– Няма ли да получа вечеря? – попита Викс.

– Не.

– А превръзки?

– Искаш да бъдеш гладиатор, нали? Седи си там и кърви, и се надявай да се оправиш!

– Благодаря.

Ариус метна огризката от ябълката на кучето.

Викс се изправи сам, довлече се до баща си и облегна гърба си на стената до него.

– Нямаше да го нараня.– Ариус обмисли няколко възможни отговора, но реши да мълчи.

– Само си играех!

– Край на уроците! – каза Ариус най-сетне. – Не и от мен!

– Не е справедливо!

– Не желая да имам син побойник!

– Та ти дори не беше край мен първите десет години! – озъби се Викс.

– Но сега съм тук и няма да уча побойници как да малтретират хората!

Викс мълчеше намръщен.

– Само ми кажи нещо. – Ариус въртеше ножа в ръка, гледайки огъня. – Чуваш ли глас в главата си, когато се биеш? Малко черно гласче?

Викс изглеждаше стреснат. Ариус го погледна, търсейки думи, но не намери. Не го биваше с думите. Те си приличаха… Протегнаха крака към огъня и Викс изохка, когато една от ставите му изпука.

– Мразя те!

– Благодаря, аз също.

– Предполагам, че Флавия няма да ме вземе със себе си в Рим сега.

– Не мисля, че ще го направи.

– Тя ще ходи на вечерен прием в двореца, както ми каза. Следващия месец, когато императорът ще обяви децата ѝ за наследници. Каза, че ще ме вземе, за да мога да видя мама след това. – Викс сви рамене. – И бездруго, какво ме интересува императорът?!

– Ти виждал ли си императора досега? – Ариус разчупи един твърд самун хляб на две половини.

– Веднъж.

– И какво мислиш за него?

– Мразя го – каза Викс. – Дай ми хляб.

Ариус реши, че вече е време да приключи със строгата лекция за тази вечер. Подаде хляб на Викс и му се щеше да попита Теа дали се е справил добре. Задъвкаха: Викс с охкане, Ариус тихо.

– Чувал ли си новини от майка си?

– Не много. Тя изпраща по няколко думи на Флавия от време на време. Казва, че някой вероятно чете писмата ѝ.

Те облегнаха главите си на стената и затвориха очи. Подпряха се с еднакво загрубели от меча ръце върху еднакво покритите с белези кафяви колене.

– Не слушай този глас – каза Ариус със затворени очи. – Този, в главата ти. И все още не се справяш много добре с удара отдолу. Може би нямаше да прекрати уроците на Викс, все още.


Рим

– И така, Атина. – Домициан ме погали по главата, докато седях в краката му. – да ти кажа ли какво научих днес?

– Мога ли да те спра, цезаре?

– О, Атина. Все още продължаваш да си толкова заядлива. Мислех, че вече трябва да си се научила

– Добре. Добре. Научих се!

– Тогава мълчи като добро момиче и слушай. Имам си шпионин в Иудея. Трябва да е много изобретателен, защото успя да научи нещо, което убягна на всичките ми други шпиони.

– И какво е то?

– Произхода ти. Скъпа моя, изглеждаш бледа. Малко вино? Реколтата е отлична. Конфискувано от имението на Луций Есерния… Той може и да е бил предател, но определено е разбирал от вина.

– И какво каза той?

– Кой? Луций Есерния ли?

– Шпионинът!

– А, той ли… Както знаеш, вече научих по-голямата част от историята ти – Квинт Полий, онзи атински търговец на роби, който те е научил на гръцки и ти е бил първият мъж, вкуса ти към гладиатори. Но ранните години? Празно. Докато не пристигна доста интересен доклад от един мой човек в Иудея. Крепост на върха на едно високо плато, гореща нощ, град пълен с мъртви евреи… И няколко оцелели… Има ли нужда да продължавам?

– Не.

– Знаеш ли, че е имало още шестима оцелели, освен теб, Атина? Две възрастни жени и четири други деца, всичките момчета. Накарах да проследят какво се е случило с тях, просто от любопитство. Искаш ли да знаеш къде са те сега, твоите братя и сестри, които са оцелели?

– Къде?

– Мъртви са! Всичките. Предимно убити за това, че са донесли лош късмет на семействата, които са ги купили. Последните евреи от Масада, разпръскващи зла орис върху всеки, до когото се докоснат. Ти, както по всичко личи, си единствената оцеляла. А и никога не си ми носила лош късмет, нали?

– Явно не.

– Помня Масада, знаеш ли… Тит Златния се разплака – той имаше слабост към евреите, – но аз се изсмях!

– Не се и съмнявам!

Домициан рязко сграбчи с две ръце главата ми отзад.

– Не… не, това боли, това боли

– Ти каза, че си богиня, Атина!

– Да… да… такава съм

– Не! Лъжеш! – Стискаше главата ми като орех в менгеме. – В една пустиня, някаква еврейка те е родила, пищяща и окървавена, като всеки друг смъртен и ти изобщо не си богиня. Аз съм богът тук, не ти! Само един бог има Рим! Отървах се от Ариус Варварина, отървах се и от теб.

– Не, не си се отървал от мен! Не още. Така че спри да бръщолевиш и го направи.

– О, да! О, да, но не и преди да го чуя!

– Да чуеш какво?

– Знаеш какво! Кажи го!

– Че се страхувам? Ти се страхуваш, цезаре, страхуваш се от мен, а аз съм само една еврейка, родена плачеща и окървавена сред пустиня.

– Спри да се смееш! Спри!

– Аз съм Атина – смеех се с налудничава самоубийствена радост, въпреки смазващата болка в черепа ми. – Преди това бях Теа, певица и робиня, любовница на гладиатори. Преди това бях Леа, дъщеря на Бенджамин и Ракел от Масада. И аз съм смъртна точно като теб, обикновен нищожен човечец! – Извисих гласа си до радостен вик, за да чуят робите пред стаята, императорските прислужници, целият свят! – И не се страхувам от никого!

Той ме погледна за миг. После се изсмя.

Изминаха осем дни, преди да мога да стана от леглото.

***

– Не мислех, че ще те видя толкова скоро. – Очите на Юстина погледнаха с топлота Паулиний. – Но ето те, и то издокаран.

– Отивам в Домус Флавия след един час. – Паулиний пъхна шлема с червени пера под мишницата си. – Императорът е свикал официален прием в чест на племенницата си и синовете ѝ.

Те вървяха в крак, в пълен синхрон, надолу по бледия мраморен коридор. Другите жрици бързаха във веещи се бели воали, а римски матрони идваха, за да нашепват молитвите си и да се подготвят за Сатурналиите – празник за края на годината, когато всички домакинства се преобръщат с главата надолу в подготовка за новата година. Никой не погледна повторно весталката и префекта. Сведените им за съвещание глави бяха обичайна гледка в една от общите стаи. Във всеки случай, онези, които вероятно с удоволствие биха обсъждали някоя девица весталка, нямаше да се осмелят да отронят и дума срещу най-добрия приятел на императора.

– Днес направих нещо. – Паулиний сложи ръце зад врата си, жест, изкопиран от Домициан. – Лепида ми изпрати бележка в преторианските казарми, както прави понякога. "Довечера" гласеше бележката. Аз винаги казвам на моите центуриони да се заемат със смяната вечерта. Но днес...

– Какво?

– Тъкмо щях да ги повикам. И тогава… не знам… Просто обърнах бележката и написах на гърба: "Зает съм"! И веднага я изпратих. – Погледът му се стрелна към Юстина. – Никога преди не го бях правил!

– А сега защо?

– Помислих си какво би казала ти, ако можеше да ме видиш? Какво би си помислила?

– И какво си помисли, че ще си помисля?

– Помислих, че ще се отнесеш с разбиране. А аз не искам да се отнасяш с разбиране. Искам да се гордееш!

– Аз се гордея.

– С мен?

– С теб.

Той дълбоко си пое дъх.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Да.

– На колко години си?

Тя примигна.

– На двайсет и девет.

– Значи ти остават още десет години в служба на Веста, преди да се оттеглиш?

– Да.

– Когато изтекат десетте години – каза той, – омъжи се за мен!

Мълчание.

Когато той се осмели да я погледне, очите ѝ бяха огромни.

– Паулиний!

– Какво?

– Аз… – Тя погледна настрани, притеснена за пръв път откакто я познаваше. – Лош късмет е да се ожениш за бивша весталка!

– Ще рискувам с богинята Фортуна..

– Паулиний, това са десет години от сега нататък. А аз няма да наруша обета си преди това.

– Знам, че няма. Ще чакам.

– Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.

– Не искам деца, искам теб! – Той понечи да хване ръката ѝ, помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: – Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!

Тя се отдръпна. Очите ѝ се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.

– Аз не мога… Не знам какво да кажа.

– Кажи "може би". Обмисли го. Имаш десет години да решиш.

– А Калпурния?

– Тя не иска да се омъжи за мен – разменяхме си извинение след извинение през последните години, изтъквахме си всевъзможни причини, само и само да не определим дата. Довечера ще кажа на императора, че развалям годежа. Калпурния е с богата зестра, лесно ще си намери друг съпруг. Кажи, че ще си помислиш! – настоя той. – Само кажи, че ще си помислиш

– Добре… – едва промълви тя.

Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.

– Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! – засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!

Вятърът отвя воала ѝ назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото ѝ. Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.