– Тя не ме иска. Не повече, отколкото аз нея. – Паулиний поклати глава. – Няма да има сватба. Не и преди да намеря онази, която… която ще тича в синхрон с мен.

– Такова нещо се случва рядко Той погледна към Юстина: тясното триъгълно лице между белите крила на воала, дълбокият сериозен поглед, бледите вежди, които загатваха за светлата коса, която никога не беше виждал.

– Ще почакам.


Теа

 Чувах гласа глухо пред вратата си.

– Богове, не знам какво да правя с нея! – Несий беше притеснен, излязъл от обичайното си пламенно настроение. – Дори не е излизала от стаята си, откакто се върна от Тиволи! Наминах да видя как е и я намерих в това състояние – не успях даже да изтръгна ножа от ръката ѝ! – Гласът се сниши. – Можеш ли да направиш нещо?

Още по-глух звук.

– Разбира се, че можеш! Никой не е по-добър от теб, когато става въпрос за утеха и облекчение.

Погледнах през полуотворените си очи, за да видя как Ганимед целува любовника си по главата, точно на мястото, където косата му беше започнала да оредява, и се вмъква в спалнята ми. Толкова хубава спалня: цялата в сиво и бяло, с огромно легло със сребрист балдахин и със статуи на Минерва. Когато кървавите ми сънища ме завладяваха, статуите се покриваха с дълбоки бръчки.

Аз се сборичках с него, когато се опита да вземе ножа, и купата се разля. Кръв навсякъде оплиска мозайките, кръв от ръката ми и от купата, над която бях прерязала сините зейнали вени. Но Ганимед не обърна внимание на кръвта, нито на моите завалени ругатни, просто раздра надиплените завеси над леглото ми и превърза с ефирната материя китката ми.

– Не, не… недей!

Той ме повдигна с лекота, положи ме на леглото. Веднага щом ме остави, съдрах превръзката от китката си и забих ноктите си в разрязаните вени. Той хвана ръката ми и отново превърза китката. Белият тюл вече се багреше в червено.

– Не… – Блъсках се хленчеща в ръцете му. – Нека да изтече, нека да изтече този път… Само така те ще живеят; те никога няма да се измъкнат, докато аз съм жива, просто я махни… – Изскубнах се с колкото сили ми бяха останали и за да ме задържи, Ганимед ме притисна към гърдите си с две ръце, като ми гукаше безмълвно.

– Не мога да издържам повече… Четири години, Юлия издържа осем, а аз не знам колко… не мога да преживея още една година, не и още една… Игри и играчки… край на игрите… Ариус ще забележи, Ариус ще разбере, той не е глупав, ще научи и това ще е краят му, не разбираш ли? Ще дойде за императора и ще загине, ще загине отново, а аз… аз не мога… да го понеса!

Не знам дали Ганимед разбираше нещо от хлипането ми. Той ме люлееше напред-назад.

– А Викс, Викс също ще разбере; цяло чудо е, че го заблуждавах толкова време; той ще разбере и ще го е срам от мен… и би трябвало, аз съм страхливка… О, Господи, Ариус ще ме намрази, когато разбере Думите прераснаха във вой, заглушен в гърдите на Ганимед. Той милваше косата ми; провери китката ми. Вече чувствах, че кръвта спира и засъхва.

– Знаеш ли защо ще ме намрази? – Не ми достигаше дъх. – Не защото Домициан ме превърна в курва, а защото ме направи слаба. Само за четири години успя да прекърши упоритостта ми. Четири години с неговите играчки и с неговите въпроси и окото му на врата ми, и ме съсипа… Вече не мога да се доверя на мъж, дори и на Ариус… А някога можех да поверя живота си в ръцете му, без да се замисля… Не мога да понеса да го докосна, а някога му се нахвърлях като куче на кокал. Домициан спечели, нали? Той ми отне любимия – дори без да осъзнава, че го е направил; просто малка победа за него! Всичко, за което ставам вече, е да си затварям очите и да му казвам, че не ме е страх, а дори и това е лъжа!

Ганимед ме люлееше в обятията си и издаваше тих жужащ звук дълбоко от гърлото си.

– Нека да умра! О, Господи, нека да умра, преди Ариус да разбере в какво нищожество съм се превърнала! Нека да умра Лежах сгушена в ръцете на Ганимед, със затихващи стонове, които се изтръгваха от мен неволно, а той ме нагласи сред възглавниците и зави двама ни с покривалото. Пропъди любопитните ми роби и се сви до мен, като ме държеше нежно и аз знаех, че той ще остане цялата нощ. Смътно се надявах, че Несий няма да се разсърди – но разбира се, че няма. Той обичаше Ганимед и нещо повече – имаше му доверие. Аз бях забравила какво е любов, но все още помнех нещичко за доверието.


Лепида

– Мъж?

– Да, домина. Така каза. – Прислужницата ми нервно впери погледа си в плочките.

– И какво точно е видяла тази твоя приятелка? Разкажи ми всичко.

– Моята приятелка ходи по изгрев-слънце да взима чаршафите на Атина, докато тя е с императора. Но тази сутрин тя не била там, спяла дълбоко в собственото си легло, а с нея имало мъж.

– Хм… – Притиснах върховете на боядисаните си алени нокти едни към други. – Кой е той?

– Просто роб, домина. Името му е Ганимед. Неин личен роб. Лежал сгушен до Атина. Поне така казва моята приятелка.

– Е! – Отбелязах си да разбера повече за този Ганимед. – Много добре се справи. Вземи това и кажи на приятелката ти, че има още една кесия за нея. Всичко, което още може да ми каже, разбира се

– Да, домина. – Прислужницата ми се поклони и излезе, вече броейки монетите.

Аз седнах замислена на малкото си писалище. Роб за любовник… Не е кой знае какво всъщност. Щеше ми се Теа да бе избрала някой по-скандален, някой от императорските братовчеди или дори Паулиний. Да спиш с роб не беше кой знае каква изневяра; дори и патрицианките често се забавляваха с хубави роби. Лолия Корнелия, тази прочута патрицианка, майка на Флавия Домицила, е добре известна с това, че е родила две деца от личния си роб. Но съпрузите на Лолия са идвали и са си отивали, оставяйки я да прави каквото пожелае… Дали и императорът щеше да е толкова свободомислещ? Императорът, който веднъж беше накарал да убият някакъв си безличен артист заради бегъл, абсурден слух, че спи с безупречната му императрица.

Мисля, че не.

Може би липсата на дискретност у Теа ще ѝ струва скъпо. Всичко е въпрос на изказ. Развеселена, започнах да пиша писмо.

Глава двайсет и седма


– Хей! – Синът на Флавия се препъна и падна назад, вперил поглед в ходилото, което притискаше ребрата му. – Не толкова силно!

– И тълпата реве, когато Версенжеторикс Свирепия пролива първата кръв!

Викс нададе боен вик, отново вдигна меча си и започна да крачи в кръг из тренировъчния ринг. Ариус го наблюдаваше от страничните линии, дъвчейки някаква сламка. Викс не тренираше често с двамата синове на Флавия.

– Твърде са ми лесни! – подиграваше се той, но треньорът на по-младия от тях се беше разболял и момчето бе помолило Викс за един двубой.

Ариус се чудеше дали после нямаше да съжалява – той беше на възрастта на Викс, но с една глава по-нисък. Добро момче. Често на вечеря тайно измъкваше парчета месо от собствената си чиния за кучето на Ариус.

– Врагът моли за милост! – бърбореше Викс, докато размахваше меча с две ръце. – Първите игри през октомври и Версенжеторикс Свирепия изглежда готов да вземе първата си жертва.

Момчето се измъкна и изпъшка от болка, когато плоската част на меча на Викс се стовари върху рамото му.

– Викс, това не е забавно.

И Ариус започваше да си мисли, че не е забавно.

– Версенжеторикс се доближава. Младият принц се сви на пясъка с вой, от крака му рукна кръв.

– Викс, престани! Хайде, престани, ти спечели! Ти спечели!

Ариус изплю сухата сламка от устата си.

– Колизеумът избухва, когато Версенжеторикс се приближава, за да убие противника си бавно и мъчително! – Викс се метна върху противника си, опря дървения меч в гърлото му и започна бавно да забива тъпия му връх в меката плът.

– Викс… – изхриптя момчето.

– Палците по трибуните сочат надолу за смърт. Викс притисна пръстите си към пулсиращата сънна артерия… И се просна на пясъка, когато Ариус го удари с юмрук.

– Стига толкова – каза Варварина.

Викс примигна, сякаш събуден от сън. Синът на Флавия беше на колене и дишаше тежко. Широк плитък разрез пресичаше гърлото му.

– Той щеше… Той щеше да ме убие.

– Върви да те превържат.

Синът на Флавия не изчака втора подкана. Погледна назад и си тръгна, олюлявайки се.

Ариус си пое дълбоко дъх и изрита Викс с такъв замах, че той се просна по гръб.

– Хей… – извика Викс, докато се опитваше да се изправи. – Аз само си играех! Бях в Колизеума, всички скандираха името ми, както някога твоето. Първият удар изби един зъб от устата му.

Викс повърна два пъти, докато вървеше към колибата на баща си. И двата пъти Ариус го изчака да свърши, а след това го вдигаше отново и го влачеше напред.

– Кървя – каза Викс с подпухнали устни, когато Ариус го стовари на отъпканата земя, която служеше за под на колибата му сред лозята.

– Ще живееш! – Ариус погледна травмите, които беше нанесъл на сина си: загуба на един страничен зъб, подута челюст, насинени очи, разкървавен нос, ребра със следи от сандалите му. Вътрешно трепна, но стисна зъби.

– Ти ме преби! – каза дрезгаво Викс. – Кучи син, ти ме преби!

– Заслужи си го – отвърна Варварина, като метна още дърва в огъня. – Самонадеяно малко пале!

– Я ме остави на мира!

– Тогава и ти ме остави на мира!

Ариус събу сандалите си, метна ги на кучето, за да ги дъвче, и облегна гръб на кирпичената стена. Започна да реже една ябълка с камата си и да яде от нея, чудейки се как ли трябва да постъпи след това. И той беше изяждал пердаха от баща си веднъж или два пъти като дете, но майка му, която вече почти не си спомняше, довършваше урока със строги, но мили думи. Това беше работа на майката, нали? Сега нямаше и най-малка идея какво е редно да каже. Ще ми се Теа да беше тук.