестима, Фокс. — Тонът на Кал бе спокоен и решителен. — Не можем да бъдем заедно или дори по двойки двадесет и четири часа в денонощието. Трябва да работим, да спим, да живеем, това е. Така е било винаги.

— Тя знае, че положението е такова. — Гейдж разпери ръце. — Както и всеки друг от нас.

— Не е някаква скапана игра на хокей.

— А и тя не е Карли.

След думите на Кал настъпи пълна тишина.

— Не е Карли — тихо повтори той. — Нямаш никаква вина за днешната случка тук, както и за станалото преди седем години. Ако влачиш това бреме, не правиш добро нито на себе си, нито на Лейла.

— Никой от вас не е загубил любим човек в тази битка — сопна се Фокс в отговор. — Не знаете какво е.

— Бяхме до теб — изтъкна Гейдж. — Така че отлично знаем. Знаем. — Той повдигна ръкава си над тънкия светъл белег на китката. — Винаги сме били до теб.

Това бе самата истина и Фокс въздъхна. Гневът му отшумя.

— Трябва да измислим система за свързване, та ако някой от нас е в беда, да изпрати сигнал до всички.

— Трябва да измислим нещо — присъедини се Фокс. — Но първо ще се затворя, за да се отърва от този костюм, после искам бира.



Когато стигнаха до квартирата, Куин вече приготвяше вечерята, впрегната на работа под строгите наставления на Сибил.

— Какво готвиш?

Кал се наведе, повдигна брадичката на Куин и я целуна по устните.

— Зная само, че трябва да обеля тези моркови и картофи.

— Твоя идея беше да готвим вечеря за шестима — напомни й Сибил и се усмихна на Кал. — Вкусно е, ще ти хареса. Сега се разкарай оттук.

— Той може да обели морковите — възрази Куин.

— Фокс ще ги обели — предложи Кал. — Добре се справя със зеленчуци, защото в неговата къща се ядеше само това.

— А ти се нуждаеш от практика — сопна се Фокс в отговор. — Искам да поговоря с Лейла. Къде е тя?

— Горе. Всъщност… хм — промърмори Куин, когато Фокс просто се обърна и излезе. — Сигурно ще бъде интересно. Жалко, че ще пропуснем сцената.

Фокс тръгна нагоре по стълбите. Познаваше разположението на втория етаж, защото бе мъкнал доста мебели дотам при настаняването на жените. Тръгна право към спалнята й и през отворената врата видя Лейла само по сутиен и изрязани бикини.

— Трябва да поговоря с теб.

— Вън! Изчезвай! Господи! — Тя грабна блузата от леглото си и се закри с нея.

— Няма да трае дълго.

— Все едно колко ще трае, гола съм.

— За бога, виждал съм жени по бельо. — Но Лейла просто повдигна ръка и посочи към вратата, и той направи компромиса да се обърне. — Ако имаш морални скрупули, трябваше да затвориш вратата си.