– Не знам – сви рамене Викс, подрънквайки с веригите, които опасваха китките и глезените му. – Тогава ми се стори добро решение. Искам да кажа, че може би сега не ми се струва чак толкова умно, но...–  Стражите отвориха една врата пред тях и Паулиний бутна Викс в черния триклиниум. Облеченият в черна роба император се излежаваше върху черни кадифени възглавнички на абаносов лектус, и очите му бяха катраненочерни като стените. Единственото бяло петно беше превръзката, която стягаше ходилото му. За пръв път наоколо нямаше слуги, нямаше роби, нямаше писари.

– Остани – каза императорът на Паулиний, без да откъсва очи от момчето, и Паулиний се опита да се слее със стената.

– Седни, момче.

Викс седна върху една черна копринена възглавничка в края на императорското легло.

– Новата ти стая е удобна, надявам се.

Викс гледаше втренчено.

– Нямаш ли език, момче? Все още не съм ти го отрязал. Може би по-късно. Втренчен поглед.

– Ако няма да говориш, поне ми подай чашата. Не си прави труда да претърсваш масата за оръжие, всичко остро е махнато.

След кратка пауза Викс наля вино в абаносовия съд. Течността беше рубинен цветен ручей сред чернотата.

– Виното притъпява болката в крака ми – каза императорът, докато наблюдаваше превързания си крайник сякаш с учудване. – Хирургът каза, че бързо ще се оправи.

Момчето сви рамене.

– Може ли малко вино?

Домициан му подаде собствената си чаша безизразно. Викс показно избърса ръба от оникс с ръкава си, отпи голяма глътка и му подаде чашата обратно.

– И така… – Императорът се настани по-удобно сред черните възглавници. – Какво да правя с теб?

– Можеш да ме пуснеш да си отида… – предложи Викс.

– Не… не мисля.

– Струваше си да опитам.

– Правилно.

Те се наблюдаваха един друг.

– Всичко в черно, а? – Докато Викс се въртеше и оглеждаше черния триклиниум, оковите на ръцете му подрънкваха. Паулиний забеляза, че момчето го правеше нарочно, за да скрие факта, че ръцете му треперят. – Страховито!

– Все още не съм решил какво да правя с теб, Версенжеторикс – разсъждаваше императорът. – Бих могъл да те хвърля на лъвовете на арената. Или може би да накарам да те кастрират. Как ти се струва – да пееш хубаво като майка си?

– Аз съм музикален инвалид!

– Мъж на меча значи. Като баща си може би. Кой е баща ти?

– Нямам идея. – Дрън-дрън-дрън.

– Лъжец – каза Домициан благо. – Ще трябва да поработим над това!

– О, нямам търпение! – Дрън-дрън-дрън.

– Престани!

– Да престана с какво? – Дрън-дрън-дрън.

– С този звук. Дразни ме. А слухът на един бог е много изострен!

– Е, всички си имаме някакви дефекти. – Дрън-дрън-дрън.

– Престани!

– Добре.

Дрън.

Те се спогледаха. Паулиний отвори уста, а после я затвори. Достатъчно често беше заставал между препиращи се мъже в преторианските казарми, но това беше дуел, който не се осмели да прекъсне.

– Ще ме убиеш – каза Викс на императора, – нали?

– Ще видим.

– Нищо няма да виждаме! Чувал съм историите. Боговете размазват смъртните като мравки.

– Значи вярваш, че съм бог?

– Ами не знам – още една усмивка, – но със сигурност кървиш като смъртен, цезаре!

Погледът на Домициан отново се спусна към превързания му крак.

– Ти ме намушка… – В гласа му се долавяше нещо като почуда. – Почти петнайсет години управлявам на този трон и не съм бил нараняван нито веднъж. Досега.

– Винаги има първи път.

– Не и за мен. Аз съм Господар и Бог.

– Да бе, да!

Мълчание.

– Знаеш ли, че майка ти вероятно е мъртва? Накарах преторианците ми да я изхвърлят извън градските стени. Ако не е била ограбена или убита досега, то със сигурност спи в някоя канавка. Съвсем лесно е да я намеря, ако реша.

Викс го погледна.

– Мога да я прибера още утре, ако поискам. Да я върна обратно. Това би ти се харесало, нали?

Викс се наведе напред толкова рязко, че ръката на Паулиний инстинктивно посегна към камата.

– Остави я на мира! – каза момчето на императора.

– Че защо? – покровителствено запита Домициан.

– Хайде да сключим сделка. Остави я на мира и задръж мен!

– Дръзко момче! Да те оставя жив, за да се опиташ да забиеш още ножове в гърба ми?

– Това ще направи нещата много по-забавни. –Ти луд ли си?! – помисли си Паулиний с изпълнено с ужас възхищение. – Може би пък не си чак толкова глупав, колкото си мислех!

Домициан наведе главата си към сина на Теа и попита замислено:

– Страх ли те е от мен?

Викс го изгледа, сякаш беше слабоумен.

– Една дума от теб и онзи хубавец там ще ме превърне в гърчеща се купчина от кръв и черва на пода. Разбира се, че ме е страх. Ще напълня гащите от страх. Какво ще кажеш за сделката?

Домициан го погледна.

– Твърде си високомерен, че да сключваш сделка с роб? – каза подигравателно Викс. Капки пот избиха по челото му. – Така ли е, оплешивяващ извратеняко?

Дълго мъчително мълчание. Паулиний потрепери. Никой не се присмиваше на императора за оредялата му коса. Последният човек, който...

– Защо не – каза замислено императорът на Рим. – Не мисля, че съм твърде високомерен, че да сключвам сделка с роб, Версенжеторикс.

Викс протегна ръката си. Невероятно, но императорът я пое. Длан срещу длан, плът срещу плът. Костите се извиха, кокалчетата побеляха. Чакаха да видят кой ще трепне.

Гледаха се в очите. Никой не трепна.

– Е – усмихна се Домициан развеселен, – мисля, че това ще ми хареса! Майка ти беше голямо предизвикателство, но мисля, че ти ще си дори още по-голямо, Версенжеторикс… Или Викс?

– Само майка ми ме нарича Викс.

– Аз съвсем лесно бих могъл да съм ти баща, знаеш ли. Ако беше с няколко години по-малък, щях сериозно да се замисля… Но не....

– Все пак има богове – измърмори Викс и най-сетне Паулиний успя го извлече навън.

– Ненормален ли си? – изсъска му той. – да говориш така на императора! Това е по-лошо и от опита да го намушкаш!

– Мама казва, че той обича да си играе игрички с хората – обясни Викс. – Помислих си, че може и да подейства. Той се изплъзна от ръцете на Паулиний, сконфузено опипвайки туниката си, и Паулиний забеляза мокро петно върху белия лен. Момчето се беше подмокрило.

– Присмиваш ли ми се? – каза освирепял Викс. – Само се засмей и ще ти размажа физиономията! Хубавец, войник в двореца, мислиш се за много як, а… – Ръцете му се разтресоха, когато заби юмрук в гърдите на Паулиний.

– Не – въздъхна Паулиний, – не ти се присмивам… – И заведе Викс в стаята му.

След тази случка императорският двор бръмна. Паулиний чуваше шушукането.

– Чувам, че момчето има собствена стая точно до императорската спалня.

– Императорът го е завел на заседанията в Сената вчера.

– И на откриването на новия водопровод… Пред погледа на цялата общественост.

– Сещаш се какво си помислиха всички!

– Наистина, макар че вероятно грешат. Ако това беше император Нерон или Галба, щяха да са напълно прави, но Домициан никога не е харесвал момченца.

– Всеки мъж се променя, когато навлезе в средната възраст. Той се отърва от Атина.

– Атина може и да я няма, но сега той язди онази хубава малка невестулка Полиа.

– Както и да е, детето е затворник. Носи онази яркочервена туника, за да се вижда отдалеч, ако се опита да избяга. Не може да направи и крачка, без да се препъне в преторианците. Въпреки че те по-скоро следят за безопасността на императора

– Имаш предвид онези слухове, че момчето се е опитало да го убие на вечерния прием? Всички знаем, че императорът не си е счупил крака по време на езда, макар и така да твърдят лекарите

– Глупости! Домициан щеше да нареди да пръснат главата на момчето още на място

– Не и ако е копеле на самия император.

– Не е! Флавиите винаги се различават лесно по румените бузи, по носовете… Такова едро яко момче като това си е чиста проба селянче

– На Атина ли е?

– Не. Ако беше, той щеше да задържи и нея. Момчето е незаконен син на някоя друга негова любовница, някоя робиня, вероятно.

– Роб или не, това е новият любимец на Домициан. Време е да започнем да се кланяме на момчето в червено, не мислиш ли?

***

Братовчедът на императора, Флавий Клеменс и големия му син бяха екзекутирани на Гемония – място, известно още като "Стълбата на воплите"[22].

Два дни по-късно беше ред на Флавия Домицила да бъде ескортирана от килията си. Официалното обвинение беше – неблагочестивост.

Маркус я наблюдаваше от тълпата, прав, застанал редом с плебса, яростта се надигаше безпомощно в гърдите му. Беше се произнесъл в Сената толкова гръмко, колкото беше посмял, но никой не го бе подкрепил. Всичко, което му оставаше сега, беше да наблюдава как Флавия върви към смъртта си, облечена в същата туника, която носеше на приема, на който синовете ѝ трябваше да бъдат провъзгласени за престолонаследници. Един от тях вече беше убит. Никой не знаеше дали по-малкият беше жив или мъртъв.

– По-голямото момче е вече достатъчно голямо, че да има амбиции – бе свил рамене Домициан, – а за по-малкия все още не съм решил. Никой не смееше да попита. По-безгрижните придворни се обзалагаха дали момчето вече е изпратено на заточение, или е удушено в килията. Едно беше сигурно – императорът не си направи труда да присъства на екзекуцията на племенницата си.

Тълпата беше много мълчалива, докато Флавия изминаваше последните си крачки. Никой не дръзваше да извика думи на протест, но тя бе популярна. Беше изпълнила дълга си раждайки синове и осигурила наследници; даряваше щедро на просяци и деца; може и да беше християнка, но винаги отдаваше почит на боговете, на които трябваше. Сега вървеше с празни очи и изцапана с кръв през последните мигове от живота си. Синът ѝ, ако все още беше жив, със сигурност нямаше да я надживее много. Последните клончета от рода на Флавиите щяха да бъдат окастрени от дървото.