Ема смяташе собствените си три деца за най-невероятните деца, раждали се някога, но не възрази на Франческа, която се засмя печално.

- Беше толкова некоординиран. Не можеше и стаята да прекоси, без да се препъне. Вярвай ми, атлетичният му талант се прояви едва в късното му детство. И слава богу, че надрасна алергиите си. - Тя си издуха носа. - Освен това беше невзрачен. Отне му години, докато се разхубави. И беше толкова умен, по-умен от всички наоколо (определено беше по-умен от мен), но никога не се е държал снизходително с другите. - Франческа се усмихна през сълзи и това разби сърцето на приятелката й. - Открай време вярва, че от всекиго може да научи нещо.

Ема се радваше, че Франческа и Дали скоро ще заминат за Ню Йорк. Франческа живееше, за да работи, и записът на следващата й поредцца интервюта щеше да отвлече мислите й от станалото. След като се върнеха в къщата си в Манхатън, можеха да се потопят в живота на големия град, което бе много по-здравословно, отколкото да останат в Уайнет.

Франческа се надигна от пейката и потърка бузата си.

- Луси беше отговор на молитвите ми за Теди. Мислех, че най-сетне е срещнал жена, достойна за него. Интелигентна и Добра, жена, която разбира какво е да имаш привилегировано детство, но въпреки това не е била разглезена от начина, по който е била отгледана. Мислех, че притежава характер. - Лицето й придоби сурово изражение. - Е, заблуждавала съм се, нали така?

- Всички се заблудихме.

Кърпичката се разпадна между пръстите на Франческа и следващите й думи бяха толкова тихи, че Ема едва ги чу:

- Така отчаяно искам внуци, Ема. Аз... сънувам ги... стнувам как ги държа, как вдъхвам уханието на малките им нежни главички. Децата на Теди...

Ема познаваше историята на Франческа и Дали достатъчно добре, за да е наясно, че приятелката й изразява нещо повече от копнежа на една петдесет и четири годишна жена за внуче. Дали и Франческа бяха отчуждени един от друг през първите девет години от живота на Тед, до деня, когато Дали бе научил, че има син. Едно внуче би запълнило тази празнина в живота им.

Сякаш прочела мислите й, Франческа продължи:

- Двамата с Дали не можахме да видим заедно как Теди прави първите си стъпки, не чухме заедно как изрича първите си думи. - В гласа й се промъкна горчивина. - Мег Коранда ни открадна децата на Тед. Открадна ни Луси, открадна и внучетата ни.

Ема не бе в състояние да понесе тъгата на приятелката си. Стана от пейката и я прегърна.

- Все още можеш да имаш тези внучета, миличка. Ще се намери и друга жена за Тед. Много по-добра от Луси Джорик.

Франческа не й повярва. Ема го видя съвсем ясно и в този миг реши да не й казва най-лошото. Че Мег Коранда все още бе в града.

- Имате ли друга кредитна карта, госпожице Коранда? - попита красивата русокоса рецепционистка. - Тази системата я отхвърля.

- Отхвърля? - Мег се престори, че дори не разбира думата, ала всъщност отлично знаеше какво става. С тихо шумолене последната й кредитна карта изчезна в средното чекмедже на рецепцията на „Уайнет Кънтри Ин".

Служителката срещу нея дори не се опита да прикрие задоволството си. Мег се беше превърнала в обществен враг номер едно в Уайнет, когато изопачената история за ролята й в сватбената катастрофа, унижила техния кмет светец пред очите на целия свят, се бе разнесла като предавана по въздуха зараза из градчето, където все още имаше представители на пресата.

Неимоверно преувеличен разказ за спречкването й с Бърди Китъл от предсватбената вечеря също беше станал обществено достояние. Ако само бе успяла да се махне незабавно от Уайнет, Мег щеше да избегне всичко това, ала то се бе оказало невъзможно.

Семейството на Луси си беше тръгнало от Уайнет в неделя, двайсет и четири часа след като Луси беше избягала. Мег подозираше, че и досега щяха да са тук с надеждата тя да се върне, ако Нийли Джорик не трябваше да присъства на международната конференция на Световната здравна организация в Барселона, заедно със съпруга си, който беше домакин на това събиране на медицински журналисти от цял свят. Мег единствена бе разговаряла с Луси след бягството й.

Беше получила обаждането в събота през нощта, горе-долу около времето, когато булката и младоженецът би трябвало да си тръгват от тържеството, за да поемат на меден месец. Сигналът беше слаб и тя едва бе разпознала гласа на Луси, който бе изтънял и неуверен.

- Мег, аз съм.

- Луси? Добре ли си?

От другата страна на линията се разнесе задавен, полуистеричен смях.

- Въпрос на гледна точка. Сещаш ли се за онази моя необуздана страна, за която все ми говориш? Е, мисля, че я открих.

- О,миличка...

- Аз... аз съм страхливка, Мег. Не мога да се изправя очи в очи със семейството ми.

- Луси, те те обичат. Ще те разберат...

- Кажи им, че съжалявам. - Гласът й изневери. - Кажи им, че ги обичам и знам, че забърках ужасна каша, и ще се върна, за да я оправя, но... още не. Все още не мога да го направя.

- Добре. Ще им кажа. Но...

Луси затвори, преди Мег да успее да каже още нещо.

Мег повика на помощ цялата си сила и каза на родителите на Луси за обаждането.

- Сама е решила да го направи - заявила бе майка й, спомнила си навярно собственото си бунтарско бягство преди много години. - Засега е най-добре да й дадем личното пространство, от което се нуждае. - След което бе накарала Мег да обещае да остане в Уайнет още няколко дни, в случай че Луси се върне. - Това е най-малкото, което можеш да направиш, след като забърка тази каша.

Обременена от прекадено силно чувство за вина, Мег не бе могла да откаже. За съжаление, нито президентът, нито съпругът й се бяха сетили да покрият разноските по допълнителния й престой в хотела.

- Много странно - каза Мег на рецепционистката. В добавка към естествената й красота, косата на кичури, съвършеният грим, ослепително белите зъби и изобилието от гривни и пръстени говореха, че тя е жена, който посвещава много повече време и пари на външния си вид от Мег. - За съжаление, у себе си нямам друга карта. Ще ви напиша чек. - Което беше невъзможно, тъй като още преди три месеца беше изпразнила чековата си сметка и оттогава се издържаше със скъпоценната си последна кредитна карта. Мег порови из чантата си. - О, не. Забравила съм си чековата книжка.

- Няма проблем. Зад ъгъла има банкомат.

- Отлично. - Мег грабна куфара си. - Ще го оставя в колата, докато отивам натам.

Служителката изскочи иззад рецепцията и издърпа куфара от ръцете й.

- Ще ви чака, когато се върнете.

Мег й отправи най-изпепеляващия си поглед и изрече думи, които никога не бе вярвала, че ще допусне да излязат от устата й:

- Знаете ли коя съм?

„Никоя. Абсолютно никоя."

- О, да. Всички го знаят. Но си имаме правила.

- Много добре. - Мег преметна ръчната си чанта през рамо (,,Прада'', която беше получила за износване от майка си) и излезе от фоайето. Докато стигне до паркинга, по тялото й беше избила студена пот.

Петнайсетгодишният й буик сенчъри, който гълташе бензин като змей, стоеше като ръждива брадавица между лъскав нов лексус и кадилак CTS. Въпреки че неведнъж беше минавай с прахосмукачка, ръждомобилът все още миришеше на цигари, пот, евтина храна и мухъл. Мег свали прозорците, за да пусне малко свеж въздух. Тънък слой пот се беше образувал под мрежестата блуза, която носеше над дънките си, допълнени от чифт обици от ковано сребро, които си беше изработила сама от няколко катарами, които бе намерила в Лаос, и старовремска шапка клош от морав филц, за която любимият й магазин за препродажба в Лос Ащрселис твърдеше, че е принадлежала на Джинджър Роджърс11.

Мег отпусна глава на волана, ала колкото и усърдно да мислеше, не й хрумваше начин да се измъкне. Извади мобилния си телефон от чантата и направи онова, което се бе зарекла никога да не прави. Обади се на брат си Дилън.

Въпреки че беше с три години по-малък от нея, той вече беше преуспяващ финансист. Когато брат й заприказваше за онова, което върши, Мег бързо губеше интерес, но знаеше, че го прави наистина добре. Понеже той отказваше да й даде служебния си номер, тя набра мобилния му телефон.

- Здрасти, Дил. Обади ми се веднага. Спешно е. Сериозно. Трябва да ми се обадиш веднага.

Нямаше смисъл да звъни на Клей, близнака на Дилън. Клей все още беше гладуващ актьор, който едва успяваше да си плаща наема, макар че това нямаше да продължи още дълго, защото той имаше диплома от драматичната школа на Йейлския университет, бързо нарастващ списък с роли в театрални постановки в Ню Йорк, както и талант, достоен за името Коранда.

Телефонът на Мег иззвъня и тя го грабна.

- Обаждам ти се единствено от любопитство - заяви Дилън. - Защо Луси развали сватбата си? Секретарката ми твърди, че според някакъв сайт за клюки ти си я убедила да не се жени. Какво се случва там при теб?

- Нищо добро. Дил, имам нужда от заем.

- Мама каза, че това ще се случи. Отговорът е „не".

- Дил, не се шегувам, Изпаднах в неприятно положение. Взеха ми кредитната карта и...

- Кога най-сетне ще пораснеш, Мег. Вече си на трийсет години. Време е да се оправяш сама.

- Знам. И ще направя някои промени. Но...

- В каквото и да си се забъркала, и сама можеш да се измъкнеш. Много по-умна си, отколкото предполагаш. Имам вяра в теб, дори и ти да нямаш.

- Оценявам го, но се нуждая от помощ сега. Наистина. Трябва да ми помогнеш.

- Исусе, Мег. Никаква гордост ли нямаш?

- Това беше адски гадно.

- Тогава не ме карай да го казвам. В състояние си да се оправиш със собствения си живот. Хвани се на работа. Нали знаеш какво е това?

-Дил...

- Ти си ми сестра и аз те обичам, и именно защото те обичам, сега ще затворя.

Мег остана да се взира в замлъкналия телефон, ядосана, но не и изненадана от това доказателство за семеен заговор против нея. Родителите й бяха в Китай и недвусмислено бяха дали да се разбере, че повече няма да я спасяват. Шантавата й баба Белинда не даваше нищо даром. Тя би накарала Мег да се запише в курс по актьорско майсторство или нещо също толкова отвратително. Що се отнася до чичо й Майкъл... Последния път, когато му беше отишла на гости, той й беше дръпнал язвителна лекция на тема лична отговорност. Луси бе избягала, така че й оставаха другите й три близки приятелки - всяка от тях беше богата и би могла да й заеме пари.