Влезе сърдито в горещата задушна църква. Защо всички се опитваха да й дадат неща, които не искаше! Предишната вечер Шелби бе мушнала прощалния чек в чантата й, принуждавайки Мег да го скъса. А сега и това. Вярно, имаше нужда от мебели, а когато забеляза портативните климатици, замалко да се откаже от принципите си. Замалко, но не съвсем.

Отвори прозорците на църквата, пусна вентилаторите и си наля чаша студен чай от хладилника. За втори път тази седмица някой се опитваше да й плати, за да се махне от града. Ако се замислеше за това, щеше да се почувства наистина зле, а тя не искаше да се чувства зле. Искаше да се ядоса. Взе си един бърз душ, обу си шорти, потниче и джапанки и излезе.

Каменни колони обозначаваха входа на имението „Бодин". Прекоси малка горичка и стар каменен мост, преди пътят да се раздели на няколко лъкатушещи алеи. Лесно бе да намери главната къща - ниска, разпростряла се нашироко постройка в стил тексаска хасиенда от варовик и хоросан, със сводести прозорци и врати от тъмно дърво. Зад една ниска стена съзря голям басейн, лятна къща, просторен двор, градини и две по-малки сгради в същия стил, вероятно за гости. Това бе не толкова имение, а същински комплекс, даде си сметка тя, и накъдето и да се обърнеше, виждаше спиращи дъха гледки.

Когато пътят, който си беше избрала, описа кръг, тя пое по друга пътека, която я отведе до малко игрище за голф и стопански постройки. Опита отново и този път стигна до неголямо ранчо от тухли и камъни. През отворената врата на гаража видя пикапа на Скийт Купър. Един голфър винаги трябва да държи своя кади подръка.

Последната алея лъкатушеше нагоре и я отведе до скалист склон. И ето я и нея - модерна постройка от съвършено ба

лансирани кремави правоъгълници, завършващи с покрив тип „пеперуда". Огромни стъклени повърхности гледаха на юг, а изчистените козирки над тях пазеха вътрешността на къщата от слънцето. Дори и без малките вятърни турбини на покрива, Мег би се досетила, че това е неговата къща. Нейната красота, изобретателност и функционалност разкриваха много за собственика й.

Входната врата се отвори, още преди да успее да натисне звънеца, и Тед застана на прага, бос, с черна тениска и сини спортни шорти.

- Хареса ли ти обиколката?

Или някой му беше съобщил, че е тук, или имението се наблюдаваше от охранителни камери. Като знаеше любовта му към техниката, Мег предположи, че е второто.

- Могъщият господар на кралство Бодин определено е всезнаещ.

- Старая се. - Той се отдръпна, за да я пусне да влезе.

Къщата беше просторна, с открити пространства и издържана в бледосиво и бяло - хладно, успокояващо убежище от изнурителната горещина навън и също толкова изнурителните изисквания към това, да бъдеш Тед Бодин. Мебелите бяха ниски, всяка от тях - внимателно подбрана както заради удобството, така и заради приглушената си ненатрапчива красота. Най-поразяваща от всичко бе правоъгълната стая със стъклени стени, която висеше над просторната дневна.

Къщата бе почти аскетична. В ъглите нямаше статуи, по стените не висяха картини. Изкуството бе навън - гледките на скали, извисяващи се над реката, гранитни хълмове и далечни, сенчести долини.

Мег бе израснала във великолепни къщи (просторната ферма на семейството й в Кънектикът, домът им в Бел Еър, вилата в Мороу Бей), ала това тук бе нещо изключително.

- Готино местенце - каза тя.

Докато Тед прекосяваше бамбуковия под, лампата в преддверието, светнала, когато й отвори вратата, угасна от само себе си.

- Ако си дошла за секс, вече си ми скучна - заяви той.

- Което обяснява голямото легло в камиона, както и всички онези удобни кресла с размери като за мъж.

- И дивана. Не забравяй дивана. Не искам да нараня чувствата ти, но домът ти не е от най-удобните. А от телефонното обаждане, което получих току-що, разбирам, че искаш да си остане така. Защо отпрати камиона?

- Наистина ли мислеше, че ще приема подаръци от теб?

- Мебелите бяха за мен, не за теб. Проклет да съм, ако прекарам дори още една нощ на онази кушетка.

- Тогава можеш само да се радваш, че вече си се отегчил от мен.

- Възможно е да размисля. Всъщност...

- Не ти влиза в работата да обзавеждаш дома ми - заяви Мег. - Сама ще го направя, когато му дойде времето. Макар че трябва да призная - замалко да ме подмамиш с онези климатици. За съжаление, напоследък съм развила глупашко чувство за лично достойнство.

- Ти губиш.

- Имаш си предостатъчно хора, за които отговаряш, господин кмете. Не е нужно да се грижиш и за мен.

Най-сетне го беше хванала неподготвен. Той я погледна странно.

- Не съм правил нищо такова.

- Напротив. - Мег положи огромно усилие да потисне нежността, която опитваше да се разлее по тялото й. - Дойдох тук, за да те сравня със земята, но тази къща като че ли отне по-голямата част от справедливото ми възмущение. Да ти се намира нещо за ядене?

Той махна с глава.

- Ей там.

Великолепната кухня, издържана в неръждаема стомана, не беше голяма, но за сметка на това бе впечатляващо функционална. Дългият остров в средата започваше като готварски плот и плавно преливаше в изчистена маса, на която спокойно можеше да се нахрани цяла компания - от двете й страни имаше по четири стола с телени облегалки, които сега бяха пъхнати под нея.

- Не обичам трапезарии - обясни той. - Предпочитам да се храня в кухнята.

- Добре си го измислил.

Забравила глада си, Мег се приближи до най-впечатляващото в стаята - още една огромна стъклена стена с изглед към долината Педерналес и синьо-зелената нишка на реката, лъкатушеща над острите подводни скали. Отвъд долината лъчите на залязващото слънце обгръщаха лилавите хълмове в оранжев пожар.

- Невероятно - каза тя. - Сам си проектирал това място, нали?

- Експериментална активна къща.

- Тоест?

- Къщата произвежда повече енергия, отколкото употребява. В момента - с около четиресет процента. На покрива има фотоволтаични и соларни панели, както и колектор за дъждовна вода. Имам система за пречистване на сивата вода, геотермални устройства за отопление и охлаждане, всички уреди се изключват напълно, така че не потребяват електричество, когато не се използват. По същество, използвам единствено собствената си енергия.

Тед беше натрупал състоянието си, помагайки на цели градове да оптимизират потреблението си на електричество, така че къщата му беше естествено продължение на работата му и все пак беше наистина впечатляващо.

- В тази страна хабим твърде много електричество. - Той отвори хладилника. - Остана ми ростбиф. Във фризера също ще се намери нещо.

Мег не можа да скрие удивлението в гласа си:

- Има ли нещо, което да не можеш да правиш?

Той затръшна вратата и се обърна към нея.

- Очевидно не мога да правя любов в съответствие с твоите изисквания, каквито и да са те.

Ето че още веднъж, без да иска, бе нагазила в опасни води.

- Не исках да нараня чувствата ти.

- Аха. Да кажеш на един мъж, че е пълен некадърник в леглото, е най-сигурният начин да го накараш да се почувства страхотно.

- Не си некадърник. Ти си съвършен. Дори аз го знам.

- От какво тогава се оплакваш?

- Защо те е грижа? - попита Мег. - Изобщо ли не ти мина през ума, че проблемът може да е у мен, не у теб?

- Много ясно, че е у теб. И аз не съм съвършен. Престани да го повтаряш.

- Прав си. Имаш прекадено силно развито чувство за отговорност и толкова умело криеш онова, което наистина изпит

ваш, че се съмнявам дали самият ти вече знаеш какво изпитваш. Ето ти пример - годеницата ти те заряза пред олтара, а ти сякаш изобщо не забеляза.

- Чакай да видя дали съм те разбрал правилно. - Той насочи показалец към нея. - Жената, която никога не е имала работа, няма цел в живота и собственото й семейство е вдигнало ръце от нея...

- Не са вдигнали ръце от мен. Те просто... не знам... взеха си кратка почивка. - Мег разпери ръце. - Имаш право. Завиждам, защото ти си всичко, което аз не съм.

Част от гнева му като че ли го напусна.

- Изобщо не завиждаш и много добре го знаеш.

- Мъничко завиждам. Никой не знае какво изпитваш. А аз показвам всичко пред всички.

- Дори прекалено много.

Мег не можа да се сдържи:

- Просто смятам, че би могъл да бъдеш много повече.

Той я зяпна.

- Ти караш количка за напитки!

- Знам. А най-най-тъжното е, че не ми е съвсем противно.

Той изсумтя отвратено и посегна към вратата на хладилника.

Мег ахна и се стрелна напред. Сграбчи ръцете му и се взря в дланите.

- О, Господи! Стигмата50.

Тед издърпа ръцете си.

- Надрасках се с маркер.

Мег се хвана за сърцето.

- Нека само си поема дъх, а после можеш да ме разведеш из къщата.

- Би трябвало да те изхвърля, ето какво би трябвало да направя - кисело каза той, докато търкаше червените петна върху дланите си.

- Не ти стиска.

Той излезе от къщата и за миг Мег си помисли, че може и да го направи, ала когато стигна до дневната, вместо към входната врата, пое към плаващото спираловидно стълбище, което отвеждаше до окачената стая със стъклени стени. Мег го последва и се озова в библиотеката му.

Стори й се, че влиза в прекрасно обзаведена къщичка на дърво. Покрити с книги стени обграждаха уютно място за сядане. Отворен свод в задната част водеше до коридор със стъклени стени, който свързваше тази част от къщата с отделна стаичка, построена до склона на хълма.

- Бомбено убежище? - попита Мег. - Или скривалище от жените?

- Офисът ми.

- Супер.

И без да изчака позволението му, тя тръгна по коридора. Два панела на тавана светнаха автоматично, докато слизаше по двете стъпала, отвеждащи в оскъдно обзаведена стая с високи прозорци. Внушителен компютър от калено стъкло и черна стомана; няколко ергономични стола; изчистени вградени шкафове. Офисът беше аскетичен, почти стерилен. Единственото, което разкриваше за собственика си, бе неговата компетентност.