Тя приглади един кичур коса зад ухото си.

– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.

– Пак ли си тормозила готвачката?

– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!

– Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?

– Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.


Теа

– Днес е рожденият му ден – подпрях брадичка на дланта си. – Идите[24] през юли.

Става на тринайсет.

– Щях да му подаря меч – гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.

– За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? – пошегувах се аз.

Главата на Ариус се подаде изпод туниката.

– Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.

– Да, така е – съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. – Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.

– Ето така – прошепна до устата ми.

Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.

– Косата ти е станала много дълга. – Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми – да те подстрижа ли?

– По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.

– Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.

Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.

– Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.

– Миличък – докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, – никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: "Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?"

– Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години – рече той малко навъсено.

– Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. – Протегнах ръка. – Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.

Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.

– Турий Мирмилона? – попита най-сетне.

– А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица "Нар" – "Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат".

– Бребикс – промърмори Ариус. – Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.

Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.

– Някой ден ще я отрежем и нея – казах аз, – ти не просто бодеш, ти стържеш.

– Не е вярно… О! – въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. – Аз ли съм го направил?

– Няма значение – бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. – Той ме обича страстно – казах на гръцки, усмихвайки се. – Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!

Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. – Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?

– Да – той целуна веждата ми. – Ще гледаме Викс, не игрите.

– Но няма да ни разрешат да седим заедно – жените имат отделен сектор.

Ариус се намръщи.

– Ще ти позволят да седнеш с мен!

От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. "Домашният любимец на императора" – така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.

Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?

Светлата утрин малко помръкна.

Ръката на Ариус хвана моята.

– Хайде да тръгваме!

За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.


Лепида

 Направо да ти се догади от начина, по който тълпите нададоха рев, когато отрочето на Теа влезе в императорската ложа и помаха.

– Зад мен! – изсъсках му и заканително се наведох към него.

– Разкарай се, краво! – каза безцеремонно хлапакът и се пльосна в краката на Домициан.

Побесняла, аз се настаних от другата му страна. Не само че беше невъзпитано хлапе, но и червената му туника отвратително контрастираше с розовата ми стола и сапфирите. Кимнах на двама роби да се приближат с ветрилата от щраусови пера. По времето на игрите Матралии винаги беше ужасно горещо Домициан се занимаваше с някаква купчина документи и с постоянно навъртащите се наоколо писари, но Викс седеше спокойно и изпиваше до дъно всичко, което му попаднеше.

– Ехааа! … – Той подсвирна с уста при вида на огромната пясъчна шир, която се разкриваше пред императорската ложа. Обикновено беше напрегнат и вдървен като статуя в присъствието на императора, но сега зяпна с уста така възторжено, както всички плебеи по трибуните. – Т'ва да си сянка на императора си имало и хубави страни! Гледката от тук.

– Мислиш ли, че майка ти е там някъде? – каза Домициан, докато сверяваше нещо в един списък и се ровеше сред другите.

– Ня'ам си представа – сви рамене Викс. – К'во ще кажеш да хвърлим едни зарове, цезаре? Парадът при откриването винаги е доста безсмислен С тази игра на зарове Викс вече беше съдрал кожите на императорския ковчежник, на един трибун, на двама мудни благородници от семейство Гракх и на самия император. Сега аз бутнах Викс по рамото в точно подходящия момент и ръката му се отплесна.

– Мамиш! – Императорът грабна заровете, които изпаднаха от ръкава на Викс. – Какво друго да очаквам от един долен плъх от сметището?!

Придворните размениха погледи.

– Какво правят императорите с измамниците? – попитах аз с най-кадифения си глас.

– Измамниците по традиция се хвърлят на лъвовете, Лепида! Дори и младите измамници. Как ще ти се стори това като подарък по случай рождения ти ден, Версенжеторикс? – Лицето на императора беше непроницаемо. – Един танц с лъвовете върху пясъка на величествената арена?

– На тая игра не играя, цезаре, благодаря – отвърна Викс неспокойно.

– Измамник – казах аз, милвайки думата. – Измамник.

– А ето и как да мамиш, за да си непобедим! – Викс извади отнякъде ласкателна усмивка. – Покриваш фалшивия зар с дланта си, – ето така… – демонстрира той с ловко движение. – Видя ли?

Императорът се вторачи мълчаливо в него още за миг, а после се усмихна широко.

– Покажи пак!

– Ето така. – Той нагласи ръката на императора. – Не, не, цезаре… Ето така… О, богове, бавен си Те продължиха играта на зарове по време на сутрешния лов на зверове и на обедните екзекуции. Седях нацупена.

– Следват гладиаторите, Господарю и Бог наш – любимата ви част!

Домициан остави заровете настрана и се наведе напред. На пясъка един африканец и един тракиец загряваха за първия си бой.

– Африканецът – каза Домициан. – Той ще победи.

– Нашият Господар и Бог има толкова набито око – измърморих аз и вълна на одобрение пробяга из ложата.

– Не – каза Викс, – този африканец е тромав. Спъна се в мрежата си още докато влизаше през портата. Аз съм за тракиеца.

– Наистина ли?

– Ти пък какво разбираш! – сопнах се аз на Викс.

Но те двамата подпряха с длани брадичките си и се вторачиха в арената, като напълно ме забравиха. В този момент не бяха врагове, не бяха дори пленник и господар. Просто – двама любители на игрите.

Тракиецът победи африканеца и после излязоха двама нумидийци[25], а после и двама гали.

ЛепидаНяколко добри двубоя, не че аз успях да им се насладя. Обикновено доста ми харесваха добрите енергични кръвопролития, но при положение, че императорът ме игнорираше заради това вулгарно, мизерно изчадие

– Определено имаш око за тези неща, млади Версенжеторикс – каза Домициан. – Как разбра, че македонецът ще изгуби?

– Махмурлук. Забеляза ли как не можеше да гледа към светлината? – Викс налапа цяла шепа пресни смокини и започна да ги дъвче лакомо. Победителите уморено се запътиха към Портата на живота, а загубилите бяха извлечени от робите. – Гледай за борци като онзи гал, който отсече ръката на гърка, цезаре! Жилави и коварни!

– Наистина ли? – измънках аз, като се възползвах от шанса. – Кой те научи на това?

– Баща ми! – хвана се той в капана. – Той беше най-добрият! Правилата не важаха за него, можеше да излезе на арената и препил, но пак да… – и изведнъж спря.