– Зает съм. – Той запечата един пакет с писма и го подхвърли на някакъв роб.

Аз прокарах пръстите си по ръката на Домициан.

– Тогава ще се видим на игрите утре сутрин, нали? – Щях да седя в императорската ложа за игрите Секуларии – най-зрелищните игри за цялата година. Имах нова пламтящочервена стола, специално ушита, за да си подхожда с цвета на огърлицата от огнени опали, които Домициан ми подари миналия месец.

– Няма да си ми нужна по време на игрите утре.

Той щракна с пръсти и един мазен освободен роб ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата. Няколко души незабавно се втурнаха към мен и започнаха да се кланят и да изливат молбите си. Но повечето придворни с медени езици и завистливи очи в същото време се бяха скупчили около онова високомерно русо същество, Аврелия Руфина!

– Много жалко, Лепида! – Омразният глас на отрочето на Теа изтръби до лакътя ми. – Омръзна вече на императора, нали? Казах ти, че късметът ти не работи!

– Млъквай! – изсъсках аз. – Млъквай! Ти и бездруго ще си мъртъв до вечерта. Ще умреш на арената също като баща си, така че какво разбираш ти от късмет! – Зашлевих с всичка сила ухиленото му лице.

– Сигурно! Може и да съм мъртъв! – Той затанцува по коридора, като смешно потриваше бузата си. – Но никой не забравя мъртвия гладиатор – те си отиват от този свят като герои! А как си отиват старите курви?

– Ти не си гладиатор, ти си една нищожна гад! – Протегнах ръка да го хвана, но той се измъкна, хилейки се. – Предишния път спечели само защото хвърли пясък в лицето на гала! Баща ти може и да е бил истински мъж, но ти си просто един бъзлив роб сополанко!

Той направи неприличен жест и спокойно се отдалечи по коридора. Малко чудовище! Аз пригладих един кичур от косата си, отмахвайки го от челото, изтрих намръщеното изражение от лицето си и напълно пренебрегнах думите на това изчадие. Със сигурност не бях загубила императора! Той просто имаше нужда да задоволи прищевките си и ще се върне при мен, когато се насити. Какво пък, и друг път го е правил! Просто не трябва да изглеждам притеснена.

Тръгнах за игрите в чест на Аполон на следващата сутрин, като отвръщах с щедра усмивка на всеки изучаващ поглед по пътя си, с пламенночервената си туника и огнените опали, безсмислено похабени за Маркус. Влязох в ложата на семейство Норбан, хванала съпруга си под ръка, като изместих простоватата Калпурния, облечена в кафява коприна – наистина не разбирам защо продължава да е толкова редовна гостенка. Скоро след като весталката беше зазидана, Паулиний беше попитал Домициан, доста боязливо, дали може да развали годежа. "Не! " – беше се троснал Домициан и с това свърши всичко. И все пак тя трябваше да знае, че не е желана. Избутах я от ръката на Маркус и започнах да се смея по-силно от нея на глуповатите му шеги. Никой не биваше да ме види притеснена.

– Май преиграваш малко, не мислиш ли? – измърмори съпругът ми.

– Просто се усмихвай и ме целуни, скъпи – наредих му аз, прикрита зад пауновото си ветрило, докато се настанявахме по местата си. – Ако, разбира се, знаеш какво е добро за теб. Виж, там има парад.

Отправих ведър поглед към арената, пренебрегвайки сухата усмивка на мъжа си, пренебрегвайки как дъщеря ми се отдръпна от мен и най-вече пренебрегвайки презрителните погледи, които ми хвърляха околните, когато императорът се появи в ложата си. Защо да се тревожа? Аз бях най-красивата, най-съблазнителната и изкусителна жена в Рим! Никоя надута мърла с жълта коса не можеше да се мери с мен! Домициан със сигурност ще ме извика обратно в леглото си до края на седмицата Гледах боя между диви животни за откриването, комичните сцени, белите бикове да минават тромаво покрай гирляндите от цветя. Протегнах се, за да напълня отново бокала си с вино, и погледът ми се спря върху Паулиний. Изглеждаше доста добре напоследък – във форма и със загар от слънцето, дори се усмихваше от време на време. Може би вече е преодолял трогателната си малка забежка с вече мъртвата весталка. Паулиний и весталка – колко абсолютно, абсолютно типично.

Приятелят му – Маян или Траян, или нещо подобно, който беше станал редовен посетител в нашата ложа, откакто Маркус бе научил, че му е някакъв далечен братовчед – се наведе към него, за да го смушка подканващо с лакът, и Паулиний послушно се обърна към годеницата си.

– Надявам се, че се наслаждаваш на парада, Калпурния?

– Наистина е великолепен.

– Напоследък те виждам много рядко. Задълженията ми ме притискат. Може би ще искаш да ме придружиш на един императорски прием следващата седмица?

– Първия път, когато отидох на императорски прием, видях оргия – каза без заобикалки Калпурния. – А втория път, когато отидох – видях опит за покушение, арест и убийство. Не мисля, че искам да опитам трети път.

Паулиний не можа да потули усмивката си и белите му зъби засияха на загорялото му лице:

– Мисля, че не мога да те виня.

– Ходих при авгурите, Паулиний – каза Калпурния, – за датата на сватбата ни.

– О? – възкликна Паулиний предпазливо.

– Изглежда, че няма нищо подходящо – обясни Калпурния. – Не и в близките месеци.

– О! – отново възкликна Паулиний.

Те размениха погледи и после се обърнаха – той към Траян, а тя към Маркус. Изпратих на Паулиний ленивата си усмивка, от която винаги му омекваха краката. Той ми кимна отсечено и извърна поглед. Преструва се на недостъпен пред приятеля си и годеницата си, разбира се. Ще видим колко е недостъпен, като го спипам насаме. Наистина, ако Домициан може да се забавлява, защо не и аз?

Обедните екзекуции минаха ужасно бавно, а после гладиаторите влязоха в боен ред през Портата на живота, облечени в пурпурните си наметала и започнаха да загряват за предварителните двубои. Дъщеря ми се наведе напред с поглед, насочен към мускулестите въоръжени фигури. Аз я изгледах с раздразнение.

– Откога малката придирчивка стана любителка на гладиаторските игри?

– Не съм – каза тя, без да откъсва очи от арената. – Отидох за първи път на Матралиите и беше доста отвратително. Но е интересно.

Пропъдих една муха от чашата си с вино.

– Харесала си някой боец с тризъбец, предполагам?

– Не… просто всички си мислят, че гладиаторите трябва да се стараят да умират красиво, а всъщност единственото, за което се стараят, е да не умрат! – Очите ѝ се стрелнаха от арената към претъпканите трибуни на Колизеума, към смеещите се и ликуващи тълпи както от плебеи, така и от патриции. – Хората сякаш изобщо не забелязват това

– Може би Младият Варварин кара сърцето ти да тупти? – усмихнах се аз. – Толкова долнопробен вкус, Сабина! Дори и грозно малко момиче с гърчове като теб може да се спре на нещо по-добро от гладиатор!

– Да си разменим местата, Сабина – намеси се любезно Маркус. – От моето място се вижда по-добре.

Те се размениха и тя се озова от другата страна на Маркус до Калпурния. Сабина отново се наведе напред към арената и съпругът ми незабавно влезе в някаква скучна дискусия с неосъществената си все още снаха. Паулиний усърдно слушаше Траян да обяснява някакъв план за преобразувания в легионите, а около нас тълпата крещеше окуражително към гладиаторите, докато размахваха дървените си оръжия.

– Маркус – казах аз, – би ли ми налял вино?

– Разбира се, скъпа.

Той се наведе, за да напълни бокала ми, а аз се втренчих в арената: поне започнах да се забавлявам, когато императорът даде сигнал за начало и гладиаторите се нахвърлиха едни срещу други с дрезгави викове. Нищо не можеше да прочисти обремененото ми съзнание така добре, както едно хубаво клане.

– Между другото – каза ненадейно Маркус, като ми подаваше обратно бокала, – развеждам се с теб.

– Какво? – примигнах аз, като вдигнах поглед от двама египтяни, които се боричкаха за един тризъбец.

Гласът му беше ясен и се носеше над виковете из ложата:

– Развеждам се с теб.

Калпурния погледна към нас.

– Какво?!

И Сабина ме погледна. На арената един нубиец изкрещя, когато дребен гал отсече крака му от коляното надолу.

– Не се шегувай с тези неща, Маркус! – Отметнах назад глава. – Знаеш какво може да направи императорът, ако само му прошепна нещо на ухото.

– По всичко личи, че сега някой друг му шепне на ухото… – Маркус кимна към императорската ложа.

Императрицата се беше оттеглила за следобеда и една фигура в розова копринена стола се беше вмъкнала и кацнала отстрани до стола на Домициан. Фигура с жълта коса.

– Аврелия Руфина? Тя е само временно, просто прищявка, всъщност Домициан иска мен.

– Мисля, че е приключил с теб, Лепида. Както и аз! – Маркус ме погледна, както гледаше сенаторите, които му противоречаха относно правата за ползване на питейна вода. – Следователно се развеждам с теб – по правен път, разбира се, тези неща не стават с думи. Давам ти време до довечера да изнесеш вещите си от дома ми!

Въпросът с императора остана на заден план. Какво знаеше Маркус за императора? Нищо, ето какво, но другата атака дойде толкова изневиделица, че аз си извадих ноктите.

– Със или без императора, Маркус, знаеш какво ще направя, ако се опиташ да се разведеш с мен! Скъпият ти Паулиний ще...

– Освен това – Маркус ме прекъсна, – ще повдигна срещу теб обвинения в прелюбодеяние. В рамките на шейсет дни, които се предвиждат от закона, ще представя на съда обширен списък с доказателства. – Той ми се усмихна, доста нежно. – Да, Лепида. Търпението ми се изчерпа.

Аз го зяпах с широко отворена уста цяла минута. Маркус?!

Очите на Калпурния проблясваха. Сабина гледаше ту лицето на баща си, ту моето.

Робите на арената се суетяха по окървавения пясък, като заобикаляха биещите се гладиатори и извличаха мъртвите.