Тъй като родителите й все така не отговаряха на обажданията му, той накара и лейди Ема, и Тори да опитат вместо него. Ала семейство Коранда отказваха да отстъпят. Представяше си я болна от дизентерия в джунглите на Камбоджа или умираща от студ по пътя към връх К2. Нервите му бяха опънати до краен предел. Не можеше да спи. Едва се хранеше. На първата среща, която свика, изгуби нишката на мислите си.

Една вечер Кени се появи у тях, носейки пица.

- Сериозно започвам да се безпокоя за теб. Време е да се стегнеш.

- Кой ми го казва! Ти направо откачи, когато лейди Ема си тръгна.

Кени се престори, че страда от амнезия.

Същата нощ Тед за кой ли път се въртеше в леглото, без да може да заспи. Каква ирония само, че Мег го наричаше господин Самото хладнокръвие. Докато се взираше в тавана, я виждаше изкормена от някой бик или ухапана от кралска кобра, ала когато започна да си представя как я изнасилват група бунтовници в някоя страна от Третия свят, повече не бе в състояние да издържа. Скочи от леглото, качи се в пикала и подкара към депото.

Нощта бе хладна и ясна. Застанал между лъчите на фаровете, той се взираше в пустата замърсена земя. Кени беше прав. Трябваше да се стегне. Но как да го направи? Беше точно толкова далеч от това, да я открие, колкото и в самото начало и животът му бе съсипан.

Може би беше безутешността на мястото, тишината или пък мрачната празна земя, пълна с пропилени възможности. Каквато и да бе причината, Тед усети, че изправя рамене. И най-сетне видя онова, което беше пропуснал - очевидния факт, който му бе убягнал във всичките му опити да я открие.

Мег се нуждаеше от пари, за да напусне страната. От самото

начало беше приел, че родителите й са й ги дали, за да изкупят вината си за всичко, което бе преживяла. Така му казваше логиката. Ала не той решаваше и досега нито веднъж не се бе опитал да погледне на нещата не през своите, а през нейните очи.

Представи си лицето й във всичките му настроения. Засмяна и разгневена, мила и дръзка. Познаваше я така, както познаваше самия себе си, и когато отвори ума си за нея, бе заслепен от нещо, което трябваше да забележи от самото начало.

Мег нямаше да приеме и цент от родителите си. Нито за подслон. Нито за пътуване. Нито за каквото и да било. Клей Коранда го беше излъгал.

24.

Мег чу колата, която караше бавно редом с нея. Въпреки че бе едва десет часът вечерта, студеният октомврийски дъжд бе изпразнил улиците на Долен Ийст Сайд в Манхатън. Тя ускори крачка покрай влажните черни торби за боклук по тротоара. От противопожарните стълби над главата й се процеждаха дъждовни капки, в наводнените канавки се носеха боклуци. Някои от евтините тухлени постройки на улицата на Клей бяха постегната: от собствениците, но повечето не бяха и кварталът бе, меко казано, съмнителен. Въпреки това тя изобщо не се бе поколебала да проясни мислите си с разходка до любимия си деликатесен магазин за един хамбургер. Само че не бе очаквала на връщане дъждът да накара всички да се приберат.

Сградата без асансьор, в която на петия етаж се намираше сбутаният апартамент на Клей, бе на цели две пресечки от тук. Тя бе наела неприветливото жилище от брат си, докато той бе в Лос Анджелис, след като бе получил апетитна роля в независим филм. Мястото бе малко и потискащо, с два миниатюрни прозореца, които не пропускаха почти никаква светлина, но беше евтино и след като се отърва от мръсния стар диван на брат си, както и следите от многобройните му приятелки, Мег разполагаше с достатъчно място, за да изработва бижутата си.

Колата продължаваше да я следва. Погледна през рамо и видя черна лимузина - едва ли можеше да се нарече повод за тревога, ала изминалата седмица бе дълга. Шест дълги седмици.

Беше замаяна от умора, а пръстите й - разранени от работата върху колекцията й, която единствено волята я караше да продължи. Ала тежкият труд започваше да й се отплаща.

Не се заблуждаваше, че е щастлива, ала знаеше, че е взела възможно най-добрите решения за бъдещето си. Съни Скипджак се бе оказала абсолютно права, препоръчвайки й да си намери по-висок клас клиенти. Мениджърите на бутици, на които бе показала работата си, бяха харесали контраста между съвременен дизайн и старинни реликви и поръчките бяха завалели по-бързо, отколкото Мег бе вярвала, че е възможно. Ако мечтата на живота й бе да стане дизайнер на бижута, би била на върха на щастието, но не това бе нейната цел. Не и сега. Мег най-сетне бе разбрала какво иска да прави.

Колата все още я следваше плътно, светлината от фаровете й хвърляше жълти петна върху мокрия асфалт. Платнените й гуменки пропускаха и тя се уви още по-плътно в лилавия тренчкот, който бе открила в един магазин за дрехи втора ръка. Охранителни решетки препречваха витрината на един индийски магазин, корейският магазин за домашни потреби, дори китайският ресторант - всички те бяха затворени за през нощта.

Мег още повече ускори крачка, ала ритмичното бръмчене на двигателя не отслабна. Не си въобразяваше. Колата определено я следваше, а до апартамента оставаше още цяла пресечка.

Полицейска кола прелетя по съседната пряка, надула сирени, а червената й лампа примигваше в дъжда. Дишането на Мег се ускори, когато лимузината се приближи до нея, затъмнените й стъкла бяха безмълвна заплаха в нощта. Тя затича, но колата не изоставаше. С крайчеца на окото си видя едно от задните стъкла да се смъква.

- Да те откарам ли?

През прозореца я гледаше последното лице, което бе очаквала да види. Препъна се в неравния паваж, толкова замаяна, че едва не падна. След всички усилия да прикрие следите си, ето че той бе тук, лицето му беше обградено като в рамка от прозореца и забулено от сенки.

В продължение на седмици се бе трудила до късно през нощта, съсредоточена единствено върху работата си, забранявайки си да мисли, отказвайки да си легне, докато не грохнеше съвсем. Беше изтощена и празна, неспособна да разговаря с когото и да било, най-малко пък с него.

- Не, благодаря - успя да отговори. - Почти стигнах.

- Май си се поизмокрила.

Лъч светлина от близката улична лампа докосна изваяната й скула.

Не можеше да й го причини. Тя нямаше да му позволи. Не и след всичко случило се. Продължи напред и лимузината подкара до нея.

- Наистина не бива да си навън сама.

Познаваше го достатъчно добре, за да знае какво точно се крие зад внезапната му поява. Гузна съвест. Мразеше да причинява болка на другите и трябваше да се увери, че не я е наранил за цял живот.

- Не се тревожи за това - каза Мег.

- Защо не се качиш?

- Не е нужно. Почти стигнах. - Заповяда си да не казва нищо повече, но любопитството й надделя. - Как ме откри?

- Повярвай ми, не беше лесно.

Тя продължаваше да гледа право напред, без да забавя крачка.

- Някой от братята ми. Бил е някой от тях.

Трябваше да се досети, че ще поддадат. Миналата седмица Дилън бе дошъл от Бостън, за да й каже, че обажданията на Тед ги побъркват и че тя трябва да говори с него. Клей буквално я заливаше със съобщения. „Звучи отчаян - казваше в последното. - Кой знае какво ще направи?"

„В най-лошия случай - отвърнала бе тя - няма да уцели дупката от един метър."

Тед изчака едно такси да мине, преди да отговори:

- Братята ти изобщо не ми помогнаха. Клей дори ми каза, че си напуснала страната. Забравих, че е актьор.

- Казах ти, че е добър.

- Отне ми малко време, но най-сетне си дадох сметка, че няма да приемеш пари от родителите си. А не те виждах как ще напуснеш страната с онова, което изтегли от сметката си.

- Откъде знаеш какво съм изтеглила от сметката ми?

Дори и на мътната светлина видя как едната му вежда подскочи.

- Знаех, че беше поръчала част от бижутерските си материали по интернет. Направих списък с възможните сайтове и накарах Кейла да им се обади.

Мег заобиколи една счупена бутилка от уиски.

- Сигурна съм, че на драго сърце ти е помогнала.

- Обяснила им, че притежава бутик във Финикс и се опитва да намери дизайнера на няколко бижута, които видяла в Тексас. Описала някои от твоите украшения и казала, че иска да ги продава в магазина си. И вчера се сдоби с адреса ти.

- И ето те тук. Напразно си бил път.

Той прояви нахалството да прозвучи сърдито.

- Какво ще кажеш да проведем този разговор в лимузината?

-Не.

Нека сам се оправя с вината си. Вина не означаваше любов - чувство, с което тя окончателно бе приключила.

- Наистина искам да се качиш в колата - процеди той.

- Наистина искам да се продъниш в ада.

- Току-що се връщам от там и повярвай ми, не е толкова интересно, колкото говорят.

- Неприятно ми е да го чуя.

- По дяволите.

Вратата се отвори рязко, той скочи в движение и преди Мег да успее да реагира, я издърпа в автомобила.

- Престани! Какво правиш?

Лимузината най-сетне беше спряла. Той я натика вътре, покатери се след нея и затръшна вратата. Механизмът за заключване изщрака.

- Смятай се за официално отвлечена.

Колата отново потегли, шофьорът й беше скрит зад вдигнатата преграда. Мег сграбчи дръжката на вратата, но тя не помръдваше.

- Пусни ме да сляза! Не мога да повярвам, че го правиш. Какъв ти е проблемът? Полудя ли?

- Общо взето.

Избягваше да го погледне възможно най-дълго. Ала продължеше ли да го прави, той щеше да го разчете като проява на слабост. Обърна се бавно.

Беше все така ослепително красив с кехлибарените си очи, прав нос и челюст като на филмова звезда. Носеше оловносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Не го бе виждала толкова официално облечен от сватбения му ден и трябваше да положи огромно усилие, за да потисне емоциите, които заплашваха да я залеят.

- Сериозно ти говоря. Пусни ме да сляза.