Или пък? Там беше работата. Джорджи, Ейприл и Саша бяха независими, непредсказуеми жени, които от години й повтаряха, че трябва да престане с глупостите и да се захване с нещо. Все пак, ако им обяснеше колко отчаяно беше положението й...

„Никаква гордост ли нямаш?"

Наистина ли искаше да даде на своите преуспели приятелки още едно доказателство за собствената сй безполезност? От друга страна, какви възможности имаше? В портмонето си нямаше повече от стотина долара, никакви кредитни карти, празна чекова сметка, по-малко от половин резервоар с бензин и кола, която всеки миг можеше да сдаде багажа. Дилън беше прав. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да си намери работа... при това възможно най-бързо.

Зае се да обмисли ситуацията. Като враг номер едно в Уайнет, никога нямаше да си намери работа тук, но до Сан Антонио и Остин имаше по-малко от два часа път, точно толкова далеч, колкото можеше да стигне с половин резервоар. Там несъмнено щеше да успее да си намери работа. Това би означавало да се измъкне, без да си плати сметката, нещо, което никога досега не беше правила, ала нямаше избор.

Стиснала волана с изпотени длани, тя излезе от паркинга.

Ревът на разваления заглушител я накара да закопнее за хибридния нисан ултима, от който се бе наложило да се откаже, когато баща й престана да плаща вноските. Притежаваше единствено дрехите на гърба си и съдържанието на чантата си. Чувстваше се ужасно, задето трябваше да зареже куфара си, но тъй като дължеше на „Уайнет Кънтри Ин" над четиристотин долара за трите нощи, които бе прекарала там, не можеше да направи кой знае какво. Щеше да им плати с лихвите веднага щом си намереше работа. Каква точно щеше да бъде тази работа, Мег и представа си нямаше. Нещо временно и можеше само да се надява, добре платено, докато измисли какво да прави занапред.

Някаква жена, бутаща бебешка количка, спря и зяпна кафявия буик, който бълваше облаци гъст пушек. В съчетание с ревящия заглушител, това едва ли правеше ръждомобила най-подходящата кола за бягство от местопрестъплението. Мег се сниши в седалката и подмина сградата на съда и Обществената библиотека, докато отиваше към покрайнините на града. Най-сетне видя табелата на изхода на града.

НАПУСКАТЕ УАЙНЕТ, ТЕКСАС

Кмет Тиодор Бодин

Не беше виждала Тед след ужасната им среща на паркинга зад църквата и беше сигурна, че никога няма да й се наложи да го види отново. Готова бе да се обзаложи, че жени от цялата страна вече се редят на опашка, за да заемат мястото на Луси.

Пронизителен вой на сирена се разнесе зад нея и когато погледна в огледалото за обратно виждане, Мег видя примигващата червена светлина на полицейска кола. Пръстите й се вкопчиха във волана. Отби встрани от пътя, като се молеше проблемът да бе шумният й заглушител, и се проклинаше, задето не го беше оправила, преди да тръгне от Лос Анджелис.

Със свит от ужас стомах, тя изчака двамата полицаи да проверят регистрационния й номер. Най-сетне този зад волана се появи и тръгна към нея. Имаше червендалесто лице, голям нос, рунтава сива коса, която стърчеше изпод фуражката му, и бирено шкембе, надвиснало над колана.

Мег свали стъклото на прозореца и залепи усмивка на лицето си.

- Здравейте, Господин полицай.

„Моля те, Господи, нека да е само заради разваления заглушител, а не заради неплатената сметка."

Подаде му шофьорската си книжка и документите на колата още преди той да ги поиска.

- Проблем ли има?

Той се вгледа в шофьорската книжка, а после - във филцовата й шапка. За миг на Мег й хрумна да му каже, че някога е принадлежала на Джинджър Роджърс, но той не й заприлича на почитател на старите филми.

- Госпожо, съобщиха ни, че сте напуснали хотела, без да си платите сметката.

Стомахът й се сви.

- Аз? Това е нелепо.

С крайчеца на окото си зърна движение в огледалото за обратно виждане - другият полицай очевидно бе решил да се присъедини към забавлението. Само дето другият полицай носеше дънки и черна тениска вместо униформа. И беше...

Мег впери поглед в огледалото. Не!

Обувки изхрущяха по чакъла и върху колата падна сянка. Мег вдигна поглед и установи, че се взира в безстрастните кехлибарени очи на Тед Бодин.

- Здравей, Мег.

4.

- Тед! – Мег опита да се държи така, сякаш той бе човекът, когото най-много би искала да види, а не най-голвмият й кошмар. – Да не си станал полицай?

- Придружавам ги по време на обиколки. - Той подпря лакът върху покрива на колата й. От начина, по който я огледа, Мег изпита чувството, че той също не харесва шапката й... нито каквото и да било у нея. - Програмата ми за следващите седмици неочаквано се освободи.

- О.

- Е, чувам, че си си тръгнала, без да си платиш сметката в хотела.

-Аз? Не. Станала е някаква грешка. Не съм... просто излязох да покарам. Прекрасен ден. Да си тръгна? Не. Куфарът ми е у тях. Как бих могла да си тръгна?

- Предполагам, като се качиш в колата си и я подкараш - отвърна Тед, сякаш той беше ченгето. - Накъде си тръгнала?

- Никъде. Просто разглеждам. Обичам да го правя, когато посещавам някое ново място.

- Най-добре е да си платиш сметката, преди да тръгнеш да разглеждаш.

- Абсолютно си прав. Изскочи ми от главата. Веднага ще се погрижа. - Само дето нямаше как да го направи.

Един камион избуча покрай тях на път за града и между гърдите на Мег отново се стекоха капчици пот. Трябваше да се остави на нечия милост и не й отне много дълго, за да вземе решение.

- Господин полицай, може ли да поговорим насаме?

Тед сви рамене и се отдръпна назад. Полицаят се почеса по гърдите. Мег прехапа долната си устна и понижи глас:

- Виждате ли, работата е там... направих глупава грешка. Нали непрекъснато пътувам, писмата ме намират със закъснение и това доведе до малко затруднение с кредитната ми карта. Ще се наложи да помоля от хотела да ми изпратят сметката. Не мисля, че ще бъде проблем. - Тя се изчерви от срам и гърлото й се сви така, че едва успя да изрече следващите думи: - Сигурна съм, че знаете кои са родителите ми.

- Да, госпожо, знам. - Ченгето отметна назад глава, която почиваше върху къс дебел врат. - Тед, изглежда, че става дума за скитничество.

Скитничество] Мег изскочи от колата.

- Я, чакайте! Не съм...

- Останете където сте, госпожо. - Ръката на ченгето се спусна към кобура му. Тед подпря крак на задния калник и ги загледа с .интерес.

Мег се обърна към него.

- Да поискам да ми изпратят сметката за хотела, не ме прави скитница!

- Чухте ли ме, госпожо? - излая ченгето. - Връщайте се в колата.

Преди Мег да успее да помръдне, Тед се приближи.

- Отказва да се подчини, Шелдън. Предполагам, че ще се наложи да я арестуваш.

-Да ме арестува ?

Тед изглеждаше леко натъжен, което я наведе на мисълта, че у него има садистична жилка. Мег се върна в колата и той отстъпи назад.

- Шелдън, какво ще кажеш да последваме госпожица Коранда до хотела, за да може тя да се погрижи за недовършената си работа?

- Няма проблем. - Полицай Навъсен посочи пътя на няколко метра от тях. - Обърнете в тази отбивка, госпожо. Ние идваме след вас.

Десет минути по-късно Мег отново се приближи до рецепцията на „Уайнет Кънтри Ин", ала този път Тед Бодин вървеше до нея. Полицай Навъсен остана до вратата и каза нещо в радиостанцията си.

Красивата русокоса рецепционистка скочи в мига, в който зърна Тед. Устните й се извиха в широка усмивка. Дори косата й като че ли се изпъна. В същото време челото й се набръчка притеснено.

- Здрасти, Тед. Как си?

- Много добре, Кейла. А ти?

Навеждаше леко брадичка, когато се усмихваше. Мег го бе видяла да го прави с Луси по време на вечерята преди сватбата. Не я навеждаше много, само няколко сантиметра, само колкото да превърне усмивката си в резюме на почтения си живот и благородните си намерения. И ето че сега отправяше на рецепционисткатав „Уайнет Кънтри Ин” същата усмивка, с която бе дарявал Луси. Разбито сърце друг път,

- Не се оплаквам - каза Кейла. - Всички се молим за теб.

Въпреки че изобщо не приличаше на човек, който се нуждае

от молитви, той кимна.

- Оценявам го.

Кейла наклони глава настрани, при което лъскавата й руса коса падна над едното рамо.

- Защо този уикенд не дойдеш да вечеряш с татко и мен в клуба? Знаеш колко чудесно си изкарвате с татко.

- Може и да го направя.

Те си поприказваха още малко за татко, времето и отговорностите на Тед като кмет. Кейла даваше всичко от себе си - отмяташе коса, пърхаше с мигли, направо се разтапяше пред него.

- Всички говорим за обаждането, което получи вчера. Всич

ки бяха сигурни, че Спенсър Скипджак е забравил за нас. Направо не можем да повярваме, че Уайнет отново има шанс.

- Оценявам вота на доверие, но все още нищо не е сигурно. Не забравяй, че до миналия петък Спенс се беше спрял на Сан Антонио.

- Ако някой е в състояние да го накара да размисли и да го построи в Уайнет, това си ти. Определено се нуждаем от работните места.

- Сякаш не го знам.

Надеждата на Мег, че разговорът им ще продължи, се изтри, когато Тед се обърна към нея.

- Разбирам, че госпожица Коранда ви дължи пари. Изглежда, смята, че ще успеете да се разберете някак.

- О, наистина се надявам да е така.

Рецепционистката изобщо не изглеждаше, сякаш се надява да е така. По лицето на Мег плъзна червенина и тя облиза пресъхналите си устни.

- Вероятно бих могла... да говоря с управителката.

Тед не изглеждаше сигурен.

- Не смятам, че е добра идея.

- Ще се наложи - настоя Кейла. - Аз просто помагам за днес. Това далеч надхвърля моите отговорности.

Тед се усмихна.

- Е, какво пък. На всички ще ни се отрази добре да се поразведрим малко. Иди да я доведеш.