— Но това е…

— Грубо вмешателство, разбира се. Ще пожертваме принципите в името на напредъка. Прочети мислите му — изкомандва Фокс, стана и тръгна към вратата. — Хей, Каз, как я караш?

Хлапакът беше на около шестнадесет, предположи Лейла. Дънки, памучен пуловер, високи маратонки „Найк“, които изглеждаха сравнително нови. Стърчаща кафява коса, малка сребърна халка на дясното ухо. Кафявите му очи я огледаха от главата до петите, спирайки се на моменти, докато торбичките и парите преминаваха от ръка на ръка.

Лейла си пое дълбоко дъх и побутна онази врата.

Фокс я чу да издава някакъв звук зад гърба му, нещо средно между въздишка и изсумтяване. Той размени още няколко думи с момчето, подхвърляйки и нещо за баскетбол.

После затвори вратата и остави торбичките на масата.

— Е?

— Мисли, че си задръстен.

— Такъв съм.

— Мисли, че съм горещо парче.

— Вярно е.

— Запита се дали ще ти излезе късметът тази вечер. Самият той не би имал нищо против апетитна хапка. Нямаше предвид яйчените рулца.

Фокс отвори торбичките.

— Каз е на седемнадесет години. Всяко момче на тази възраст непрекъснато мисли за апетитни хапки. Имаш ли главоболие?

— Не. Беше лесен. По-лесен от теб.

Фокс се усмихна.

— И момчетата на моята възраст мислят за същото, но обикновено знаят кога трябва да се задоволят само с яйчени рулца. Да вечеряме.



Не се опита да я целуне отново, дори когато я откара до квартирата. Лейла не знаеше дали си е помислил за това, но реши, че е най-добре да не се опитва да разбере. Собствените й мисли и чувства бяха като омотано кълбо с много възли, което я накара да се вслуша в съвета на Фокс да медитира. Откри Сибил на дивана в хола с книга и чаша чай.

— Здравей. Как мина?

— Добре. — Лейла се отпусна на един фотьойл. — Изненадващо добре. Всъщност, чувствам се малко замаяна. Сякаш съм изпила два скоча.

— Искаш ли чай? Има още в чайника.

— Може.

— Аз ще ти донеса чаша — каза Сибил, когато Лейла понечи да стане. — Изглеждаш капнала.

— Благодаря. — Със затворени очи, Лейла опита да започне йога дишане, да си представи отпускането, от пръстите на краката нагоре. Едва стигна до глезените, и се предаде. — Фокс казва, че трябва да медитирам — каза тя на Сибил, която се върна с изящна чашка върху чинийка. — Медитацията ме отегчава.

— Значи не я правиш както трябва. Първо опитай чая — каза Сибил, когато й наля. — И сподели мислите си, за да освободиш ума си от тях и да можеш да медитираш.

— Той ме целуна.

— Шокирана и изумена съм. — Сибил подаде чашата на Лейла и отново седна със свити крака на дивана. — Скъпа, момчето не сваля онези свои блестящи очи от теб нито за миг. Гледа те, когато излизаш от стаята, гледа те, когато се връщаш. Здравата е хлътнал.

— Каза… Къде е Куин?

— У Кал. Гейдж си е уредил игра на покер, така че къщата на Кал е празна и те се възползват.

— О! Радвам се за тях. Страхотна двойка са, нали? Добре си пасват.

— Той е идеалният за нея, няма спор. С всички предишни е било заблуда.

— Така ли?

— Подобие на любов. Кал е истинският. По-лесно ти е да говорим за тях, отколкото за теб?

Лейла въздъхна.

— Смущаващо е да се чувствам така и да опитвам да не долавям това, което изпитва той. Защото чувствата му още повече ме объркват. Да добавим и факта, че работим заедно в много отношения, което неизбежно води до близост, и тази близост трябва да бъде уважавана, дори защитавана, защото залогът е дяволски висок. Ако смесиш различните форми на физическа и емоционална близост и те прераснат в интимна връзка, как да поддържаш реда, който е необходим, за да успеем в това, с което сме се заели?

— Ооо! — Сибил присви устни и отпи от чая си. — Много поводи за размисъл.

— Зная.

— Задай си следния въпрос. Прост и директен. Падаш ли си по него?

— О, да, за бога. Но…

— Не, без увъртания. Не анализирай. Страстта е стихийна сила, зареждаща с енергия. Наслаждавай й се. Независимо дали ще я изживееш или не, раздвижва кръвта. Останалото рано или късно ще се подреди. Ти си човек, жена. Ние трупаме емоции, грижи, последици. Но се възползвай от възможността и цени това, което имаш сега. — Тъмните очи на Сибил проблеснаха закачливо. — Наслаждавай се на страстта.

Лейла се замисли, докато опитваше чая.

— Щом поставяш нещата така. Изглежда чудесно.

— Допий чая си и ще използваме страстта ти като фокусна точка за медитация. — Сибил се усмихна над ръба на чашата си. — Не мисля, че ще се отегчиш.

Пета глава

Отначало идеята на Сибил за медитация, основана върху страст, разсмя Лейла, но по-късно й се стори доста добра. Определено по-добра от обичайната й тактика да се преструва в курса по йога. Вдъхна страстта от пъпа до гърба, следвайки указанията, и с издишването се освободи от напрежението, от стреса. Съсредоточи се върху този „гъдел в корема“, както го нарече Сибил. Прие го себе си.

Някъде покрай смеха, дишането и гъдела, успя да се отпусне и да се заслуша в пулса си. И това бе началото.

Спа дълбоко, без да сънува. Събуди се бодра и, трябваше да признае, заредена с енергия. Очевидно медитацията невинаги бе отегчителна.

Щом Фокс бе в съда, а Алис — в кантората, нямаше причина Лейла да отива на работа сутринта. „Време за настройване на режим проучване със Сибил и Куин“, помисли си тя, докато вземаше душ. Трябваше да вложи тази енергия в търсенето на още отговори. Все още не бе добавила в схемите си нито инцидента до площада, нито общия си сън с Фокс.

Облече се за сутринта с дънки и пуловер, преди да избере следобедния тоалет за секретарката Лейла. Не можеше да отрече, че и това бе забавно. Да се старае да изглежда представителна в кантората, внимателно да подбира дрехи и аксесоари. В седмиците от пристигането си до започването на работа при Фокс определено бе заета. Трябваше да уреди толкова неща, да реши толкова проблеми. Но й липсваше работата, липсваше й мисълта, че някой я очаква на определено място в определен час, за да й възложи задача.

Освен това, колкото и повърхностно да изглеждаше, липсваше й повод да обуе страхотните си ботуши.

Докато излизаше от стаята с намерението да тръгне право към кухнята за кафе, чу тракането на клавиатурата от кабинета, в какъвто бяха превърнали четвъртата спалня.

Куин седеше с кръстосани крака на стола и пишеше. Дългите й руси коси, вързани на конска опашка, се полюшваха, докато клатеше глава в ритъма на песен, която звучеше в главата й.

— Не знаех, че си се прибрала.

— Прибрах се. — Куин натисна още няколко клавиша, спря за миг и погледна към нея. — Отбих се във фитнес залата да изгоря няколкостотин калории, но ги наваксах с огромна кифла с боровинков конфитюр от сладкарницата. Все пак мисля, че нямам нищо в излишък след вълнуващия изтощителен секс снощи. Пийнах кафе, взех душ и сега набирам записките на Сибил за съня ти. — Куин протегна ръце нагоре. — И се чувствам в достатъчно добра форма за Бостънския маратон.

— Явно сексът е бил страхотен.

— И още как. — Куин раздвижи задните си части на стола и избухна в силен похотлив смях. — Винаги съм мислила, че любовните романи преувеличават, че удоволствието от секса е по-голямо, когато си влюбена, но аз съм живо и невероятно щастливо доказателство. Е, стига толкова за мен. Ти как си?

Ако не се бе събудила изпълнена с енергия, помисли си Лейла, този кратък разговор с Куин несъмнено щеше да я ободри.

— Макар и не невероятно щастлива, и аз се чувствам доста бодра. Сибил стана ли?

— В кухнята е, със сутрешното си кафе и вестник. При кратката ни среща спомена, че си постигнала известен напредък с Фокс вчера.

— Спомена ли, че случайно бяхме хванати да се мляскаме в шкафа, при това от майка му?

Куин ококори яркосините си очи.

— Не беше много словоохотлива. Ти ще ми кажеш.

— Току-що го направих.

— Искам подробности.

— А аз искам кафе. Идвам веднага.

Още нещо, което й бе липсвало, осъзна Лейла. Забавното споделяне на лични подробности с приятелки.

В кухнята Сибил хапваше половин соленка, докато четеше разстлания на масата вестник.

— Нито дума за гарваните в днешния брой — заяви тя, когато Лейла влезе. — Странно наистина. Вчера имаше само кратка статия, без много подробности и никакъв коментар.

— Типично, нали? — Лейла замислено си наля кафе. — Никой не обръща голямо внимание на това, което се случва тук. А когато има разкази на очевидци или въпроси, те бързо отшумяват или се превръщат в легенди.

— Дори хората, които са го преживели и все още живеят тук, са забравили. Или то ги кара да забравят.

— Онези, които имат ясни спомени, напускат града. — Лейла си взе кофичка кисело мляко. — Като Алис Хоубейкър.

— Изумително е. Засега няма други сведения за нападения на животни или необясними случки. Поне днес. Е — Сибил вяло сви рамене и започна да сгъва вестника, — ще проследя две много тънки нишки към мястото, където Ан е прекарала липсващите две години. Бясна съм — добави Сибил, докато ставаше. — През седемнайсети век тук не е имало толкова много хора. Защо не можем да открием тези, които търсим, по дяволите?