– Ами Викс? – попитах аз. – Къде е той?

– Ужасният ти син ли? Знаеш ли, това дете унищожи цяло едно крило от новия дворец. Играеше си на гладиатор и го направи на пух и прах! А и не една кесия е изчезнала, откакто той… Както и да е, няма значение… Той избяга, след като го задържаха!

– Какво?! Къде?! Пуснала си го да си отиде?

– Разбира се, че не! Не бих оставила това малко зверче без надзор дори и за миг. Лекарят ми го проследи. О, не се тревожи! Отвратителното момче – ох, той ме прави толкова щастлива, че нямам деца – ще се върне скоро. Вероятно е отишъл да вземе онова ваше трикрако куче. Ариус питаше за него доста настойчиво=

– Всичко ли знаеш, домина?

– Почти – каза спокойно тя. – Имам най-добрата шпионска мрежа в цялата империя Тя извади восъчна плочка и започна да пише. Аз изпуснах една несигурна въздишка и потънах в креслото до писалището ѝ. Главата ме болеше. Все още бях оплискана с кръвта на Домициан. Синът ми беше изчезнал, шиеха раните на любимия ми за хиляден път. За последен път? Определено беше твърде хубаво, за да повярвам.

– Какво пишеш, домина? – попитах.

– Един хубав нов списък. – Тя енергично подчерта заглавието: – "Неща, които трябва да свърша". Да подготвя официално обръщение към народа на Рим, да свикам Сената, за да одобри новия император, да организирам бързото му възкачване на трона, да направя няколко дребни неща за Флавия

– За Флавия? Значи тя е добре?

– О, да! Лично се погрижих за това. Синът ѝ вече е при нея, този, който твоят син и Паулиний спасиха, а тя роди момиченце преди няколко месеца. Добре са, Флавия и децата, но е крайно време някой да ги прибере от онази мрачна скала.

– Но вероятно не можеш да я върнеш обратно в Рим

– Не. По-добре е, мисля, династията на Флавиите да бъде обявена за изчезнала. Но едно семейно имение в Испания или в Сирия за една почтена вдовица и двете ѝ деца – това би било добре. Да, Испания е хубава страна. Може би ще ѝ изпратя и Несий. Той изглежда доста унил напоследък На вратата се почука.

– Влез!

Един роб тихо ѝ подаде сгънато листче.

– От сенатор Маркус Норбан, домина.

Очите ѝ пробягаха по единствената дума на бележката.

– Така си и знаех – остави тя настрана пергамента, взе две запечатани писма и ги предаде на роба. – Занеси ги на написаните адреси!

– Сенатор Норбан няма да облече пурпурната тога, нали? – предположих аз веднага щом вратата хлопна.

– Какво те кара да мислиш, че

– Не съм толкова глупава, домина

– Ами… – сви рамене тя. – Маркус няма да бъде император. Той вероятно ще се опита да се оттегли и от Сената, но аз няма да допусна подобно нещо. Той може да служи на империята още дълги години, а и сладката малка Калпурния Сулпиция ще му вдъхне нов живот.

Аз подпрях брадичката си с длан.

– Щеше да бъде добър император Императрицата повдигна вежда в знак на изненада, че чува мнението на една робиня по подобен въпрос. Но аз вече не бях точно робиня, така че веждата ѝ се свали отново.

– Е, и сенатор Нерва ще свърши работа. Маркус и аз отначало се бяхме спрели на него – добро потекло, силна кариера, напълно скучен. Аз лично предпочитам Маркус, но и Нерва ще свърши работа.

– О, той не е лош – казах аз. – Някога пеех за него в Брундизиум. Много е щедър с възнаграждението.

– Да се надяваме, че ще е щедър и по отношение на данъците. – Императрицата се облегна, отпусна се за пръв път за всичките години, откакто я бях наблюдавала. – И така… – каза тя.

– И така… – казах аз.

Загледахме се една в друга.

– Какво ще правиш сега, домина? – попитах.

– Ами… – Изглеждаше замислена. – Имам сестра и две братовчедки, които не ми говорят от двайсет години. Това не е първият път, когато се бъркам в императорските дела, така да се каже, а те никога не са го одобрявали. Време е да загладим старите вражди. После мисля, че ще се оттегля в тази тиха малка вила в Баие и ще живея до много дълбока старост. – Императрицата наклони лекичко глава към мен: – А ти, скъпа моя?

Свих рамене.

– Ариус иска планини… Иска и да е градинар

– Колко пасторално! Той справя ли се с градинарството?

– Флавия казваше, че е успял да унищожи повечето от лозите ѝ в северното лозе.

– Може би ще стане по-добър. А ти, ти какво искаш?

– Аз искам просто Ариус. Градинар или гладиатор.

– А ужасният ти син? Той ще бъде ли щастлив в планините?

– Може би ще има няколко братя и сестри, които ще може да обучи и да си има цял легион.

– Ти вече носиш дете, нали?

Усмихнах се.

– Отлично! Отгледай го здраво! А що се отнася до младия Версенжеторикс… – каза императрицата замислено. – Той може да командва истински легион някой ден, ако хороскопът на Несий е верен. Този твой отвратителен син има талант, Теа. Ако иска работа, когато поотрасне малко, ще е добре дошъл в Рим. Под друго име най-вероятно. Мисля, че можем да кажем сбогом на Младия Варварин. Макар че вероятно не и на Версенжеторикс! … – Тя потръпна.

Може би трябваше да защитя сина си. Или може би не. Свих рамене.

Тя ми подаде една връзка с впечатляващо прилежно подпечатани и запечатани писма, които прегледа едно по едно.

– Документи, че сте свободни – за теб, за Ариус и за онова непоносимо момче. Документ за преминаване през Гибралтар с кораб и друг за преминаване в Британия. Кесия със сума, достатъчна да започнете нов живот. Ежегодна издръжка, която ще ви се изплаща анонимно на първо число всяка година, поверена на управителя на Лондиниум[26], който е инструктиран да не задава въпроси, независимо кой ще отиде да я вземе. – Тя ги бутна през масата. – Това е наградата ви!

Аз взех пакета, който съдържаше цялото ми бъдеще.

– Заслужихме си я!

– Така е! – Императрицата стана и започна да сваля един по един всички смарагди от пръстите и шията си. – Приключих със зеленото – рече тя. – Мисля да раздам смарагдите на сестра си и братовчедките. Но първо избери нещо за себе си, драга моя!

Аз взех едно широко колие с блестящи смарагди, с което спокойно би могло да се купи къща в Британия, а дори може би и цяла планина.

– Ще ти трябват нови дрехи преди заминаването – продължи императрицата, като облегна лакти на ръба на писалището. – Кървавите петна вече не са на мода, както бяха някога. Ще ти изпратя някои от моите дрехи. Ние сме почти еднакви на ръст, струва ми се.

Всъщност си приличахме и в редица други отношения. Еднакво слаби, еднакво високи, с еднаква тъмнокестенява коса. Домициан я беше обичал, а после я бе намразил; беше се прехвърлил на Юлия, която беше нейна пълна противоположност; после взе мен, защото бях пълна противоположност на Юлия… Което означаваше, че аз приличах повече на нея, отколкото на Юлия. Но дали имаше някоя след мен, която прилича на Юлия?

– Защо ми помагаш, домина? – попитах я аз. – Заради Юлия ли?

– Не че е твоя работа – отвърна спокойно тя, – но всъщност – да. Изпитах облекчение, когато очите на Домициан се насочиха от мен към друга – разбираш защо. Такова облекчение, че почти хвърлих Юлия на вълците.

– Вълците щяха да са по-мили от Домициан.

– Да, със сигурност, но тогава вероятно не съм била съвсем с всичкия си. Също както и ти в един момент, както и Юлия. Поне всяка от нас успя да му отвърне на удара по свой собствен начин.

– Някои повече от други! – казах аз.

Императрицата се засмя. В тази тиха стая си представих, че чувам и смеха на Юлия.

– Сега и аз имам един въпрос – погледна ме императрицата. – Наистина ли каза на Домициан, че е обикновен нищожен човечец?

– Да.

– О, богове, ще ми се да можех да видя изражението му. – Императрицата пристъпи напред и притисна бузата си към моята за сбогом. Усмихнах се, но и леки тръпки пробягаха по тялото ми от докосването ѝ. Бяха ме наричали господарката на Рим, също както бяха наричали и Юлия, но всички бяха сгрешили и за двете ни. Тук беше истинската господарка на Рим: власт, изтъкана от плът и кръв, една жена с хладен глас, която малко приличаше на мен.

– Успех, Теа! – каза императрицата.

Успех, Теа! – повтори гласът на Юлия. И трите се разделихме.

***

В коридора отвън видях двама мъже, заобиколени от преторианци. Сенатор Марк Кокцей Нерва, все още по нощница, изнервен и троснат, се оплакваше от студения нощен въздух. И мъжът, който щеше да бъде посочен за негов наследник, великият войн и уравновесен главнокомандващ, без съмнение предложен на императрицата от сенатор Норбан: командир Марк Улпий Траян, който се прозяваше широко, но бе напълно въоръжен и изпънат като струна.

– Аве, цезаре! – казах аз и отминах, преди който и да е от тях да успее да ме изгледа смаяно.

***

Розови листенца. Тръбачи. Каляски. Ликуване. Рим, смеещ се и щастлив, нагизден в празничните си цветове, беше готов да празнува. Маркус можеше да го усети.

Император Нерва, със златен венец и пурпурна тога, беше носен на позлатена носилка от осем нубийци. Стар и придирчив, помисли си Маркус, и със сигурност няма да се хареса на легионите – но се прекланя скромно пред статуите на боговете и повече от щедро хвърля монети на тълпите. Траян получи по-бурни приветствия, докато яздеше отзад на сивия си кон, с лавров венец на главата, килнат жизнерадостно на една страна. Маркус се запита дали трябва някой ден да каже на Траян, че е спечелил лавровия си венец с това, че изхвърли Лепида Полиа от носилката… Вероятно не.

Император Нерва зае мястото си на трона.

Жреците се доближиха; водеха жертвените бикове, закичени с гирлянди от рози. Девиците весталки бяха подредени в мълчалива бяла редица. Сенаторите в официалните си тоги с пурпурни ивици. Маркус зае мястото си между тях с дълбок поклон. Той се оттегли назад, придружен от Сабина. Тя изглеждаше толкова висока и хубава в първата си женствена туника, че той осъзна – скоро вече няма да е дете. Но щеше да я задържи при себе си поне още няколко години, преди тя да се омъжи. Помисли си дали трябва някога да каже на дъщеря си, че е бил на крачка от императорския трон и че тогава тя би била императрица, ако се омъжи за жизнерадостния Траян… Вероятно не.