— Имах две съквартирантки в колежа. В края на семестъра трябваше да се обадя на фирма за почистване. — Лейла повдигна чифт чорапи от един стол, преди той да стигне дотам, и му ги подаде. — Но ако ти се намира чиста чаша, бих пийнала от онова вино.

— Ще стерилизирам една.

Фокс събра още неща, докато вървеше към кухнята. Обзета от любопитство, Лейла огледа стаята и се опита да добие представа, без да обръща внимание на безпорядъка. Стените бяха в доста приятен сивкаво-зеленикав цвят, с широка дървена дограма на прозорците. Върху едрия паркет бе постлана красива тъкана пътека, навярно мината с прахосмукачка за последен път преди десетина години. Картините по стените бяха впечатляващи — акварели, графики, фотографии. Огромен телевизор с плосък екран и куп друга техника заемаха голяма част от пространството, но имаше място и за няколко изящни керамични изделия.

Творения на брат му, помисли си Лейла, или на майка му. Веднъж й бе показал работилницата на брат си от пътя. Тя се обърна, когато усети Фокс да влиза.

— Харесват ми картините и керамиката. Това тук… — Плъзна пръст по висока ваза с тънка шийка в преливащи се загадъчни нюанси на синьо. — Толкова е красиво.

— Подарък от майка ми. Брат ми Ридж изработи онази купа на масичката под прозореца.

Тя се приближи към нея и проследи плавната извивка на ръба й.

— Великолепна е. Тези цветове и шарки… наподобява гора в широка чаша. — Обърна се и взе чашата вино. — А картините?

— На майка ми, на брат ми, на снаха ми. Фотографиите са на Спероу, малката ми сестра.

— Много таланти в едно семейство.

— Другите сме адвокати, по-голямата ми сестра и аз.

— Не е ли нужен талант, за да практикуваш право?

— Донякъде.

Лейла отпи глътка вино.

— Баща ти е дърводелец, нали?

— Дърводелство, проектиране на мебели… Той направи масичката, върху която е купата на Ридж.

— Интересна изработка. — Лейла приклекна и се вгледа отблизо. — Оригинална.

— Никакви пирони или дюбели. Сам я е резбовал. Има вълшебни ръце.

Тя плъзна пръст по повърхността през праха.

— Гладка е като сатен. Прекрасни неща. — Повдигна вежди и изтри пръста си в ръкава на ризата му. — Не мога да не кажа, че трябва да се грижиш по-добре за тях и за стаята.

— Не си първата. Ще се опитам да отвлека вниманието ти с нещо за хапване. — Фокс й подаде брошура с меню. — „Китайската кухня на Хан Лий“.

— Малко е рано за вечеря.

— Ще се обадя сега, за доставка в седем. Така ще успеем да свършим малко работа.

— Свинско със сладко-кисел сос — реши Лейла, след като прегледа менюто.

— Само това ли? — попита Фокс, когато тя му върна брошурата. — Твърде скромно. Свинско със сладко-кисел сос. Аз ще се погрижа за останалото.

Отново я остави сама, за да даде поръчката. След няколко минути Лейла чу шуртене на вода и тракане на съдове. Завъртя очи и влезе в кухнята, където Фокс атакуваше съдовете.

— Добре, остави на мен.

Лейла свали сакото си.

— Не. Моля те.

— Да. — Запретна ръкави. — Честно е, след като ти поръча вечерята.

— Нужно ли е да се извиня още веднъж?

— Този път не. — Тя повдигна вежди. — Нямаш ли съдомиялна машина?

— Понякога ми хрумва да махна този долен шкаф и да поръчам съдомиялна, но после си мисля: „Сам съм, а и често използвам картонени чинийки“.

— Не достатъчно често. Има ли някъде чиста кърпа?

— Е, добре. — Фокс се смути видимо. — Връщам се веднага.

Поклащайки глава, Лейла застана до пълната мивка и се зае със съдовете. Нямаше нищо против. Беше досадна дейност, която носеше странно успокоение и удовлетворение. Освен това през прозореца над мивката се разкриваше прекрасен изглед към планините, където слънчевата светлина обсипваше сивеещите заснежени върхове.

Вятърът все още брулеше дърветата и развяваше белите чаршафи на простора в двора. Постлани на леглото, щяха да ухаят на планински хлад.

Малко момче и голямо черно куче тичаха в съседния двор с такава радост и енергия, че почти я накараха да усети вятъра, който сякаш докосваше бузите й и развяваше косите й. Когато момчето с яркосиньо яке скочи и застана изправено на люлката, здраво хванато за синджирите, Лейла почувства опиянението му от височината и скоростта като тръпка, която премина през тялото й.

„Дали майка му приготвя вечеря в кухнята?“ — сънено се запита тя. „Или може би е ред на таткото.“ Навярно по-добре готвеха заедно. Разбъркваха, кълцаха и разговаряха за деня си, докато малкото им момче летеше срещу вятъра със сияещо лице.

— Кой би предположил, че миенето на съдове може да бъде толкова секси?

Тя се засмя и извърна глава към Фокс.

— Не си въобразявай, че така ще ме убедиш да ти направя тази услуга втори път.

Той остана на мястото си, с ужасно смачкана кърпа за съдове в ръка.

— Какво?

— Миенето на съдове е секси само когато не твоите ръце са целите в сапунена вода.

Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Очите му се взираха в нейните.

— Не казах това на глас.

— Чух те.

— Очевидно, но просто си го помислих, не го изрекох. Бях разсеян — продължи той, когато Лейла се отдръпна на крачка от него. — Вниманието ми бе отвлечено от теб, от светлината, която огряваше косите ти, гърба ти, извивката на раменете ти. Бях разсеян — повтори той. — И уязвим. Как стана, Лейла? Не размишлявай, не анализирай. Просто ми кажи какво чувстваше, когато ме „чу“.

— Спокойствие. Гледах малкото момче на люлката в двора. Бях спокойна.

— А сега не си. — Той взе една чиния и започна да я подсушава. — Затова ще изчакаме, докато отново се успокоиш.

— И при теб ли е така? Чуваш ли мислите ми?

— Емоциите се долавят по-лесно от думите. Но не бих дръзнал, без да ми позволиш.

— Можеш да го направиш с всеки.

Той я погледна в очите.

— Но се въздържам.

— Защото си човек, който пуска по един долар в касичката, дори когато никой не го е чул да ругае.

— Щом съм дал дума, държа на нея.

Лейла изми следващата чиния. Магията на разветите от вятъра чаршафи, малкото момче и голямото куче изчезна.

— Винаги ли си го контролирал? Винаги ли устояваш на изкушението?

— Не. Бях десетгодишен, когато получих тази дарба. През първите Седем беше страшничко и едва успявах да я овладея. Но помагаше. Когато първия път всичко отмина, помислих, че дарбата ще изчезне.

— Не е изчезнала.

— Не. Беше страхотно да си на десет и да усещаш какво си мислят или чувстват хората. Не само защото си казвах: „О, притежавам тази сила, аз съм суперхлапе“. Беше ценно, защото, когато исках да изкарам отлична оценка, например на теста по история, ставах малък исторически гений. Защо да не надникна и да зърна отговорите?

Щом се бе заел да подсушава съдовете, реши да се потруди още малко и да ги прибира в шкафовете. Тя щеше да е по-спокойна, ако продължат с досадната домакинска работа, ако ръцете им са заети.

— След като няколко пъти се представих блестящо, започнах да се чувствам виновен. И някак неловко, защото понякога надничах в мислите на учителката, за да разбера какво ни е подготвила, и случайно достигах до неща, които не биваше да узнавам. Семейни проблеми или нещо подобно. Бях възпитаван да уважавам правото на личен живот на другите, а навлизах в личното пространство на всеки срещнат. Затова престанах. — Леко се усмихна. — Почти.

— Не е хубаво да си прекален светец.

— Трябваше ми време, за да намеря начин да го овладявам. Понякога не бях достатъчно внимателен и без да искам, долавях разни неща. Понякога внимавах твърде много и се получаваше същото. А понякога го правех нарочно. Няколко пъти използвах дарбата си, за да се справя с негодника, който ме тормозеше. А… когато поотраснах и си падах по едно момиче, надзърнах за миг, да видя дали имам шанс да плъзна ръка под полата й.

— Успя ли?

Фокс само се усмихна и пъхна поредната чиния в шкафа.

— После, две седмици преди да навърша седемнадесет, нещата започнаха да се повтарят. Разбрах… всички разбрахме, че не е свършило. Тогава проумях, че не бива да си играя с дарбата си. Престанах.

— Почти…

— Почти напълно. Носим я в себе си, Лейла, тя е част от нас. Не мога да контролирам факта, че долавям настроенията на околните. Но успявам да се владея и да не прониквам твърде дълбоко.

— На това трябва да ме научиш.

— А може би трябва да се научиш да проникваш. В случай че стане нужда да навлезеш в нечие лично пространство.

— Но как да знаеш кога… кога и в чие?

— Ще поработим върху тази част.

— През повечето време не мога да се отпусна в твое присъствие.

— Забелязвам. Защо?

Лейла се обърна да вземе още съдове и сложи една купа в мивката. Малкото момче се бе прибрало, осъзна тя. Да вечеря. Кучето му лежеше сгушено на верандата до задната врата и си почиваше след изтощителната игра.