- Обърни матрака, преди да смениш чаршафите, госпожице Филмова звезда. Освен това искам всички плъзгащи се врати на този етаж да бъдат измити. Да не съм намерила и един отпечатък от пръсти.

- Боиш се ФБР да не открие, че принадлежи на теб? - сладко попита Мег. - За какво всъщност те издирват?

Арлис направо откачаше всеки път когато Мег й отговореше. И този път осеяните й с вени бузи почервеняха от гняв.

- Достатъчно е да кажа само една дума на Бърди и ти отиваш зад решетките.

Може би, ала при положение че хотелът щеше да се напълни за уикенда, а камериерките не достигаха, Арлис не можеше да си позволи да я изгуби точно сега. Все пак най-добре да не прекалява.

Когато най-сетне остана сама, Мег се загледа с копнеж в блестящата вана. Предишната вечер Арлис бе останала до късно, за да провери списъка с наличните запаси, така че Мег не бе успяла да си вземе душ, а с всички заети стаи, изгледите за тази вечер също не бяха особено добри. Напомни си, че бе прекарвала дни наред по кални пътеки, без изобщо да се тревожи за удобствата на цивилизацията. Ала онова бяха екскурзии за удоволствие, не истинският й живот, макар че, поглеждайки назад сега, й се струваше, че някога те бяха едно и също.

Мъчеше се да обърне матрака, когато усети нечие присъствие. Приготви се за поредния сблъсък с Арлис, но на прага стоеше Тед Бодин.

Опрял рамо в касата на вратата, кръстосал глезени, той се чувстваше като у дома си в това място, на което беше крал. Ментовозелената униформа лепнеше по тялото й от пот и тя прокара ръка по челото си.

- Днес е щастливият ми ден. Посещение от Избрания. Скоро да си лекувал прокажени?

- Прекадено съм зает с хляба и рибите14.

Дори не се усмихна. Копеле. Един-два пъти тази седмица, докато оправяше пердетата или бършеше някой корниз с токсичните продукти, които хотелът настояваше да използва, Мег го беше забелязала навън. Кметството, както се оказваше, се помещаваше в същата сграда, в която и полицейският участък. Тази сутрин, застанала до един от прозорците на втория етаж, Мег с очите си го беше видяла как спира движението, за да помогне на някаква старица да пресече улицата. Забелязала бе също така доста млади жени да влизат в сградата през страничния вход, отвеждащ право в кметството. Може би отиваха там по работа. Много по-вероятно бе да е нещо лично.

Той кимна към матрака.

- Май имаш нужда от малко помощ?

Мег беше изтощена, а матракът беше тежък, така че тя преглътна гордостта си.

- Благодаря.

Той погледна към коридора зад себе си.

- Не. Не виждам никого.

Това, че беше паднала в капана на подигравките му, й даде силата да подпъхне рамо под долния ъгъл на матрака и да го повдигне.

- Какво искаш? - изпъшка тя.

- Просто те проверявам. Едно от задълженията ми като кмет е да се грижа скитниците да не нападат невинни граждани.

Мег още по-здраво заби рамо в матрака и отвърна с най-гадното, което можа да измисли:

- Луси ми праща есемеси. Досега изобщо не те е споменала. - Нито каквото ида било друго, просто едно-две изречения, че е добре и не й се говори. Мег повдигна матрака.

- Поздрави я от мен - каза той толкова нехайно, сякаш ставаше дума за някоя далечна братовчедка.

- Изобщо не те е грижа къде е, нали? - Мег повдигна матрака с още няколко сантиметра. - Добре ли е, или не? Може да са я отвлекли терористи.

Интересно, колко лесно един иначе добър човек като нея, можеше да стане направо гаден.

- Сигурен съм, че все някой щеше да го спомене.

Тя си пое дъх с усилие.

- Изглежда, на уж гигантския ти мозък му е убягнал фактът, че не аз съм отговорна за това, че Луси те заряза, така че защо реши да ме превърнеш в личната си боксова круша?

- Все върху някого трябва да изкарам безмерната си ярост. - Той отново кръстоса глезени.

- Жалък си.

Едва успя да изрече думите, когато изгуби равновесие и падна върху пружините на леглото. Матракът я захлупи.

Хладен въздух се плъзна по задната част на голите й бедра. Полата на униформата й се беше вдигнала, разкривайки съвършен изглед към яркожълтите й бикини, а вероятно и дракона, татуиран на хълбока й. Господ я беше наказал за грубостта й към неговото Съвършено творение, превръщайки я в голям матраков сандвич.

- Добре ли си там вътре? - дочу неясния му глас.

Матракът не помръдна.

Тя се заизвива, мъчейки се да се освободи, без да получи никаква помощ. Полата й се вдигна до кръста. Пропъждайки образа на жълти бикини и татуировка на дракон от ума си, Мег се зарече, че няма да позволи той да я види победена от някакъв си матрак. Борейки се за въздух, тя заби пръстите на краката си в килима и с едно последно извиване събори матрака на пода.

Тед подсвирна.

- По дяволите, ама че тежък кучи син.

Мег се изправи и придърпа полата си надолу.

- Ти пък откъде знаеш?

Той плъзна поглед по краката й и се усмихна.

- Просто предположение.

Мег се хвърли към ръба на матрака и незнайно как успя да обърне проклетото нещо и да го издърпа обратно върху пружините.

- Браво на теб - подхвърли Тед.

Тя отмахна кичур коса от очите си.

- Ти си отмъстителен, студенокръвен психар.

- Това беше грубо.

- Аз ли съм единствената, която прозира през маската ти на светец?

- Май да.

- Погледаш се само. Преди по-малко от две седмици Луси беше любовта на живота ти. Сега като че ли едва си спомняш името й.

Тя подритна матрака и го измести с няколко сантиметра напред.

- Времето лекува.

- Единайсет дни?

Той сви рамене и прекоси стаята, за да провери как е интернет връзката. Мег тръгна след него.

- Престани да си изкарваш за случилото се на мен. Не съм аз виновна, че Луси избяга.

Не беше напълно вярно, но в общи линии...

Той приклекна, за да огледа кабелите.

- Всичко беше наред, преди ти да се появиш.

- Само си мислиш, че е било.

Той върна жака на мястото му и се изправи.

- Ето как аз виждам нещата. По причини, които единствено ти знаеш (макар да се досещам какви са), си промила мозъка на една прекрасна жена, убеждавайки я да направи грешка, с която ще трябва да живее до края на дните си.

- Не беше грешка. Луси заслужава повече, отколкото беше готов да й дадеш.

- Нямаш представа какво бях готов да й дам - заяви той и се отправи към вратата.

- Не и необузданата си страст, това поне е сигурно.

- Стига си се преструвала, че знаеш за какво говориш.

Мег се втурна след него.

- Ако обичаше Луси така, както тя заслужава да бъде обичана, сега щеше да правиш всичко по силите си, за да я откриеш и да я убедиш да те приеме обратно. А аз нямам никакви тайни помисли. Интересува ме единствено щастието на Луси.

Той забави крачка и се обърна.

- И двамата знаем, че не е точно така.

От изпитателния начин, по който я гледаше, Мег изпита чувството, че разбира за нея нещо, което самата тя не знае. Ръцете й се свиха в юмруци до тялото.

- Смяташ, че е било от ревност? Това ли се опитваш да кажеш? Че нарочно съм решила да проваля сватбата й? Имам цял куп недостатъци, но не прецаквам приятелите си. Никога.

- Тогава защо прецака Луси?

Убийственото му несправедливо нападение я накара да потрепери от гняв.

- Махай се.

Той вече си тръгваше, но не и преди да изстреля един прощален куршум.

- Готиндракон.

Докато смяната й свърши, всички стаи в хотела бяха заети, така че беше невъзможно да си вземе душ. Карлос й беше откраднал един мъфин - единственото й ядене за деня. С изключение на Карлос, единственият друг човек, който не я мразеше, бе Хейли, осемнайсетгодишната дъщеря на Бърди Китъл, което беше учудващо, при положение че тя се водеше нещо като лична асистентка на Тед. Което, както Мег скоро разбра, означаваше, че от време на време изпълнява по някоя и друга задача за него.

За през лятото Хейли се беше хванала на работа в кънтри клуба, така че Мег не я виждаше много често, но понякога тя спираше за малко в стаята, която Мег почистваше в момента.

- Знам, че Луси ти е приятелка - каза тя един следобед, докато помагаше на Мег да застеле леглото. - Тя беше страшно мила с всички. Но не мисля, че щеше да бъде щастлива в Уайнет.

Хейли изобщо не приличаше на майка си. Доста по-висока, с издължено лице и права светлокестенява коса, тя носеше прекадено тесни дрехи и повече грим, отколкото отиваше на деликатните й черти. От разговора, който беше подочула между Бърди и дъщеря й, Мег бе разбрала, че сравнително отскоро бе започнала да се облича толкова предизвикателно.

- Луси лесно се адаптира - отвърна Мег, докато слагаше чиста калъфка на възглавницата.

- И все пак, приличаше ми на човек, който обича големите градове, а въпреки че пътува навсякъде, за да консултира клиентите си, Тед живее тук.

На Мег й стана приятно, че и някой друг в града бе споделял съмненията й, но това не й помогна да се отърси от нарастващото отчаяние. Когато си тръгна от хотела тази вечер, беше мръсна и гладна. Живееше в ръждясал буик, който всяка вечер паркираше в един изоставен пущинак край кариерата за баластра, молейки се никой да не я види. Тялото й тежеше, въпреки че стомахът й беше празен, и докато отиваше към колата, превърнала се в неин дом, постепенно забави крачка. Нещо не беше наред. Вгледа се по-внимателно.

Задната част на колата откъм мястото на шофьора беше увиснала едва забележимо. Гумата й беше спукана.

Мег просто си стоеше там, мъчейки се да осмисли тази последна катастрофа. Колата бе всичко, което й беше останало. Някога, когато спукаше гума, просто се обаждаше на някого и плащаше да й я сменят, ала сега имаше едва двайсет долара. И дори ако знаеше как да я смени, нямаше представа дали в резервната гума има въздух. Ако изобщо имаше резервна гума.