– Да не те прекъснах? – Калпурния направи жест към наетата носилка. Бледа женска ръка, отрупана със смарагди, току-що беше дръпнала сивите завеси, а носачите се отдалечаваха забързано.
– Съвсем не – каза Маркус, без да дава повече обяснения. Той премести вързопа от свитъци в другата си ръка, опитвайки се да не ги изпусне, когато го блъсна една явно притеснена плебейка, която се втурна покрай него след децата си. В ясна пролетна утрин като тази всяка римлянка се беше запътила към Форума.
– Какво те води насам, Калпурния Сулпиция? На пазар ли?
– Да, за обици. Загубих един нефрит.
– Купи си топаз вместо нефрит.
– Моля?
– Топаз – посъветва я Маркус. – Имаш прекрасни очи с лешников цвят. Ако носиш жълт камък в близост до тях, ще изглеждат като златни. Виждала ли си Паулиний наскоро?
– Не… той е… зает.
Маркус проучваше лицето ѝ.
– Пренебрегва те, нали?
– О, не – притеснено отрече тя.
– Да, така е. Посъветвал ли се е въобще с авгурите за дата за сватбата?
– Разбира се. Мислехме за миналия септември, но майка ми беше толкова болна тогава, че изглеждаше по-подходящо да отложим нещата
– Сега по-добре ли е?
– Да, сега да. Така че не е виновен Паулиний – усмихнато каза тя. – Просто лош късмет.
– Можеше да се постарае повече – рече той строго. – Сгодени сте от две години. Лош късмет или не, но семейството ти ще е в правото си да потърси някой друг за теб.
– Не и при положение, че самият император подкрепя този брак. А и освен това… – усмивка пробяга през лешниковите очи на Калпурния. – Баща ми каза, че мога да избера втория си съпруг сама. Аз искам да се омъжа за Паулиний.
Маркус почувства как в него се надига гняв срещу сина му. Такова безупречно момиче – хубаво, с добро възпитание, интелигентно, разбиращо – да го чака, а той да не може да събере смелост!
– Ще говоря с него!
– Не е необходимо, Маркус. Нямам нищо против, наистина… – Робите на Калпурния се доближиха зад нея, за да нагодят сянката над главата ѝ, но тя сякаш не бързаше да продължи. – Ти от библиотеката ли се връщаш? Аз бях там преди по-малко от седмица, четох трактата ти. Този за системата на приемни императори
– Така ли? – усмихна се Маркус. – И какво мислиш?
– Смятам го за изключително добре обоснован. Само не съм напълно съгласна, че трябва да се даде право на вето на Сената. Ако Сенатът може да отхвърли властта на императора, тогава кой въобще го уважава?
– А какво става, ако решенията на императора са грешни?
Дискусията им продължи около половин час.
– По добре да тръгвам – каза Калпурния най-накрая. – Майка ми ще се притесни.
– Отбий се на вечеря следващия четвъртък. – Той леко поизправи прегърбеното си рамо и рече усмихнат: – Ще видя дали не мога да издиря този мой син.
– С удоволствие ще се отбия. И ще си купя обици от топаз.
– Носи ги следващия път, като дойдеш на вечеря.
Сабина беше доволна.
– Ще дойде в четвъртък? – каза зарадвано тя и скочи в скута на Маркус почти преди той да е успял да седне зад писалището си. – Много хубаво. Харесвам Калпурния! Всичките ѝ дрехи са толкова меки, а не боцкащи и изтънчени като на майка ми. А и е мила. Има племенник с епилепсия и ми показа упражнения за дишане, които да правя, когато ме заболи главата.
– Така ли? – рече Маркус, милвайки косата на дъщеря си.
– Радвам се, че ще се ожени за Паулиний. Ще ми се да можеше да дойде да живее при нас.
– А защо не?
– Майка няма да ѝ позволи. Тя не е тук, но няма да позволи и на Калпурния да се нанесе – откровено каза Сабина. – Тя мрази Калпурния!
– Защо мислиш така?
– Майка ми не харесва други жени, ако са хубави. Като леля Диана – тя наистина мрази леля Диана, защото тя е толкова красива и мъжете обичат да я гледат повече, отколкото майка ми. Но Калпурния също е хубава, така че майка ми никога няма да ѝ позволи да дойде да живее тук.
Маркус се засмя.
– Каква си немирница!
– Мислех, че майка ми ще се премести в Тиволи за постоянно, тъй като императорът прекарва толкова много време там. Тогава Калпурния ще може да идва да ни вижда по-често.
– Ти виждаш доста неща, нали, Вибия Сабина?
– Защото никой не ме забелязва – обясни Сабина със спокойна усмивка. – Ще се изненадаш колко много неща чувам!
– Добър ден, Атина. – Паулиний се поклони официално. – Императорът пожела да те уведомя, че са го задържали в града. Ще дойде след два дни… – Той погледна настрани, за да не види неприкритото облекчение в очите ѝ.
– Тогава ще ме придружиш ли до вилата на Флавия? – Теа се обърна и грабна палата си. – Ганимед, приготви носилката! Ти ще дойдеш ли, Паулиний? Ако един преторианец язди пред мен, за да ми правят път, ще ми отнеме съвсем малко време.
– Не би трябвало.
– Но аз не съм виждала Викс от...
– Не ми харесва това! Не е легално.
– Паулиний, моля те!
Той я погледна. Атина, императорската любовница, отрупана с перли и нефрит, в сивозелена коприна, с гърло, задушено от запоен сребърен обръч. Той си спомни жената, затисната под един задъхан обезумял мъж на пиянски прием, която гледаше към тавана с разширени от наркотика очи. Спомни си жената, коленичила на прашния път, която едновременно се усмихваше и гълчеше сина си.
– Добре – каза Паулиний грубо. – Ще те заведа при Флавия.
Лицето ѝ грейна и той не можеше да понесе тази гледка.
По целия път тя седеше изправена в носилката, кракът ѝ барабанеше по възглавничките, погледът ѝ се плъзгаше припряно по зелените хълмове.
– Почти стигнахме, нали? – попита като нетърпеливо дете.
– Почти стигнахме – отвърна Паулиний и си помисли за императора.
Императорът, който го беше погледнал същата сутрин с доверие и, да, с любов.
– Какво да правя с теб, Паулиний? – беше го попитал.
– Ти си роден да служиш – беше казал Несий на Паулиний, след като бе прочел хороскопа му. – Дясна ръка на императори, но никога император.
Той никога не беше мислил, че да служи на император ще е лесно. Но никога не си беше представял, че ще бъде толкова трудно.
Юстина, помисли си той. Юстина, кажи ми какво да правя.
– Теа! – Флавия се засмя от вратата на вилата, заобиколена от момчетата и от обичайната суматоха от деца роби. – От колко време не съм те виждала. Да, да, Викс е добре. Той е при Стефанус, разбира се, и не може да бъде видян никъде другаде напоследък.
– Да, този прословут Стефанус, за когото все слушам. – Теа скочи от носилката, преди робите да успеят да я свалят на земята. – Ще трябва да се запозная с него.
– Е, няма да чакаш дълго. – Флавия посочи към северния край на градината, където една висока и една по-ниска фигура току-що се бяха показали иззад ъгъла. – Самите Юпитер и Марс, от плът и кръв!
– Викс! – Атина повдигна края на сивозелената си копринена туника и се затича. Момчето спря, нададе вик и се втурна към нея. Те се хвърлиха в обятията си по средата на пътя.
– Мамо! – Викс едва успя да се освободи, за да заговори: – Искам да се запознаеш с него! Моят приятел Стефанус! – каза той като махна на градинаря, който стоеше облегнат на стената. – Това е дълга история всъщност. Ще ти я разкажа по-късно. Той ме учи на някои бойни трикове… Мамо?
Паулиний, който тъкмо се беше обърнал да си върви, погледна назад и се спря. Теа стоеше вцепенена на пътя и гледаше пред себе си със сляп поглед като статуя.
Той проследи погледа ѝ. Градинарят. Просто един градинар с изцапана от пръст туника и с къса тъмна брада. Гледаше към елегантната жена в коприна, нефрити и перли.
Тя се олюля. Паулиний пристъпи напред.
– Мамо?! – примигна Викс.
Градинарят бавно се приближи, големите му мазолести ръце се вдигнаха към лицето ѝ. Пръстите на едната докоснаха бузата ѝ и се отпуснаха надолу.
Тя издаде някакъв звук, който излизаше издълбоко от гърлото ѝ.
– Мамо?! – гласът на Викс беше тих.
– Теа – каза градинарят. – Теа Тя пристъпи към него, пусна копринената си туника и тя се повлече в праха.
Градинарят вдигна едната си ръка и грубите му пръсти докоснаха крайчеца на косата ѝ.
Паулиний не можеше да каже кой помръдна пръв. Но ръцете на градинаря бяха около кръста ѝ, лицето ѝ беше притиснато здраво към гърдите му, ръцете ѝ докосваха косата и раменете му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. Сред уличния прах те се поклащаха лекичко, здраво вкопчени един в друг, шепнещи несвързани думи Флавия се раздвижи първа.
– О, боже! – тя плесна с ръце. – Добре, хайде всички… Момчета, влизайте в къщата. Паулиний, върви си у дома. Викс, ходи да намушкаш нещо. Предполагам, че майка ти и баща ти искат да останат сами за известно време!
– Баща? … – Думите на Викс и Паулиний прозвучаха едновременно.
– Ами, предполагам, че това е той – Тя погледна замислено към Викс. – Знаех си, че ми напомняш на някого. И ето го и него, в собствената ми вила през цялото време. Колко съм глупава и аз!
Викс гледаше ту майка си, ту градинаря и после обратно… Изведнъж придоби много детски и несигурен вид.
– В къщата… – каза мило Флавия.
Той влезе като сомнамбул. Племенницата на императора се обърна към Паулиний:
– Е? Нямаш ли задачи за вършене?
– От мен се очаква да я държа под око! – посочи той към Теа, която тихо говореше нещо, което приличаше на бързо обяснение. – Кой е той?
– Бащата на Викс, струва ми се. Не си ли приличат? Изумително е, че никой от нас не го забеляза досега. – Тя се опита да го изгони. – Върви си, Паулиний. Върни се след няколко часа.
"Господарката на Рим" отзывы
Отзывы читателей о книге "Господарката на Рим". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Господарката на Рим" друзьям в соцсетях.