– Шшшт, Паулиний. – Очите на императора не се отместваха нито за миг от любовницата му.

– Но, цезаре, кълна се, че това е истината! Бих ли те излъгал?

– Не, не би. Но тя – да. Не осъзнаваш какви лъжкини са жените. Атина… – Гласът на императора отново прокънтя из стаята. – Колко ли е било лесно да замажеш очите на честен мъж като Паулиний?

– Аз никога...

– Млъкни! – изрева той, а тя отстъпи назад.

– Цезаре! – очите на Паулиний бяха трескави.

– Ще те моля! – Теа падна на колене по средата на стаята. – Това ли искаш? Ще те моля! Ще направя всичко! Само го пожали!

– Твърде горда! – Той стана и се приближи към нея. – Все още си твърде горда!

– Моля те! Господарю и Бог наш, моля те!

– Пълзи!

Тя сведе глава в краката му и притисна лицето си към връзките на сандалите му, ръцете ѝ милваха глезените му.

– Домициан, умолявам те Той се наведе, за да докосне приведената ѝ глава, очите му бяха отнесени и далечни; дъхът ми спря.

– Атина – каза той, – прекрасна Атина! – И впи пръстите си в събраната ѝ на кок коса. – Не! – Той я метна настрана от себе си.

Обърна се и направи жест към стражите си.

– Убийте роба!

Двама преторианци скочиха напред с извадени мечове.

Теа изпищя.

Паулиний отстъпи назад.

Аз притаих дъх.

Ганимед нададе дрезгав ням вик, когато два римски меча се забиха до дръжките в корема му.

– НЕ! – викът дойде от ниския астролог.

Ганимед се олюля назад, с рукнала от устата кръв, молещ за милост с окървавени ръце. Преторианските мечове удариха отново, съсичайки пръстите му по пътя им към сърцето му.

Той падна, от цялата му златна красота остана само кървавочервена маса. Какво разхищение.

– Не, не, не… – астрологът падна върху тялото. – Не, не, Ганимед, не Домициан отмести поглед от трупа, като дишаше тежко. Очите му се обърнаха към мен.

– Благодаря ти, Лепида – каза той формално, – че привлече вниманието ми върху този мъж!

– Удоволствието е изцяло мое, Господарю и Бог наш! – присвих очи аз.

– Ти? – Астрологът ме изгледа с плувнали в сълзи очи. – Ти си казала, че моят Ганимед! … О, богове! Ти, кучка такава! Ще те накарам да си платиш! … – Гласът му се задави и той се разтресе целият, стискайки в дланите си златнорусата глава и люлеейки се напред-назад.

– Е, наистина… – казах аз. – Сякаш вината е моя, че...

– Разкарайте това нещо! – Домициан избърса ръцете си. – Вече вони.

– Ти, свиня такава! – Теа скочи на крака. – Цезаре, той никога не ме е докосвал, Ганимед беше невинен

– Тогава кой е виновният? – Императорът настъпи протегнатата ръка на немия мъж. – Назови го, Атина! Ще направим още една екзекуция и ти ще можеш да наблюдаваш и нея, защото това заслужава всяка невярна жена! Да гледа как любовникът ѝ умира пред очите ѝ.

– Аз нямам любовник, кучи син такъв! – изкрещя тя.

С един замах на ръката си Домициан я запрати срещу стената. Аз се приведох напред в нетърпеливо очакване. Никой не ми обръщаше никакво внимание, но за пръв път нямах нищо против. Това беше по-добро от спектакъл. Даже и робите се струпаха в преддверието да гледат.

– Престани!

Маркус се изправи от лектуса си и бавно закуцука през триклиниума, очите му не се откъсваха от императора. С властен глас му заповяда:

– Престани с това!

Домициан спря погледа си върху очите на Маркус Август Норбан.

– Престани с това… – повтори тихо Маркус. – Незабавно!

Домициан шумно си пое дъх.

– Не! – Звучеше като малко момченце, което хленчи, защото урокът му е твърде труден… А когато протегна ръце и блъсна Маркус настрана, дори и жестът му беше като на малко момченце. Но Маркус падна на пода върху уродливото си рамо, лицето му се сгърчи от болка, а Домициан му се изсмя и странното затишие приключи. Той се засили с крак, за да ритне съпруга ми, но Калпурния се метна върху него, разлюляла диплите на жълтата си туника, а императорът само се извърна, свивайки рамене.

– Не допускайте сенаторът да се намесва отново! – нареди той на преторианците си и се приближи към Теа.

– Не! – Паулиний се втурна напред и сграбчи ръката на императора. – Не може да постъпваш така, цезаре! … Грешиш! … Всичко това не е… Остави ме да обясня. Домициан изгледа Паулиний с някакво съчувствие като към луд.

– Ти си твърде добър за подобни неща, Паулиний! Ти не забелязваш враговете около мен, змиите в тревата… Нямаш око за злото! – Щракна с пръсти и други двама преторианци сграбчиха слисания ми доведен син за раменете. – За твое добро е – каза Домициан откровено. – Сега гледай! Ето така един император се справя със змиите!

Направи две бавни крачки през стаята и заби юмрука си в лицето на Теа. Тя се олюля, от разцепената ѝ устна рукна кръв; той я удари отново по тила и тя падна на колене, като се подпря на ръце. Чу се сухо изпукване на чупещи се кости, когато стъпи върху пръстите ѝ, а след това уви косата ѝ около ръката си и я дръпна като кукла. Тя се давеше и храчеше кръв.

Домициан вдигна ръката си, за да нанесе поредния удар, но не достигна целта си. Вместо това се олюля назад, ударен изневиделица от безмълвна ръка, дошла от тълпата роби от преддверието, и аз с изумление забелязах широка резка в тогата на императора.

– Викс!!! … – чух Теа да крещи. – Викс, не!!!

Момчето роб беше високо, мускулесто, косата му блестеше почти червена на светлината на лампите, нож с дръжка от слонова кост стърчеше от свития му юмрук, сякаш се беше сраснал за него. Беше, може би, на дванайсет години. Изглеждаше ми толкова познато… Само да можех да се сетя откъде… То замахна към императора на Рим, острието разсече въздуха в плавна смъртоносна дъга и всички замръзнахме по местата си.

Тялото на Домициан се приведе и блокира удара със скорост, отработена през годините, прекарани с легионите. Ножът разцепи ръкава вместо гърлото му, когато той сграбчи китката на момчето с десницата си. Момчето уви ръката си около шията на Домициан и за миг те останаха вплетени в схватка, полюляващи се напред-назад.

Тогава преторианците се намесиха и проснаха момчето на пода.

– Не го убивайте! – изхриптя императорът и те само изтръгнаха ножа от ръката му. Дори и тогава момчето продължаваше опитите да се бори, блъскаше свирепо с глава, като за малко щеше да се наниже на бронзовия наръкавник на един от пазачите.

Теа пищеше. Калпурния беше увила ръцете си около Маркус, все още държан от стражите. Дланите на Флавия закриваха очите на синовете ѝ. Паулиний се мяташе безуспешно в здравите ръце на собствените си войници.

– Господарю и Бог наш, ранен ли си? – пристъпи към Домициан един от преторианците.

Императорът погледна към раздраните гънки на туниката си.

– Острието се оплете в лена – каза той и обърна слисания си поглед към момчето, което сега стоеше на колене между двама стражи, обляно в кръв. – Сега и робите ли започнаха да полудяват?

– Господарю и Бог наш! – Местех поглед от момчето към Теа и обратно. – Мисля, че мога да ти кажа кой е нашият малък убиец!

Императорът се обърна към мен. Теа спря да пищи и се втренчи със зеници, разширени от ужас.

Аз се усмихнах. Нищо чудно, че момчето ми се струваше толкова познато!

– Той е синът на Атина!

Теа изпъшка.

– Цезаре – каза Паулиний бързо. – Цезаре, ако просто спреш, спреш и ме изслушаш. Императорът стоеше неподвижно, местейки погледа си по присъстващите в стаята.

– Нейният… син?

Момчето изведнъж спря да се съпротивлява, замръзна на мястото си с широко отворени очи, както беше между стражите. Домициан не гледаше към него. Гледаше Теа. Направи една бавна крачка към нея, после още една.

– И така – каза меко той, – ти каза, че имаш дете. Не спомена, че си го обучила да убива за теб. Каза всъщност, че не си го виждала, откакто се е родил.

– Не… не, не знам кое е това момче, не го познавам!

– Тя го нарече по име – добавих услужливо аз. – Викс, нали така?

– Лепида! – Очите на Маркус ме пронизаха. Аз му се изплезих и се изкикотих.

– И така, Атина… – Домициан прокара пръст по ожулената ѝ буза. – Какво да правя с него? С този преждевременно възмъжал твой син, който току-що се опита да ме убие?

Тя стоеше неподвижно, разкървавените ѝ устни трепереха, от удара едната половина на лицето ѝ бе тъмна и подута.

– Да го убия ли?

– Давай! – изръмжа момчето, притиснато между стражите. – Само го направи по-бързо!

То трепереше, но приведе глава като гладиатор, чакащ смъртоносния удар.

– Колко трогателно! – каза императорът, като извърна поглед от Теа. – Малкият войн храбро чака да бъде екзекутиран! Колко благородно!

– Не чак толкова благородно… – каза момчето и се изви като змия.

То освободи едната си ръка, но това му беше достатъчно, за да измъкне ножа от колана на един от преторианците. Стрелна се напред.

И прикова стъпалото на императора към пода. Домициан изрева и се преви на две.

Един щит се разби в главата на Викс и той се строполи на земята. Изкрещя от болка, но грабна щита и го придърпа върху себе си. Едно късо острие се заби на мястото, където трябваше да бъде шията на момчето, а Теа се хвърли върху стража и се опита да извие ръката му.

Женски глас се надигна сред глъчката и накара стражите да спрат.

– Чакайте!

Викът дойде от Флавия Домицила, която стоеше свита в ъгъла заедно със съпруга и децата си по време на цялото безумие. Тя пристъпи напред, усмивка пробяга по лицето ѝ, за да смени изражението ѝ на ужас, и успокоително сложи длан върху рамото на императора.

– Чичо, недей пред момчетата ми – каза тя умолително. – Позволи ми да ги заведа вкъщи, тях и съпруга ми… Не им е мястото тук. А момчето е роб, то не е никой, определено не е син на Атина. Ще го заведа у дома и ще се погрижа да го накажат сурово. Ще го накажат! Нека го взема… – Синовете ѝ вече почти бяха стигнали до вратата, ужасени, с разширени очи, докато тя сочеше към Викс. – Чичо, моля те, той не е достоен за императорска мъст!