Загледах се в огледалото малко по-дълго и след това повиках отвратителната си прислужница.

– Вероятно имаш приятелки сред робите на императора – казах аз, като я заковах с поглед. – Ако нямаш, сприятели се! За всякакви сведения, които ми дадат за Атина, ще бъдат богато възнаградени. Ти също! Сега се махай!

Да видим какво ще излезе от това.

***

– Паулиний – гласът на Флавия беше рязък. – Нямаш ли по-добро занимание от това да шпионираш Теа?

– Не шпионирам! – заинатено отвърна Паулиний.

– Зяпаш през прозореца към нея вече цял час!

– Мое задължение като префект е да държа под око подозрителни дейности!

– "Подозрителни дейности"? Та тя просто говори с бащата на сина си! И това е първият път, когато се виждат, откакто отново се срещнаха!

– Не би трябвало да го позволявам!

– О, за бога. Те докоснали ли са се поне веднъж през цялото време, докато ги наблюдаваш?

– Не е необходимо да се докосват… – измънка Паулиний.

Атина и нейният градинар, седнали на благоприличните няколко педи разстояние един от друг на мраморната пейка в атриума, създаваха достатъчно горещина помежду си, че да се опече хляб. Но лицето на Флавия стана по-твърдо.

– Звучиш като ревнив любовник, Паулиний! Надявам се, че не се влюбваш в Теа. Това би било едно хубаво изпитание за лоялността ти, нали?

Той се изчерви.

– Аз не...

– Тогава я остави на мира. Тя ти даде дума, че няма да предаде императора. Или нейната дума не струва нищо, защото е еврейка и робиня?

– Сигурен съм, че възнамерява да спази дадената дума – каза той сковано, – но моите задължения са към императора, а императорът би искал да знае за това.

– Кажи на чичо ми и подписваш смъртната ѝ присъда!

– Не...

– Не ми ли вярваш?

– Той е мъж на честта

– Не, не е! – каза тя смразяващо.

– Флавия, не знаеш какво говориш!

– Знам точно какво говоря! – повиши глас тя. – Мислиш ли, че го познаваш по-добре, отколкото аз?

– Служа му вече шест години. В разгара на битка...

– Битка! – Флавия изфуча. – Че кой говори за битките?! Аз съм му племенница! Знаеш ли какво съм виждала? Виждала съм го да намушква мухи във въздуха с върха на перото си и да ги наблюдава как се гърчат, докато умрат. Виждала съм как изстрелва стрели по роби, докато заприличат на морски таралеж! Виждала съм го да осъжда мъже без съд, заради удоволствието да гледа как му се молят. Чичо ми е суров мъж, суров и жесток, а най-жесток е към жените си!

Паулиний отвори уста, но Флавия продължи със зачервено лице:

– Знаеш ли, че императрицата някога се усмихваше? Дори се смееше? Откакто е с Домициан, тя се превърна в мраморна статуя, покрита със смарагди. Ти си играеше с Юлия, когато бяхте деца, но просто реши, че е луда, когато плъзнаха слуховете. Ти не получаваше писма от нея и не знаеш, писмата ѝ ставаха все по-кратки и по-кратки, по-безнадеждни, докато накрая не умря всичко… И единственото, което можахте да направите, беше да се зарадвате, да си отдъхнете! А Теа! Боже мой! Ти не си единственият, който служи на императора в продължение на години! И тя му служи – в леглото и с музиката си, и си плаща за това! Тя крие сина си и крие белезите си, но когато е сама, източва от кръвта си в купа и си мисли за смъртта! Знаеш ли това, префекте? Не, разбира се, че не. Но аз го знам и не защото тя ми го е казала, а защото знам къде да гледам, защото познавам Домициан цял живот и знам какво мисли, когато гледа хората – и защото сега гледа към синовете ми!

Тя избухна в сълзи. Паулиний стоеше изумен с отворена уста.

– Така че, що се отнася до мен, ако Теа иска любовник – тя е добре дошла при него! – Въгленът, очертаващ очите на Флавия, се стече по бузите ѝ и тя гневно го размаза. – Ако всичко, което иска, е да седи в градината и да разговаря с един мъж, който я обича – мъж, който е нормален, – тогава ще я прикривам! Не можах да го направя за Юлия, но ще го направя за Теа. Тя си го е заслужила! И ако не виждаш това, Паулиний Норбан, тогава, за бога, отвори си очите!

Тя се втурна навън от стаята, привела рамене, хлипаща… Паулиний се загледа след нея.

***

– Защо не дойде по-рано?

– Не можех, Ариус.

– Дванайсет години мислех, че си мъртва. Виждах те навсякъде, като дух.

– И аз те виждах навсякъде. Във Викс!

– Трябваше да се досетя.

– Аз самата не знаех, не и преди да ме продадат.

– Трябваше да те взема, когато имах възможността. Да те метна на рамо като истински варварин!

– Ти вече не си варварин – нежно каза тя. – Ти си градинар.

– Не особено добър. Всички лозя имат главня, откакто аз започнах да се грижа за тях. Но не бях и особено добър варварин, когато те имах.

– Не говори така. Правиш нещата по-трудни.

– Красива си. Коприна, меки ръце, нямаш мазоли.

– Вече не ми е позволено да върша никаква работа.

– Освен да чакаш императора?

– Недей!

– Защо не мога да те докосвам?

– Той ще го надуши по кожата ми.

– Той не е бог!

– Но аз нося "окото" му… Ариус, той никога няма да ме пусне. Веднъж щом сложи знака си на нещо, то остава негово завинаги.

Тишина. Той се протегна към нея.

– Ариус… Ариус, недей!

– Недей какво?

– Не ме докосвай.

– Какво има? Ти трепериш.

– Не, аз… аз… просто не се опитвай да ме целунеш. Моля те.

– Имам нужда да се уверя, че си истинска. Изглеждаш като някакъв сън, а аз съм стар и грозен

– Не. Не!

– Теа, ще избягаме. Ще вземем Викс, ще се измъкнем от Рим.

– Ариус, няма къде да избягам, където той да не може да ме намери!

Ръцете им се докоснаха неуверено на пейката. Преплетоха се. Стиснаха се мълчаливо.


Рим

– Не знам какво да мисля. – Паулиний подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. – Но понякога… понякога мисля, че е права.

– Флавия ли? – Гласът на Юстина беше като шепот, пълзящ по мраморните стени.

– Да. – Той започна да масажира дланите на ръцете си. – Защото много неща не са съвсем наред. Не съвсем. Става дума за императора. Онзи прием в нощта на годежа ми. Императрицата. Смъртта на Юлия. Делата за държавна измяна

– Вярваш ли на Флавия?

– Не знам! – Паулиний прокара пръсти през косата си. – Той ми е приятел! Богове, каквото и да казва Флавия за него, аз не го виждам… Аз виждам просто него – налива ми вино и ми задава въпроси за армията и… и се шегува за мързеливите легионери и некомпетентните управници. Но веднага щом успея да забравя това за миг, се сещам за начина, по който Теа се полюлява, когато излиза от стаята му, сякаш е пияна, само че тя никога не пие толкова… И започвам отново да се чудя за всичко..

– И какво ще направиш? – Думите ѝ бяха тихи капки вода в езерце, капки, които правят кръгове по повърхността

– Не знам – въздъхна той съкрушен. – Нищо не мога да направя. Дори и сега, когато Флавия навира тези неща в очите ми. Но какво доказателство имам? Чия дума може да се изправи срещу императорската? Теа е робиня. Юлия е мъртва. Флавия го мрази, откакто сестра ѝ почина. Тя вече му се противопоставя с това, че спасява деца. Юстина го погледна въпросително.

– Флавия спасява деца от Колизеума и от затворите – обясни Паулиний уморено. – Евреи, християни и други еретици – прави го от години. Подкупва пазачите да ги пуснат от килиите им, води ги във вилата си като роби и им намира семейства сред приятели и познати. Императорът я оставя да го прави, за да си намира тя занимание, а и кой го е грижа, че няколко деца са измъкнати от лъвовете?

– Но той е този, който ги осъжда, нали? – кротко каза Юстина.

Тишина.

Юстина се наведе към лицето му.

– Ако се съмняваш в думите на Флавия и ако Юлия не е тук, за да говори за себе си, тогава на чия дума би се доверил? Кой има най-вярна преценка от всички, които познаваш?

– Баща ми – без колебание каза Паулиний.

– Защо не го попиташ? Тук не става въпрос за доведената ти майка, в крайна сметка. Става въпрос за политика и хора. Можеш да го попиташ кое е правилното.

– При положение, че не мога дори да го погледна в очите?!

– Е, кого другиго би могъл да попиташ?

– Мога да попитам теб. – Очите му се впиха в нейните. – Ти… ти вярваш ли на слуховете?

Тя кръстоса ръцете си.

– Да.

Той затвори очи.

– Тогава какво да правя?

– Да не би да ме молиш да бъда твоята съвест?

– Да, аз… всъщност те моля точно...

– Не мога да бъда съвестта ти, Паулиний! Никой не може.

– Посъветвай ме тогава. Помогни ми.

– Добре, кажи ми. От всичките неправди, които си чул да се приписват на Домициан, коя би поправил, ако можеше? Какво би върнал назад?

– Щях да отида при Юлия и да видя дали тя наистина е луда. – Думите изненадаха самия него. – След детството ни, когато израснахме заедно в игри из градините, ѝ го дължа.

– Твърде късно е да ѝ помогнеш. Но не е твърде късно за Теа. Помогни на нея, в името на Юлия.

– … да не казвам на императора за някогашния ѝ любовник?

– И това е начало.

– Аз ги наблюдавах – каза Паулиний. – Цяло лято ги наблюдавах. Не че се срещаха много често – два или три пъти. Те не се докосваха, тя спази думата си. Но те бяха като… като чифт впрегнати заедно коне.

– Това е любовта, според теб?

– Няма да се оженя за Калпурния – каза изведнъж той. – Тя и аз, ние не… ние не тичаме в синхрон.

– Дали не е доста нечестно спрямо нея? Сгодени сте от много време.