Кейт Куин - Господарката на Рим

– И бездруго щяхме да ускорим плана. Днес вечерта

– Не вечерта! Сега!

Маркус погледна навън през прозореца към слънцето, което едва бе започнало да клони надолу към Тибър.

– Той няма да се чувства в безопасност поне още два часа. Дотогава ще е нащрек.

– Много лошо! – Теа развърза възлите от глезените на Ариус. – Можеш ли да държиш меч?

Ариус кимна, но когато се изправи, кракът му не го издържа и той залитна.

– Какво стана?! – Всички ругатни, които Маркус бе чувал през живота си, започнаха минават през главата му на шест различни езика.

– Главорезите на жена ти! Но – той подскочи няколко пъти на един крак из стаята – щом костите ми не стърчат извън кожата, ще издържат!

Маркус го погледна слисан.

– Ти си луд!

Ариус се наведе, за да се раздвижи.

– Дори и да можеш да се държиш, няма как да те вкараме в стаята на императора! Дори и Паулиний не може да убеди Домициан да приеме посетители, не и преди да мине часът на предполагаемата му смърт!

Теа разплете плитката си и остави косата си да пада свободно върху раменете ѝ.

– Има един човек, когото ще приеме Маркус я погледна. Ариус я погледна.

– Не! – каза Ариус.

– Можеш ли да го разсейваш достатъчно дълго? – попита Маркус.

– Тя няма да разсейва никого! Никъде няма да ходи!

– Напротив, отивам!

Тя се запъти към вратата. Ариус я настигна с две крачки – крачки, без дори и следа от накуцване, както забеляза Маркус – и сграбчи ръката ѝ. Хвана я за раменете и я повдигна от земята, когато се опита да се отскубне.

– Не можеш да отидеш! Той ще те убие!

– И теб ще убие!

– Опасността за мен е по-малка! Той не ме познава, не ме е виждал от години. А теб ще те нареже на парченца!

– И преди се е опитвал… Многократно! Мога да го преживея още веднъж, щом залогът е животът на сина ни! – Гласът ѝ стана по-твърд. – Няма просто да седя и да се моля през цялото това време. Искам и аз да дам своя принос!

Ариус се обърна към Маркус:

– Знаеш какъв е той! Знаеш какво ще направи!

Маркус сви рамене.

– Изборът е неин.

– Именно! – Очите на Теа се присвиха.

– Теа – Ариус стисна раменете ѝ, – ще те убият! Не мога да понеса да

– О, ще можеш да го понесеш! – Гласът ѝ беше безмилостен. – Аз трябваше да го понасям всеки път, когато те гледах на арената! Пусни ме!

Те стояха и се олюляваха леко, плътно притиснати, впили поглед един в друг.

Пръстите на Ариус се отпуснаха, един по един. Очите му горяха с черен пламък.

– Върви тогава… – прошепна той. – Върви!

Тя се обърна и се стрелна през вратата. Ариус остана, загледан след нея за миг, а после се обърна към Маркус. Имаше нещо празно и свирепо в погледа му, което накара Маркус да се дръпне назад.

– Време е да се скриеш някъде, сенаторе! – каза Варварина. – Няма какво повече да направиш!

Теа вече слизаше по стълбите, императорска любовница от глава до пети: високо вдигната глава, пусната коса, празни очи.

***

Сабина говореше бързо:

– Линий, майка ми разбра, че правите заговор. Паулиний примигна слисан.

– Не правим ни...

– О, не бъди глупав! Няма време за това сега… – каза тя, като разтърси ръката му. – Тя разбра и идва насам, и...

– А?! – опули се Викс.

– Линий и баща ми заговорничат с твоя баща.

– Хей, баща ми е мъртъв! – Викс внезапно се огледа подозрително.

– Не, не е! – рече тя раздразнено. – Нечий баща, наречен Варварина, дойде у нас преди няколко вечери. А ти си Младия Варварин, нали така? Не беше трудно да се досетя. Така че всички те кроят заговор, а майка ми

– Коя е майка ти? – прекъсна я Викс, преди Паулиний да успее да се включи в този странен, бързотечащ разговор.

– Лепида Полиа.

– Тази кучка? – Той се дръпна назад, отново нащрек.

– Да, тази кучка! – съгласи се Сабина. – Мразя я!

– Е… – Викс сви рамене и рече мъдро: – Не бива да ѝ позволяваш да ти се бърка!

– Да, не бива! – съгласи се Сабина разпалено и се обърна към Паулиний. Накратко разказа за случилото се – за майка си, за Ариус и Теа, за всичко – точно и безпристрастно.

Те стояха и се гледаха един друг. Преторианската стража извика нещо към Паулиний. За пръв път той забеляза неспокойните тълпи, които се стичаха на потоци покрай тях на път към Форума, забеляза пазачите – изнервени и неспокойни край портите, забеляза и слънцето, клонящо надолу към реката.

– Ще се погрижа за всичко – каза той и се наведе да целуне Сабина по насиненото чело. Когато всичко това приключи, ще накарам Лепида да си плати, че е посмяла да нарани сестра му. – Много смело от твоя страна да дойдеш тук, Вибия Сабина!

– Да. – Викс се протегна и повдигна лицето ѝ, като се възхищаваше на синините по него. – Тази кучка здравата си е поиграла с теб! Знаеш ли, целувка от гладиатор ще премахне за миг всичките белези Паулиний го перна.

– Ти вече ме излекува веднъж, Версенжеторикс – погледът на Сабина замислено се спря върху Викс, – срещали сме се и преди, знаеш ли?

– Така ли?

– На игрите, когато бях на седем. Ти ми открадна перленото гребенче.

– Не съм! – машинално отрече Викс.

– Открадна го, но няма значение – усмихна се Сабина. – Тогава имах епилепсия. Някой ми донесе от кръвта ти. Гладиаторската кръв лекува пристъпите, така казват хората.

Викс се ухили.

– И подейства ли?

– Тичах по целия път от вкъщи до тук и постоянно си мислех, че мога да получа припадък и да не успея да стигна навреме. Но не получих! Всъщност никога през живота си не съм се чувствала по-добре. – Тя се вдигна на пръсти, като сложи малката си ръка върху загорелия от слънцето врат на Викс и докосна с устните си неговите. – Заслужил си една целувка, бих казала!

Ръцете на Викс мигновено се увиха около талията ѝ, но тя се освободи и обърна поглед към Паулиний, преди той да настръхне отново.

– Спри майка ми, Линий! – предупреди го Сабина. – Или тя ще развали всичко!

Паулиний ѝ отвърна с неохотно кимване и се върна обратно при портата, като буташе Викс пред себе си. Беше достатъчно да каже няколко думи на стражите и Лепида не би могла да влезе в двореца. Макар че с достатъчно голям подкуп… Той погледна назад към сестра си – малка стройна синя фигура, която се изгуби сред тълпата. Благодари на всички богове, че Сабина я има.

Викс вървеше наперено напред, ухилен до уши:

– Тя ме обича!

– Тя е на дванайсет! – изръмжа Паулиний и бутна Викс да върви напред. – Дръж си мръсните лапи далеч от нея!

– Вълците се събират!

– Цезаре?

– Мислят си, че никой не ги забелязва! – Домициан кръстосваше от единия край на спалнята до другия. Собственото му мътно отражение го следваше по облицованите с лунен камък стени на стаята. – Но когато си бог, виждаш всичко!

Паулиний пристъпваше от крак на крак. Той понечи да каже нещо, но се отказа.

– Луната ще се окъпе в кръв, когато навлезе в знака на Водолея… – Домициан шепнеше едва чуто. – И ще бъде извършено деяние, за което ще говори целият свят!

Сърцето на Паулиний болезнено биеше в гърдите му. Сега – сега – сега беше моментът! … Внезапно усети, че не може да говори. Той чу острото жужене на муха и в същия миг ръката на Домициан се стрелна. Жуженето заглъхна, когато малките крилца се оказаха затворени в императорската шепа и Домициан се усмихна. – Мухите вече не ме интересуват! – каза той на Паулиний. – Хората имат толкова по-разнообразни реакции

– Цезаре? – осмели се най-сетне Паулиний.

– Да? – Той лениво размаза мухата.

– Мисля, че трябва да се видиш с една жена… – каза го спокойно.

– Не и преди петия час. Знаеш заповедите ми.

– Тя казва… тя казва… Мисля, че трябва да я приемеш

– Кого?

– Атина, цезаре.

Тишината се разпростря на вълнички около името ѝ.

– Атина?

Трепет в гласа му? Императорът все още стоеше с лице към ъгъла, пищната пурпурна роба се спускаше на величествени дипли надолу от раменете му, светлината на лампата прозираше през оредялата му коса.

– Накара ли да я съблекат и да я претърся за оръжия?

– Да, цезаре.

– Тя скри ли лицето си от срам? – Домициан вдигна ръка преди Паулиний да успее да отговори. – Не, тя не би го направила. Гледала е право напред, нали, докато пазачите са я опипвали. Сякаш ѝ е безразлично. Също като Юлия, когато спря да яде. Дано душата ѝ не намери покой!

– Да не намери? … Кой, цезаре?

Домициан се обърна.

– Нека влезе!

Той седна на леглото, едната му ръка се плъзна под възглавницата към камата, която Паулиний знаеше, че държи там.

– Внимавай! – прошепна той на Теа, докато влизаха в стаята просто едно дихание за предупреждение, но тя дори не мигна. Просто застана в рамката на вратата, с коса, загърнала раменете ѝ, с празно лице… но очите ѝ бяха бдителни

– Атина? – Императорът звучеше развеселен. – Добре изглеждаш. Дръзка дори! Подобаващо за майка на отроче гладиатор. Идваш да молиш за сина си ли?

– Да, цезаре.

– Защо днес? Помислила си, че можеш да молиш за милостта ми сега, в случай че умра след един час, както предсказва астрологът?

– Да!

– Практичен народ сте вие евреите

– Такива сме.

Домициан удари с длан коляното си и Паулиний потръпна. Императорът беше спокоен и се шегуваше, изправен пред разбунтувани легиони или пред боядисаните в синьо дивашки племена на хатите, но днес единственото, пред което можеше да се изправи, беше съдбата… и Теа.