Със заседнала в гърлото буца, тя отвори багажника и извади мръсната постелка, изцапана с бензин, пръст и кой знае какво още. Намери резервната гума, но тя не беше напомпана. Щеше да се наложи да отиде в най-близката бензиностанция в града, като кара със спуканата гума, молейки се да не съсипе джантата.

Собственикът знаеше коя е, също като всички останали в града. Сервира й язвителна забележка, как това било просто затънтен провинциален сервиз, след което се впусна в многословна история, възхваляваща безгрешния Тед Бодин, който

собственоръчно бе спасил кухнята за бедни на окръга от затваряне. Когато най-сетне се изприказва, й поиска двайсет долара, за да смени оригиналната гума с износената резервна.

- Имам само деветнайсет.

- Дай ги тук.

Мег изпразни портмонето си и влезе в сградата на бензиностанцията, докато той сменяше гумата. Монетите, които се бяха събрали на дъното на чантата й, бяха всичко, което й беше останало. Докато тя се взираше в автоматите за закуски, пълни с неща, които вече не можеше да си позволи, старият светлосин пикап на Тед Бодин спря до една от колонките за бензин. Беше го виждала да го кара из града и помнеше думите на Луси, че го бил подобрил с някакви свои изобретения, но дори и така, на нея й приличаше на стара таратайка.

На мястото до шофьора седеше дългокоса брюнетка. Когато Тед слезе от колата, тя вдигна ръка и отметна коса от лицето си с изящен жест. Мег си спомни, че я бе видяла на предсватбената вечеря, но тогава имаше твърде много хора и не ги бяха запознали.

Тед се качи в колата, чакайки резервоарът да се напълни. Жената обви ръка около врата му, той се приведе към нея и двамата се целунаха. Мег гледаше с отвращение. А Луси се чувстваше виновна, че му е разбила сърцето!

Пикапът като че ли не се нуждаеше от много гориво - може би заради водородната клетка, която Луси беше споменала. При нормални обстоятелства Мег би се заинтригувала от нещо подобно, ала единственото, което я интересуваше сега, бяха монетите на дъното на чантата й. Един долар и шест цента.

Докато си тръгваше от бензиностанцията, най-сетне прие факта, който най-малко й се искаше да приеме. Беше стигнала до дъното. Беше прегладняла и мръсна и единственият дом, който имаше, бе останал почти без гориво. От всичките й приятелки най-лесно можеше да измъкне пари от Джорджи Йорк Шепърд. Неуморимата Джорджи, която се издържаше сама от съвсем малка.

Джорджи, Мег е. Аз съм недисциплинирана и безцелна и имам нужда да се грижиш за мен, защото не мога да го правя сама.

Една каравана мина покрай нея на път за града. Мег не бе в състояние да понесе мисълта да се върне при кариерата и да прекара още една нощ, мъчейки се да убеди сама себе си, че това е просто поредното приключение. Вярно, и преди бе спала на тъмни, страшни места, но само за няколко дена и винаги с дружелюбен водач наблизо и четиризвезден хотел, очакващ я в края на пътуването й. Ала сега наистина беше бездомна. Съвсем малко я делеше от това, да бута празна пазарска количка по улицата.

Искаше баща си. Искаше той да я прегърне силно и да й каже, че всичко ще бъде наред. Искаше майка й да я помилва по косата и да я увери, че в тъмното не се крият чудовища. Искаше да се сгуши в своята стара стая в къщата, в която никога не я бе свъртало.

Ала колкото и да я обичаха, родителите й никога не я бяха уважавали. Също като Дилън, Клей и чичо й Майкъл. А поискаше ли пари от Джорджи, приятелката й също щеше да се присъедини към този списък.

Мег се разплака. Големи, мекушави сълзи на самоотвращение към гладната, бездомна Мег Коранда, която се бе родила с всички възможни предимства на своя страна и въпреки това не бе успяла да постигне нищичко. Отби от пътя и спря на западналия паркинг пред крайпътно заведение със заковани прозорци. Трябваше да се обади на Джорджи сега, преди баща й да си спомни, че все още й плаща телефонната сметка, и да престане да го прави.

Прокара палец по бутоните и опита да си представи как ли се справя Луси. Тя също не се беше прибрала у дома. Какво ли бе измислила, за да се оправя, което убягваше на Мег?

Църковна камбана отбеляза, че е станало шест часът, и й напомни за къщата, която Тед беше подарил на Луси за сватбата. Един пикап с куче на платформата отзад мина по пътя покрай нея и телефонът се изплъзна между пръстите й. Църквата на Луси! Празна.

Спомни си, че докато отиваха натам, бяха минали покрай кънтри клуба, защото Луси й го беше посочила. Спомняше си и цял куп криволичещи улици и завои, но в Уайнет беше пълно със задни улици. По кои по-точно беше минала Луси?

Два часа по-късно, тъкмо когато се канеше да се откаже, Мег откри онова, което търсеше.

6.

Старата дървена църква се издигаше на едно възвишение в края на чакълена алея. Фаровете на Мег осветиха четвъртитата бяла камбанария точно над главния вход. В тъмното не можеше да види обраслото с трева гробище от дясната страна, но знаеше, че е там. Помнеше също така, че Луси бе взела ключа от скривалището му в подножието на стъпалата. Насочи фаровете на колата към предната част на сградата и започна да опипва камъните и храсталаците. Камъчетата се впиваха в коленете й, издраска кокалчетата си, но така и не намираше ключ. Да счупи някой от прозорците, й се струваше светотатство, но трябваше да влезе.

В лъча на фаровете тялото й хвърляше гротескна сянка върху простичката дървена фасада. Когато се обърна към колата, под един храст видя грубо издялана каменна жаба. Вдигна я и откри ключа отдолу. Пъхна го дълбоко в джоба си, за да е на сигурно място, паркира ръждомобила, извади куфара си и изкачи петте дървени стъпала.

Според Луси лютераните изоставили малката селска църквица през шейсетте години. От двете страни на двукрилата врата имаше по един сводест прозорец. Ключът се завъртя леко в ключалката. Въздухът вътре беше застоял и горещ. Когато бе дошла тук предишния път, вътрешността на църквата беше окъпана от слънчева светлина, ала сега мракът й напомняше за всички филми на ужасите, които беше гледала някога. Затърси опипом ключ за осветлението, надявайки се електричеството да не е изключено. Като по магия, два бели стенни аплика се събудиха за живот. Не можеше да ги остави запалени прекадено дълго, за да не ги забележи някой... само толкова, колкото да се огледа наоколо. Пусна куфара на пода и заключи зад себе си.

Пейките бяха изнесени, оставяйки празно, кънтящо пространство. Онези, които бяха построили църквата, очевидно не вярваха в украсата. Не, никакви стъклописи по прозорците, високи сводове и внушителни каменни колони за строгите лютерани. Помещението беше тясно, едва ли бе широко повече от девет метра, с изтъркани чамови дъски на пода и два вентилатора, висящи от простичкия таван от релефни метални плочки. Пет дълга полукръгли прозореца се издигаха на всяка от стените. Строго стълбище отвеждаше до галерията за хора в задната част - единственото разточителство, което строителите на църквата си бяха позволили.

Луси бе споменала, че Тед бе живял тук известно време, докато къщата му стане готова, ала каквито и мебели да си бе донесъл, вече ги нямаше. Останало бе единствено грозно кресло, част от пълнежа на който стърчеше през една дупка в кафявата му тапицерия, както и черна метална кушетка, която Мег откри в галерията. Луси бе възнамерявала да обзаведе помещението с уютни места за сядане и боядисани масички и да го украси с фолклорни мотиви. Единственото, за което Мег я беше грижа в този момент, бе дали има течаща вода.

Гуменките й изскърцаха по стария чамов под, докато отиваше към малката врата вдясно от онова, което някога е било олтарът. Зад вратата откри миниатюрна стаичка, която служеше едновременно за кухня и склад. Прастар, беззвучен хладилник, от онези със заоблените ръбове, почиваше до малък страничен прозорец. Имаше също така старомодна емайлирана печка с четири котлона, метален шкаф и порцеланов умивалник. Перпендикулярно на задната врата, друга врата отвеждаше в баня, по-модерна от всичко друго наоколо - с тоалетна, бял умивалник и помещение за душ. Мег се взря в Х-образните порцеланови кранчета и бавно, изпълнена с надежда, завъртя едното от тях.

От главата на душа рукна чиста вода. Толкова елементарно. Толкова разкошно.

Не я беше грижа, че няма топла вода. За броени минути донесе куфара си, съблече се, грабна шампоана и сапуна, които беше задигнала от хотела, и се пъхна под душа. Ахна, когато студената струя я обля. Никога вече нямаше да приеме този лукс за даденост.

След като се подсуши, завърза копринената рокля, която бе носила на предсватбената вечеря, под ръцете си. Тъкмо беше намерила в металния шкаф неотворена кутия със солени бисквити и шест консерви с доматена супа, когато телефонът й иззвъня. Вдигна и чу познат глас.

- Мег?

Мег остави кутията със супа настрани.

- Луси? Миличка, добре ли си? - Бяха минали близо две седмици от нощта, в която Луси бе избягала, и последния път, когато двете се бяха чули.

- Добре съм - отвърна приятелката й.

- Защо шепнеш?

- Защото... - Пауза. - Ще бъда ли... ами... истинска развратница, ако преспя с някого сега? Имам предвид, след около десет минути?

Мег изпъна гръб.

- Не знам. Може би.

- И аз така си помислих.

- Харесваш ли го?

- Може да се каже. Не е Тед Бодин, но...

- Тогава определено трябва да преспиш с него. - Думите на Мег прозвучаха по-твърдо, отколкото бе възнамерявала, но Луси не забеляза.

- Иска ми се, но...

- Бъди развратница. Ще ти се отрази добре.

- Предполагам, че ако наистина исках да ме разубедят, щях да се обадя на някой друг.

- Това трябва да ти говори много.

- Права си. - Мег чу звук от спиране на чешма. - Трябва да вървя - каза тя припряно. - Ще ти се обадя, когато мога. Обичам те.

Беше прозвучала изтощено, но и развълнувано. Размишлявайки върху разговора им, Мег довърши една чиния със супа. Може би в крайна сметка всичко щеше да свърши добре. Поне за Луси.