– Чакай! – Станах от лектуса. – Императорски пратеник ли каза?

Очите ѝ се плъзнаха настрана.

– Така ми се стори.

– Домус Августана е затворена като крепост в продължение на седмици! Заповед на императора. Кой би изпратил на Маркус съобщение?

– Императрицата – Сабина се окопити. – Тя много уважава баща ми. Поне някой да го уважава.

– Ама че си груба, малката! – Дъщеря ми се обърна бързо, за да си тръгне, но ръката ми се стрелна и сграбчи китката ѝ. – Мисля, че трябва да си побъбрим малко, скъпа! Все пак сега, като съм разведена, имам много повече свободно време да прекарвам с теб.

– Няма какво да ти кажа – отговори тя, като се отдръпваше.

– О, напротив! – Нещо прищракна в главата ми, причината, поради която Домициан се беше заключил в двореца си като в крепост. – Днес е денят, когато се предполага, че Домициан ще умре. В подобен ден императрицата би трябвало да е заключена заедно със стражите си. Тогава защо праща на баща ти съобщения?


Те се срещнаха в градините на Лукул: две носилки със спуснати завеси спряха за малко една до друга.

– Благодаря ти – каза императрицата зад почти спуснатата завеса. – Знам, че беше много неочаквано.

– Паулиний? – рязко попита Маркус.

– Не, не, той е в двореца и утешава Домициан. Той е единственият, който може да го направи. За друго става дума. Изпратих да извикат и Ариус и Теа – къщата ти празна ли е?

– Да, Сабина е заета с уроците си следобед, а аз наредих на робите да не пускат посетители. Какво се е случило?

– Може да се наложи да избързаме с плана.


Лепида

– Скъпа, не ми харесва, когато ме лъжеш! – погалих аз ръката на Сабина. – Робите казват, че Маркус е отишъл в библиотеката. Ти казваш, че е получил съобщение от императрицата. Кой лъже? – Току-що боядисаните ми нокти оставиха червени следи върху ръката ѝ.

– Сбърках, той е в библиотеката.

– Не мисля – погалих косата ѝ. – Ти си го видяла да получава бележка от двореца, а после да излиза. Вероятно за да се срещне с императрицата. За какво евентуално биха могли да разговарят в ден като днешния? – Вплетох пръсти в косата ѝ. Просто леко оскубване, за да я насърча.

– Не знам, аз… ооох.

Раздразнението ми нарастваше. Дръпнах я рязко.

– Лъжеш!

– Не лъжа, аз не...– Чу се почукване на вратата.

– Домина? – плахият глас на робиня.

– Дъщеря ми има пристъп – казах аз. – Махайте се! – Веднага щом стъпките се отдалечиха по коридора, дръпнах главата на Сабина назад, почти до нивото на раменете. – Маркус и императрицата се срещат често, нали?

– И защо не? – Тя вече подсмърчаше, а сълзите пълнеха очите ѝ.

– Те не са любовници, това е сигурно! Тогава защо биха се срещали? – Още едно леко подръпване. – Някой друг среща ли се с тях?

– Пусни ме!

Аз я оставих да се изправи.

– О, скъпа – въздъхнах, – да не би да ти причинявам болка? – Погалих бузата на Сабина, а след това ѝ зашлевих плесница. Тя изпищя, а аз внезапно бях обзета от същинска ярост – ярост, която усещах да напира, откакто Маркус се разведе с мен. – С кого? С кого се срещат?

Сабина беше на пода и се прикриваше с ръце от ударите ми.

– Не знам! Не съм ги виждала!

– Не знаеш! Ти, малка гадна лъжкиня със заешко лице, как смееш да ме лъжеш! – Сграбчих я за косата и извих главата ѝ, притискайки я към ръба на масата. Почти не я виждах през червената мъгла, премрежила погледа ми.

– Къде ги видя?

– Тук – каза Сабина и започна да хлипа.

***

– Прочети го, Маркус! – Сгънато парче пергамент премина от едната носилка в другата. – Един от робите ми го донесе преди около час.

Маркус го прочете набързо.

– Разбирам. – Гласът му беше неутрален. – Дали ще го приведе в действие скоро?

– Домициан не се бави, когато раздава смъртни присъди.

– Тук е посочена само "държавна измяна" като причина за ареста. Дали знае нещо?

– Не, не съм била проследена до нито една от срещите ни. Но той иска да ме види мъртва вече повече от десетилетие, а и каквито и да са причините, той е решил, че сега е подходящият момент. Вероятно – каза спокойно тя – ще бъда мъртва съвсем скоро, освен ако довечера не...

– Довечера? Не! Ще е твърде бдителен! Паулиний ще трябва да го притисне, а тогава той ще заподозре него.

– Домициан със сигурност ще ме измъчва, за да му кажа имената на другите заговорници! – отсече императрицата. – Като негова съпруга съм развила известна издръжливост на болка, но се съмнявам, че ти би заложил живота на Паулиний на това… Би ли?


Лепида

– Това… това беше преди около седмица… след като си легнах, чух гласове… погледнах през прозореца.

– Кого видя? – Ръцете ми пареха, но ѝ ударих още една плесница.

– Императрицата. И… и една жена с тъмна коса.

– Каква жена?

– Просто робиня. Има тъмна коса и нисък глас. И с нея имаше един мъж, легионер или нещо такова… Той… той имаше много белези Ледени тръпки полазиха по гръбнака ми. Хванах ухото на Сабина между боядисаните си нокти и стиснах силно колкото можех.

– Робиня с нисък глас? Висока? С белези по ръцете?

– Да

– Теа – казах аз на глас. Разбира се. Тя винаги ми се изпречваше на пътя. – И някакъв войник, казваш? – Без съмнение най-новият ѝ покровител, след като е пресушила сълзите си по Варварина. Някой застаряваш главорез, когото е съблазнила, за да ѝ помогне да си върне отвратителното синче. – Това ли е всичко, Сабина? Ако криеш нещо

– Не, нищо не крия, кълна се!

Пуснах ухото на Сабина и тя падна напред върху плочките. Сълзите се стичаха от очите ѝ и размиваха кръвта по устата ѝ. Наистина изпитах някаква доброжелателност към нея. Кой би могъл да предположи, че подобно глупаво нищожно същество ще се окаже толкова наблюдателно? Тя може и да не знаеше нищо повече, но аз щях да разбера останалото сама. Сложете една отхвърлена съпруга, ревнив сенатор и бивша любовница в общата картинка… Е, какво е общото между всички тях? Кого мразят всички те?

Освен мен, разбира се.

Наведох се и целунах Сабина по челото, като избърсах сълзите ѝ с пръст.

– Толкова много ти благодаря, скъпа! Богове, съжалявам за синините, но наистина много ме ядоса. Още утре ще ти купя нещо хубаво, за да не ми се сърдиш!

Сега, разбира се, трябваше да потегля към Домус Августана. Дали да не отскоча за малко до моята вила на Палатинския хълм, за да се преоблека в новата си синя коприна със сапфири? Не, нямаше време за губене. Червената коприна и перлите, които носех днес също щяха да свършат работа. Хубавата ми носилка вече ме чакаше на задния изход на къщата, както и двамата едри роби, които бях довела за пазачи

– Сабина, ако някой дойде в къщата, не им казвай, че съм била тук Дъщеря ми скочи на крака и ме блъсна. Устната ѝ кървеше и аз забелязах с изненада, че беше висока почти колкото мен.

– Не ме докосвай! – изпищя тя и избяга от стаята.

Ох, наистина, що за хленчеща малка невестулка!


Теа

 Възмутеният поглед на иконома ясно говореше, че не е свикнал да приема жени със свиреп поглед и покрити с белези главорези в къщата на Норбан.

– Сенатор Норбан вкъщи ли е? – попитах аз.

– Не! Няма никой. Мога ли да попитам за какво.

– Не. – Втурнах се напред с високо вдигната брадичка, сякаш все още бях домина Атина, и той се отмести от пътя ми. Може би навъсеното изражение на Ариус зад рамото ми също помогна. – Къде е сенаторът?

– Наистина не мога да ви пусна.

– Млъквай! – изръмжа Ариус.

Тръгнахме по едно тясно коридорче: икономът кършеше притеснено ръце, Ариус си играеше с ножа между пръстите, а аз се обърнах, за да ги успокоя, а когато завих зад ъгъла… се сблъсках с дребна мека фигура, зад която стояха двама огромни роби. Фигура в червена копринена туника, около която се носеше силен аромат на мускус.

За един миг Лепида Полиа и аз се погледнахме.

Тя беше по-бърза.

– Хванете ги – заповяда тя на робите и отстъпи встрани.

Ариус скочи, острието изсвистя във въздуха. Но в този тесен коридор раменете му се блъснаха в моите и аз се проснах по очи на земята, а още преди да успея да си поема въздух, един от робите на Лепида ме сграбчи за косата и ме притисна към стената с нож, опрян в гърлото.

Вцепених се, острието пробождаше плътта под челюстта ми. Икономът се вкамени, устата му зейна от изумление. Ариус замръзна на място, ножът му спря малко преди да намушка в корема втория телохранител.

Само Лепида се движеше.

– Пусни този нож – каза тя на Ариус. – Или гледай как ще умре!

Ножът издрънча на пода.

– Все същият варварин – изчурулика тя. Очите ѝ блещукаха. – Богове, бях убедена, че си мъртъв, но бих те познала навсякъде. Дори и с тази отвратителна брада. Вървете – нареди на роба зад мен. – Заведете я в… Да, библиотеката на Маркус ще свърши работа! Ариус, върви отзад бавно. Едно рязко движение и тя ще е мъртва!

Едрият роб ме отведе в библиотеката. Съзнанието ми беше парализирано. Маркус, Маркус, предаде ли ни?

– Завържете ги! – заповяда Лепида като властно дете. – Използвайте по-дълго въже за него!

Ариус стоеше доста неподвижно по средата на стаята, очите му се стрелкаха от мен към Лепида и обратно. Робите го завързаха грубо и очите му проблеснаха.

– По-добре го завържете за някоя колона – реши Лепида. – За по-сигурно. А нея можете просто да я сложите на един стол и да ѝ завържете ръцете. Прекалено е глупава, че да е опасна.