Робът свали ножа от гърлото ми и Ариус скочи. Въжето пристягаше краката му около глезените и той падна, като повлече няколко роби след себе си. Освободи едната си ръка и един от телохранителите изрева от болка, когато от носа му бликна кървав фонтан. Но другият се приближи, като разлюляваше бухалка, и аз чух познатия звук от чупещи се кости.

Не. Не. Не.

Те го завързаха за една колона, като удряха главата му в мрамора, а аз видях струйка кръв да се стича от косата към замъглените му очи.

– Надявам се, че не са счупили някоя важна част – Лепида зяпаше към Ариус от подобаващо разстояние. – Оставете малко и за императорските палачи!

Ариус изплю глътка кръв към нея.

– Нравът ти не е омекнал с годините, нали? – Тя гледаше ту единия, ту другия. – Отлично! Сега, що се отнася до вас – марш по стаите си, всички! – нареди тя на робите. – Ако някой издаде и звук, ще разбера и ще нахраня змиите с вас. Вие двамата – посочи едрите си телохранители – заключете робите по стаите им! Претърсете къщата, искам всички да са затворени, в случай че на някой му хрумне да праща съобщение на Маркус. И после ме изчакайте навън при носилката!

Макар и да не беше вече господарка на къщата, все още вдъхваше страх на робите. Те кротко се изнизаха през вратата като хвърляха уплашени погледи през рамо, подканвани от двамата ѝ главорези. Лепида изчака, докато вратата се затвори, и тогава се обърна към нас с поруменели бузи.

– О, колко прекрасно! – въздъхна тя. – Какво да правя с вас двамата?

Над рамото ѝ, през открехнатата врата, видях проблясък. Две сини очи върху тясно насинено малко лице. Дъщерята на Маркус? Дъщерята на Лепида? Очаквах да чуя писък, но сините очи разбраха всичко мълчаливо и тя изчезна така бързо, както се беше появила.

– Ами – каза Лепида разсеяно – не мога да се бавя твърде дълго, защото имам среща в Домус Августана, а вие двамата имате среща тук – с моя съпруг, предполагам. Някакъв заговор срещу императора? Колко типично за Маркус Не можех да дишам. Не можех да преглъщам. Не можех дори да примигна. Не. Не.

– Не мога да си представя подробностите около малкия ви заговор, но съм сигурна, че палачите на императора ще успеят да ги измъкнат от Маркус! – усмихна се Лепида. – Императорът ще ми бъде много благодарен, предполагам. Какво ли да поискам в замяна? Няма да се налага да го моля да отсече главата на възлюбения ти Ариус или на сина ти. Той и бездруго ще го направи. Но пък бих могла да го помоля да те остави жива за сметка на това – можеш пак да си ми прислужничка! Да боядисваш ноктите ми, да ми търкаш гърба, да ми оправяш косата. Винаги си се справяла много добре с косата ми.

Нямах какво да кажа. Можех само да се надявам, че дъщеря ѝ има характера на баща си, а не на майка си и че беше отишла да го предупреди.

Лепида се завъртя, за да можем да се възхитим на белотата на ръцете и глезените ѝ на фона на алената ѝ туника, и тогава изведнъж се наведе към мен.

– И така, каква е тайната ти?

– Тайна ли?

– Ти задържа Домициан в продължение на години! Как?

Заостреният ѝ език пробяга по начервените ѝ устни и аз просто видях колко силно я вълнуваше това. Някъде сред отчаянието успях да намеря сили за усмивка.

– Не му давах това, което искаше.

– А какво искаше?

– Всичко. Аз не му го давах и така задържах интереса му. Предполагам, че си му давала всичко. Винаги си била толкова предсказуема… Нищо чудно, че бързо си му омръзнала!

Усмивката ѝ се стопи.

– Ти не само си предсказуема – добавих аз за всеки случай, – но си и невероятно скучна!

Тя ме зашлеви през лицето.

– На него даде всичко! – посочи тя с яркочервения си боядисан нокът към Ариус, който стоеше завързан, с притворени очи и притихнал, облегнат на колоната. – За него би си разтворила краката и по средата на Форума, ако той го поиска! А него как задържа толкова дълго, ако не криеш никаква тайна?

– Защото Ариус не е луд – обясних аз търпеливо. – А Домициан, в случай че не си забелязала – е!

– Ти не знаеш нищо за мъжете!

– Разбира се – съгласих се аз, като се почувствах замаяна. – Затова всички харесват мен повече от теб!

Пак ме удари. Този път го очаквах и захапах малкото ѝ пръстче със зъби. Наложи ѝ се да ме оскубе за косата, за да се освободи.

– Ти получаваш всичко! – гледаше ме гневно тя, докато тръскаше ръката си. – Получи Домициан, получи него… – Обърна се към Ариус: – Защо точно нея? Тя е непохватна еврейска робиня, има хиляди момичета като нея! А аз съм единствена по рода си!

Във всеки друг момент това щеше да ми се стори смешно – обида, нанесена преди повече от десетилетие, още засягаше честолюбието ѝ. Толкова е лесно да накърниш суетата на красивите жени.

– Защо? – Дръпна назад копринените си поли и ритна Ариус по наранения глезен. Той си пое дъх през зъби. – Защо нея? Защо не мен?

Ариус я погледна за миг.

– Защото изглеждаш като лукава невестулка!

Тя изсъска, засили ръката си, за да му удари шамар. Очите ѝ блещукаха. За момент ръката ѝ се поколеба.

После се стегна. Пооправи косата си и изражението на лицето си. Обърна изящната си глава назад към мен, перлите се полюляваха на ушите ѝ.

– Е, Теа… Беше ми много приятно, но наистина вече трябва да тръгвам. Можех да ви взема с мен, но Ариус е толкова непредвидим… Не! По-добре да ви оставя тук. Няма роби, които да ви освободят в крайна сметка, а и Маркус е зает да си шушука с императрицата. Той едва ли ще се прибере, преди аз да съм пристигнала в Домус Августана, ако на това се надявате. Да, просто ще ви оставя тук. Императорът ме очаква.

Тя изведнъж се обърна и целуна Ариус с бърза, страстна целувка. Отдръпна се, преди той да може да помръдне, и се насочи към полираното стоманено огледало на стената, за да оправи червилото си.

– Той има сладка уста, Теа! – каза. – Следващият, който ще го целува, ще са гарваните около "Стълбата на воплите". Когато ядат плътта от главата му, набучена на копие!


– Префекте! – извика му един от стражите и догони Паулиний, който неуморно крачеше напред-назад из атриума, чудейки се дали е възможно слънцето наистина да е спряло на едно място в небето. – Търсят те!

– Без посетители днес, знаеш разпорежданията!

– Беше много настоятелна, префекте. Твърди, че ти е сестра.

– Сестра ми? О, богове! Предай ѝ, че ще я посетя утре!

– Казва, че е на живот и смърт, префекте!

Паулиний се поколеба. Сабина никога не му се е натрапвала. И как изобщо беше стигнала дотук?! … Или и баща им беше с нея?

– Къде е?

– При портата откъм Тибър.

Докато стигне дотам, тя вече не беше сама.

– Важно е – чу той да казва дребната фигурка в синьо с раздразнение на някого, който стоеше зад портата. – Трябва да предам съобщение на префект Норбан и ако не ме пуснат да го видя

– Е, де! Не бъди толкова сериозна! Защо вместо това не ми дадеш целувка? – Паулиний ускори крачка към портата и видя груба кафява туника и добре позната едра глава, сведена твърде близо към сестра му. – Аз съм Младия Варварин, сигурно си чувала за мен! Гледала ли си ме някога на арената? Убил съм двама мъже и съм следващият велик гладиатор!

Паулиний перна Викс по врата.

– Момичето, което притискаш към стената, е сестра ми, хлапако! – Той обикновено изпитваше повече съжаление към сина на Теа, отколкото каквото и да е друго чувство, но Викс толкова много приличаше на онзи главорез, баща си, като стоеше надвесен над Сабина, че цялото му състрадание се изпари. Паулиний посегна да го плесне пак, но Викс се наведе бързо и леко. Колизеумът определено беше изострил рефлексите му. – Махай се от тук! – заповяда Паулиний. – Намери си нещо за убиване!

– И кой ще ме накара да се махна?

– Около два отряда преторианци, само при една моя дума, така че...

– Момчета! – гласът на Сабина ги прекъсна.

Тя стоеше и ги гледаше ядосано, а река Тибър проблясваше зад нея. Беше малка и хубава със синия си воал, загърнат около главата… И насинена, забеляза Паулиний за пръв път. И разчорлена, сякаш бе тичала запъхтяна по целия път дотук от бащината му къща.

Прободе го ням ужас.

Сабина сграбчи за един пръст ръката на Паулиний с едната си ръка и грубата лапа на Викс с другата и ги бутна назад в сянката на портата, там, където стражите не можеха да ги чуят.

– Той може да остане – каза тя, когато Паулиний изгледа строго Викс, – това засяга и него.

– Така ли? – примигна Викс.

– Шшшт… – Тя сниши глас и заговори бързо.

***

Маркус се прибра късно у дома – някаква каляска се беше преобърнала на Квириналския хълм и бе препречила цялото движение на носилки и каляски на три околни пресечки. Накрая той бе слязъл от носилката си и се беше прибрал пеша, защото безпокойството го измъчваше повече, отколкото болката от накуцването, останало му от годината на Четиримата императори. Да се ускорят нещата?! Това беше лудост!

– Квинт? – провикна се Маркус на иконома, докато влизаше куцукайки в облепения със сини плочки атриум. Приглушен глас му отвърна. Но не този на иконома.

– Тук горе!

Маркус се качи по стълбите, безпокойството му нарастваше и той рязко отвори вратата на таблинума си.

– Без въпроси! – каза Теа уморено. – Просто ни развържи Той се захвана с възлите, които стягаха китките ѝ.

– Какво стана?

– Лепида – изправи се Теа, докато потъркваше ожулените си ръце. – Тя вече е на път към Домус Августана. За да каже на императора!

Маркус изруга.

– Но как е успяла да...

– Има ли значение? – сви рамене Ариус до другата колона. – Тя знае. Завърза ни тук и тръгна към двореца.