Предишната седмица Мег беше видяла Хейли на паркинга с върлинест младеж на нейните години, но когато го спомена, Хейли започна да увърта.

Тя отчупи парченце от курабията. Мег се бе опитала да ги продава от количката си, ала парченцата шоколад много бързо се разтопяваха.

- Хайде, мамо - каза Хейли. - Попитай я.

Бърди стисна устни и златната й гривна издрънча в ръба на металната масичка.

- Чух за взлома в църквата.

- Да, изглежда, всички са научили.

Бърди извади сламката от опаковката и я пъхна в безалкохолната си напитка.

- Преди няколко часа говорих с Шелби. Много мило от нейна страна да те покани да останеш у тях. Не е била длъжна да го прави.

- Знам - отвърна Мег възможно най-неутрално.

Бърди натисна сламката между кубчетата лед.

- Тъй като, изглежда, не си съгласна да отседнеш у тях, Хейли си помисли...

- Мамо! - Хейли я стрелна с убийствен поглед.

- Е, добре деее. Аз си помислих, че може би ще се чувстваш по-удобно в хотела. По-близо е до клуба от къщата на Шелби, така че няма да ти се налага да шофираш толкова много до работата, а точно сега имам свободни стаи. - Бърди заби сламката толкова силно, че проби дупка в дъното на хартиената си чаша. - Можеш да се настаниш в Жасминената стая, безплатно. Тя има и малка кухничка, както вероятно си спомняш, след като толкова пъти си я почиствала.

- Мамо! - Червенина нахлу в бледото лице на Хейли. От нея се излъчваше някаква трескавост, която разтревожи Мег. - Мама също иска да дойдеш, не съм само аз.

Мег дълбоко се съмняваше, но за нея означаваше много, че Хейли държи на приятелството им достатъчно, за да се опълчи на майка си. Взе си парченце от курабията, която Хейли не ядеше.

- Благодарна съм ви за поканата, но вече имам други планове.

- Какви планове? - попита Хейли.

- Щ е се върна в църквата.

- Тед за нищо на света няма да ти позволи - заяви Бърди.

- Вече смени ключалките и аз искам да се прибера у дома.

Не спомена охранителната камера, чието инсталиране той

възнамеряваше да довърши днес. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

- Е, невинаги получаваме онова, което искаме - заяви Бърди философски. - Възнамеряваш ли изобщо някога да започнеш да мислиш за друг, освен за себе си?

- Мамо! Хубаво е, че ще се прибере в църквата. Защо трябва да бъдеш толкова негативна?

- Съжалявам, Хейли, но ти отказваш да признаеш каква огромна каша забърка Мег. Вчера, у Франческа... Ти не беше там, така че няма как...

- Не съм глуха. Чух те, докато говореше по телефона с Шелби.

Очевидно в плана за потулване се бяха появили пукнатини.

Бърди едва не събори напитката си, докато ставаше от стола.

- Правим всичко по силите си, за да оправяме твоите бъркотии, Мег Коранда, но не можем да го сторим сами. Нуждаем се от поне малко съдействие от твоя страна.

Тя грабна сакото си и се отдалечи, а червената й коса искреше на слънцето.

Хейли натроши курабията си върху хартиеното квадратче.

- Според мен трябва да се върнеш в църквата.

- Изглежда, че ти си единствената, която мисли така. - Хейли зарея невиждащ поглед в далечината и Мег я изгледа с тревога. - Ясно е, че не се справям особено добре със собствените си проблеми, но виждам, че нещо те безпокои. Ако искаш да говориш, аз съм насреща.

- Няма за какво да говоря. Трябва да се връщам на работа.

Хейли грабна чашата на майка си, както и надробената курабия и отиде в снекбара.

Мег се отправи към сградата на клуба, за да вземе количката с напитки. Беше я оставила до чешмичката и тъкмо бе стигнала, когато иззад ъгъла се зададе много позната и много нежелана фигура. Дизайнерската й лятна рокля и обувките „ Лубутен" говореха, че не е дошла да играе голф. Вместо това решително се отправи към Мег, а острите й токчета чаткаха по асфалта, поне докато не стигна до тревата.

Мег потисна порива да се прекръсти, но не можа да потисне стона си, докато Франческа спираше пред нея.

- Моля ви, не казвайте това, което смятам, че се каните да кажете.

- Е, аз също не съм на върха на щастието, че се налага да го направя. - Едно бързо движение с ръка вдигна марковите й слънчеви очила на главата, разкривайки искрящите й зелени очи, чиито клепачи бяха докоснати с нежен бронзов грим, а нежна черна спирала обгръщаше бездруго гъстите й мигли. Потта отдавна бе отмила малкото грим, който Мег си беше сложила сутринта, и докато Франческа ухаеше на френски парфюм, Мег миришеше на разляна бира.

Тя сведе очи към дребничката майка на Тед.

- Може ли поне да ми дадете пистолет, за да се гръмна?

- Не ставай глупава - отвърна Франческа. - Ако имах пистолет, вече да съм те застреляла собственоръчно. - Тя замахна, за да пропъди мухата, имала дързостта да из бръмчи прекадено близо до изящното й лице. - Къщата ни за гости не е свързана с основната постройка. Никой няма да те притеснява.

- Трябва ли да ви наричам „мамо"?

- Господи, не. - Нещо се появи в ъгълчето на устата й. Тримаса? Усмивка? Невъзможно бе да се каже. - Наричай ме Франческа, като всички останали.

- Супер. - Мег пъхна пръсти в джоба си. - Само от любопитство, в този град има ли изобщо някой, който е в състояние да не се бърка в чуждите работи?

- Не. Ето защо от самото начало настоях с Дали да имаме жилище в Манхатън. Знаеш ли, че Тед беше на девет години, когато за първи път дойде в Уайнет? Можеш ли да си представиш колко от местните странности щеше да прихване, ако беше живял тук от раждането си? - Тя подсмръкна. - Дори не ми се мисли.

- Благодарна съм ви за поканата, както и за тези на Шелби и Бърди Китъл, но бихте ли съобщили на останалите от змийското гнездо, че смятам да се върна в църквата.

- Тед за нищо на света няма да го допусне.

- Тед няма думата - сопна се Мег.

Франческа издаде звук на задоволство.

- Доказателство, че съвсем не познаваш сина ми така добре, както си мислиш. Къщата за гости е отключена, а хладилникът е зареден. Дори не си и помисляй да ми се противопоставиш.

И тя си тръгна. През тревата. По пътечката за количката.

Чат... чат... Чат... чат... Чат... чат...

Докато излизаше от служебния паркинг тази вечер и поемаше по алеята, извеждаща на магистралата, Мег отново прекарваше през ума си ужасния си ден. Нямаше никакво намерение да се пренесе в къщата за гости на Франческа Бодин, нито у Шелби Травълър, нито пък в хотел „Уайнет Кънтри Ин". Нямаше обаче да остане и у Тед. Колкото и ядосана да беше на жените от този град, които се бъркаха навсякъде, не можеше да тръгне против тях. Независимо колко ужасни бяха, независимо от това, че се бъркаха в чуждия живот и съдеха другите, те просто постъпваха така, както според тях бе правилно. За разлика от толкова много американци жителите на Уайнет не знаеха дори значението на думите „гражданска апатия". Освен това реалността беше на тяхна страна. Мег не можеше да живее с Тед, не и докато двамата Скипджак бяха наоколо.

Изведнъж нещо политна към колата. Мег ахна и натисна спирачки, но беше твърде късно - в предното й стъкло се блъсна камък. С крайчеца на окото си тя улови някакво движение между дърветата, изключи от скорост и изскочи навън. Подхлъзна се на чакъла, ала успя да запази равновесие и се втурна към горичката около служебната алея.

Бодили се впиха в шортите й и одраскаха краката й, когато потъна в храсталаците. Отново зърна някакво движение, но дори не беше сигурна дали е човек. Знаеше единствено, че някой пак я беше нападнал, а на нея й беше писнало да бъде жертва.

Навлезе още по-навътре между дърветата, ала нямаше представа накъде да поеме. Спря, за да се ослуша, но не чу нищо освен собственото си накъсано дишане. Най-сетне се отказа. Който и да беше хвърлил камъка, беше успял да избяга.

Когато се върна при колата си, все още трепереше. Паяжина от пукнато стъкло бе плъзнала по предното стъкло, но ако извиеше врат, почти успяваше да вижда достатъчно добре, за да шофира.

Докато пристигне в църквата, гневът й бе помогнал да се овладее. Ужасно искаше да види пикапа на Тед, паркиран отвън, но него го нямаше. Опита да използва ключа си, за да влезе, но ключалката беше сменена, както и очакваше. Слезе по стъпалата и надникна под каменната жаба, макар да знаеше, че Тед няма да е оставил новия ключ там. Обикаля насам-натам още известно време, докато не откри охранителната камера, инсталирана в голямото пеканово дърво, което някога бе подслонявало богомолците, излизащи от служба.

Тя размаха юмрук срещу него.

- Тиодор Бодин, ако не се появиш тук възможно най-скоро и не ме пуснеш да вляза, ще строша някой от прозорците!

След това се отпусна тежко на най-долното стъпало и зачака, но само след миг скочи, прекоси гробището и отиде при потока.

Вирът я очакваше. Съблече се по бельо и се гмурна. Хладна и гостоприемна, водата се затвори над главата й. Стигна до каменистото дъно, оттласна се и се показа на повърхността. Гмурна се отново, опитвайки се да отмие ужасния ден от себе си. Когато най-сетне се охлади, напъха мокрите си крака в гуменките, грабна мръсните си работни дрехи и се отправи обратно към църквата само по подгизнало бельо. Излезе измежду дърветата и се закова на място.

На един надгробен камък от черен гранит беше приседнал великият Далас Бодин. Скийг Купър, верният му кади, стоеше до него.

Ругаейки под носа си, Мег се шмугна обратно между дърветата и нахлузи шортите и потната си риза. Да се изправи срещу

бащата на Тед, бе съвсем различно от това, да се оправи с жените. Прокара пръсти през мократа си коса, заповяда си да не показва никакъв страх и бавно пристъпи в гробището.

- Наглеждате бъдещото си лобно място?

- Все още не - отвърна Дали. Беше се настанил удобно, протегнал дългите си, обути в дънки крака, а прошарената светлина играеше в сребърните нишки на тъмнорусата му коса. Дори на петдесет и девет години той беше много красив мъж, от което съсухрената грозота на Скийт изпъкваше още повече.