Кейт Куин - Господарката на Рим

Маркус примигна и седна на най-близкия стол.

– Да, продължавай!

– Той изпрати в изгнание племенницата си Флавия Домицила и екзекутира съпруга и децата ѝ без никаква основателна причина. – Погледът му бе все още неподвижно закован в стената. – Имам причини да смятам, че е виновен за измъчването на любовницата си Атина и племенницата си Юлия. Юлия той… Също я уби без основание. Смятам, че е чудовище!

– Може би – каза меко Маркус, – но дали е добър император, или не?

– Едно чудовище не може да бъде

– Разбира се, че едно чудовище може да бъде добър император, Паулиний. От личните навици на Домициан може и да има много какво да се желае, но няма никакво съмнение, че е добър администратор, изтънчен юрист и способен военачалник. Радваме се на стабилност под неговата власт. Стабилност и скучни мирни неща като балансирана икономика и исторически ниска корупция. – Маркус въртеше едно перо за писане в ръцете си. – Може и да си твърде млад, че да помниш годината на Четиримата императори, Паулиний, но мнозина, които я помнят, с удоволствие биха изтърпели известна доза чудовищност за сметка на стабилността.

– Аз не съм от тях! – Паулиний го погледна право в очите. – Смятам, че Домициан трябва да бъде отстранен!

Маркус си помисли колко ли болезнени, кървави следи оставят тези думи в сърцето на сина му.

– Защо тогава ти е нужен съветът ми?

Паулиний изрече тихо:

– Защото ти си човек на принципите. Може би единственият, който е останал. Ако ми кажеш, че Домициан не заслужава поста си, това ще е достатъчно за мен.

Още кръв потече от кървавата рана в сърцето му, прецени Маркус. За щастие сърцето му е достатъчно голямо.

Той тъкмо отвори уста, за да отговори, и вратата се отвори с трясък.

– Маркус – почти извика Калпурния, – Паулиний, имаме посетители, хм… Тук е Атина. А това е?

– Ариус – каза едрият мъж. – Познавате ме.

– Кой? – любезно попита Маркус.

– Няма значение Теа прекоси стаята, очите ѝ изгаряха Паулиний.

Маркус погледна Калпурния.

– Ако нямаш нищо против, скъпа моя

– О, да, веднага излизам – тя махна с ръка. – Каквото и да има, не искам да знам. – И докато затваряше вратата, каза: – Ще гледам робите да не вдигат шум.

– Добро момиче.

– Паулиний – Теа се спря пред сина на Маркус, – имаме нужда от теб!

Паулиний я погледна и погледът му не се отмести.

– Искаш да получиш сина си обратно ли?

– Искам сина си обратно! – каза Теа. – И искам да видя императора мъртъв!

Маркус проговори:

– Всички го искаме!

– Развод? – Лепида кацна на ръба на писалището на Маркус и вдигна изрисуваните си вежди. – Наистина, Маркус, защо ми е притрябвало подобно нещо?

– Както личи по всичко, императорът е доста привързан към теб. Вече от шест месеца, нали така? – сви рамене Маркус. – Помислих, че би искала да си… на разположение.

– О, мъжете не искат любовниците им да са на разположение, освен когато самите те не го предложат. – Лепида леко се изпъчи. – Чул си, че е доста привързан към мен?

Маркус прикри усмивката си.

– Вероятно носът му е по-издръжлив от моя, щом успява да понесе подобен вулгарен парфюм.

– Прибери си ноктите, скъпи. Няма да се отървавам от теб все още. Въпреки че ако той реши да ме направи императрица.

– Ако.

Тя настръхна.

– Защо пък не? Вече веднъж се е развеждал със съпругата си може пак да го направи. Не съм ли достойна за императрица?

Маркус погледна жена си: стройна и съблазнителна в шафраненожълтата си копринена туника, с колие от индийско злато, обгръщащо шията ѝ, и със сплетени кичури от благоуханната ѝ черна коса, увити около изящната ѝ глава.

– Императрица си с всяка педя от тялото си – съгласи се той. – да се надяваме, че ще живее достатъчно дълго, че да те направи императрица.

– Заслушваш се в клюките.

– Говори се съвсем тайно, Лепида, но долових да се шушука – аз си държа ушите отворени, нали знаеш. Императорът е помолил астролога си да предскаже датата на смъртта му и отговорът е бил, че е твърде скорошна, за да му хареса.

– Несий е некадърник! – тросна се Лепида. – Нищо не може да убие Домициан!

– Разбира се. Въпреки че мисълта за това вероятно те притеснява.

– Не ме предизвиквай, Маркус! Ако някога стана императрица… – тя се завъртя сред диплите на шафранената си коприна и сред звънтенето на златни гривни, – ще накарам да набучат главата ти на кол.

Маркус се усмихна, когато тя излезе от таблинума му, потраквайки с позлатените си сандали. Много добре се получи, помисли си той. Ако Лепида се натискаше да стане императрица, щеше за около седмица да изхвръкне от двореца – извън омагьосания кръг на протекцията на Домициан.

– Татко? – Кестенявата мека коса на Сабина се появи на вратата.

– Пак ли подслушваш през ключалките, Вибия Сабина?

– Иначе как ще науча? – Тя се плъзна в стаята с лека походка, като затвори вратата след себе си. – Татко, защо ѝ предложи развод? Нали знаеше, че няма да приеме?

– Така ли?

– Познавам по гласа ти.

Той я погледна.

– Така е – отвърна след кратка пауза. – Знаех, че няма да приеме развод.

Сабина пристъпи по-близко.

– Ами тогава ти се разведи с нея.

– Така ли смяташ?

– Тя ми е майка. Знам, че трябва да я уважавам… – Сабина млъкна. – Но...

– Но?

– Тя е красива. Тя е дори, в известен смисъл, интересна, както са интересни отровните змии. Но е наистина ужасна. Защо не се разведе с нея още преди години?

– Не е твоя работа да питаш подобни неща, Вибия Сабина!

– Разбира се, че е моя работа! Какво стана? Тя заплаши ли те?

Заплаши теб, искаше да каже Маркус. Паулиний сега беше преториански префект, най-добрият приятел на императора; никакви клевети от страна на Лепида нямаше да опетнят името му задълго. Но Сабина нямаше подобна защита.

– Да не би да те е заплашила с мен? – Въпросът на Сабина не изненада Маркус. Мислите на дъщеря му и неговите собствени винаги течаха в синхрон, в една и съща посока. – Това не трябваше да те спира, татко!

– Не – усмихна се той, – но си мислех, че е по-добре първо да те видя омъжена. – Пораснала, омъжена, извън обсега на нейната злоба.

– Не мисля, че искам да се омъжвам. Предпочитам да видя света. – Сабина с твърдост стисна устни. – Разведи се с нея!

Той погледна, за да види детето си, но не го видя. Видя девойка, пораснала почти до неговата височина, косата ѝ женствено падаше на къдрици по шията, а в очите му се взираха очите на зряла жена.

– Богове! – каза той – Ти растеш зад гърба ми!

– Помисли си за това! – помоли го тя.

Той се усмихна и помилва косата ѝ.

– Да, ще си помисля. И така, вече прекалено голяма ли си, че да ме прегърнеш?

Тя склони пригладената си кестенява глава на деформираното му рамо.

– Никога няма да бъда!

Теа

 Зяпнах от почуда.

– Атина – императрицата на Рим прекоси таблинума на Маркус и стисна ръката ми, сякаш бяхме стари приятелки, – радвам се да те видя, скъпа моя. Не съм чула и една нота хубава музика, откакто напусна двореца. А това е известният Ариус? Наблюдавала съм те толкова много пъти, и то с огромно удоволствие. Паулиний, не изглеждаш добре. Да не си болен? Съпругът ми се тревожи за теб. Маркус, всички ли сме тук?

Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от нея за всичките тези години, през които я бях наблюдавала.

– Да се захващаме за работа. – Тя се настани чевръсто на един тапициран стол. – Официално съм на вечеря със сестра си Корнелия и съпруга ѝ, което ни дава едва няколко часа. Домициан все още следи кога излизам и кога се прибирам.

Затворих си устата. И тя ли беше сред заговорниците? Безупречната мраморна съпруга на Домициан, с нейните смарагди и благотворителни дела? Императрицата?

Паулиний гледаше, сякаш някой току-що го беше фраснал между очите. Погледът на Ариус шареше напред-назад между мен и нея, сякаш ни сравняваше. А Маркус я целуна по бузата с лекотата на стар приятел.

– Обичайните предпазни мерки? – попита го тя.

– Обичайните. Предполага се, че обядвам с Диана – с нея сме приятели от години, така че никой не би се усъмнил.

– Да, Диана ще ти съдейства… – Императрицата хвърли поглед към останалите. – Може ли да им се вярва, Маркус?

– А на теб? – аз пристъпих напред. – На теб може ли да се вярва, домина?

Маркус заговори толкова формално, сякаш беше в Сената.

– Императрицата и аз обмисляме въпроса заедно от смъртта на Юлия, Теа.

– Тогава защо императорът все още не е мъртъв? – Ариус скръсти ръце върху гърдите си. – Ако реша, че искам да видя някого мъртъв, не чакам цели шест месеца, за да го направя.

– Вижте сега… – започна Паулиний.

– Не, той има право да пита. – Маркус погледна към любимия ми. – Императрицата и аз се срещахме известно време, за да се опознаем – и двамата бяхме малко недоверчиви един към друг отначало.

– По принцип обичам да се справям сама… – Изтънченият глас на императрицата беше делови. – Но осъзнах, че са нужни повече хора, за да свалим Домициан. Обмислях да вербувам теб, скъпа моя, но не бях сигурна дали Домициан не е ампутирал всичките ти нерви. Той има склонност да прави това с жените.

Явно с нея не беше успял. Тя огледа кръга, който бяхме оформили.

– Всички ли са съгласни вече?

Паулиний прокара ръка през косата си.