– Както желаеш, цезаре – отпих от виното си и седнах там, където Домициан обичаше да сядам – в краката му, за да може да милва главата ми или да я удря, ако го обземеше съответното настроение.

– За новата година! – Той пи, засега весел. – Колко време сме заедно?

– Почти четири години.

– Четири години. Чувам, че плебеите те наричат "господарка на Рим"… – Бегло намръщено изражение и ръката му се спря в косата ми. – Предполагам, че е вярно, щом аз съм Рим, а ти си господарката на леглото ми, но все пак не ми харесва. Все пак изминаха четири години, а аз не те познавам по-добре, отколкото в началото. – Ръката му продължи да милва косата ми. – Знаеш ли какво вещае новата година, Атина?

– Какво?

– Разкриване на тайните.

– Аз нямам тайни.

– О, мисля, че имаш доста. Кажи ми една!

– Добре. Да, добре. Ще ти кажа една. Само не… Добре! – Поех си дълбоко дъх. – Разхождах се преди около месец около Храма на Веста и една весталка ме погледна.

– И?

– Тя ме съжаляваше.

– И това е тайна?

– Стори ми се важно, някак… Гледаше ме с широко отворени очи, сякаш знаеше всичко.

– Това, че те е зяпала някаква съсухрена стара девственица?! Вероятно ти е завиждала. Кажи ми друга тайна!

– Нямам какво друго да кажа, цезаре.

– Да ти кажа ли аз една твоя тайна? Да ти кажа ли за гладиаторите, които си обслужвала на петнайсетгодишна възраст? О, да, знам за това!

– Аз… аз никога...

– Лъжеш неубедително, Атина! Лепида Полиа казва, че винаги си била такава.

– Не трябва да вярваш на Лепида Полиа, цезаре – призовах аз цялото си спокойствие. – Тя ме мрази.

– Правилно! Прозрачно е. Но беше такъв извор на сведения, че не мога да не съм ѝ благодарен. И така, какъв беше Варварина в действителност?

Отворих уста, но от там не излезе нищо. Нищо! Вътре в мен всичко се бе смразило.

– Не е единствената ти плячка, доколкото разбирам, но определено е наградата. Гладиаторът, когото наричаха бога на войната – доста добро постижение за обикновена робиня. Той колко ти плати?

– Не, аз… той никога не...

– А, значи е било любов. Колко трогателно! Варварина и неговата еврейка! Ти гърчеше ли се в обятията му и смееше ли се, както не искаш да правиш за мен?

– Това… Това боли...

– Заболя те повече, когато видя как умря! Нали? Толкова ли болеше, колкото сега?

– Аз...

– Предполагам, че не трябва вече да ревнувам от него! Но почти ми се ще да е жив отново! Само така щях да мога да го погледна в очите и да му кажа, че притежавам неговата жена! По два пъти на нощ, ако пожелая! И тя пъшка като курва, каквато всъщност е, и носи моя нашийник, и взима от моето злато.

Запратих бокала си към стената и той отскочи с лек, дрънчащ звук.

– Спри!

– Значи богинята на мъдростта се пропука най-сетне? Какво приятно малко представление! Моля, чувствай се свободна да си поплачеш. Харесвам сълзите у жените. Ти беше добро момиче тази вечер, Атина. Достатъчно добро, че да заслужиш награда. Искаш ли награда?

– Не, цезаре – отвърнах, борейки се със сълзите си.

– Без награда? Може би ще ти кажа една от моите тайни в такъв случай. Да, това звучи справедливо… – Той се отпусна назад, удряйки главата ми в коляното си. – Разказвал съм ти доста неща за брат си, нали? Тит Златния, любимецът на народа, загинал така трагично в разцвета на младостта си… Ами аз го убих! Бял арсеник във виното му. Убих брат си и после взех дъщеря му. Мисля, че Юлия подозираше нещо. Може би това я докара до лудостта. Ще те докара ли и теб до лудост? Съмнявам се. Ти си твърде вулгарна, че да полудееш! Първият човек си, на когото казвам… Предполагам, че сега ще трябва да те задържа завинаги. Не мога да те пусна да си отидеш с тайна като тази, нали?

Не. Предполагам, че не можеше.

– Пий, Атина! Пий! – Той се отпусна назад развеселен. – Цяла нова година!

***

Изглеждаше, сякаш Юстина се забавлява.

– И защо мислиш, че съм измамена?

– Не измамена – поправи се Паулиний. – Виждам, че ти е добре тук. Но това е просто късмет. Щом са те взели, когато си била на девет, ти все още не си знаела дали си струва да се откажеш от семейство и деца и… и от всичко друго. Никой още не знае нищо, когато е на девет

– Аз определено знаех, че е голяма чест да бъда избрана да служа на Веста. И в известен смисъл това ми дава повече власт, отколкото на теб.

– Защо? – Той подпря брадичката си с длан и я погледна.

– Каквото и да кажа, хората ми вярват напълно и безрезервно, защото като жрица думата ми е свещена. Ти можеш ли да кажеш същото?

– Не – призна той, – независимо какво кажа, хората допускат, че имам подмолни мисли.

– Аз съм в безопасност където и да пътувам, защото който нападне жрица, рискува да си навлече гнева на богинята ѝ. Ти можеш ли да кажеш същото?

– Определено не! Само тази година вече има два опита за покушение срещу живота ми. Много врагове си създадох, когато императорът ме повиши и прескочих толкова други в йерархията.

– Ако срещна осъден затворник по пътя му за екзекуция, мога да му дам божествено опрощение, което дори и императорът не може да отхвърли. Ти можеш ли да кажеш същото?

– Наистина ли? – попита Паулиний, отклонявайки се от темата. – Можеш да дадеш опрощение на престъпник ей така, по прищявка?

– Не по прищявка! Заради божествена вяра. Ако Веста ми прошепне, че е невинен!

– Тя често ли ти шепне?

– Понякога.

Юстина скръсти ръцете си в наистина божествено спокойна поза, но лека усмивка играеше по устните ѝ.

– Е, предполагам, че ти печелиш! – Паулиний се облегна назад. – Освен… А можеш ли да яздиш кон в галоп към орда от крещящи, намацани със синя боя диваци?

– Не – каза сериозно тя. – Воалът ми ще се изцапа.

– Тогава да кажем, че сме наравно.

Паулиний сложи длани зад тила си.

– Паулиний

– Какво?

– Ти се хвалиш

– Може би да.

– Защо си правиш труда да се хвалиш пред жена, която е дала обет за непорочност?

– Защото искам да имаш добро мнение за мен.

– Вече имам такова мнение, Паулиний Норбан! Няма нужда да се хвалиш.

– Добре. Мога ли да те питам само още едно нещо?

– Разбира се.

– Успях ли да те впечатля?

Тя избухна в смях.

Той се ухили и заби поглед в земята, като разчорли косата си.

– Успях ли? – настоя той.

– Невероятно много.

– Наистина ли? – Отново се почувства като малко момче.

– Аз съм весталка, Паулиний – засмя се тя отново, – думата ми е свещена!


Тиволи

 Мечът на Ариус изхвръкна от ръката му, очерта изящна дъга и се приземи в пролетната кал.

За миг Викс се загледа в него. После замахна със своя меч високо във въздуха.

– ДА! Аз обезоръжих Варварина! Да, аз съм БОГ!

Той нададе боен вик и трикракото куче се сгуши на сянка върху наметалото на Ариус и започна да гризе още по-усърдно един от сандалите му.

– Късмет – Ариус беше доволен, но не искаше да се издаде. – Опитай пак!

Ухилен, Викс се наклони назад в нападателна поза в готовност с меча. Ариус го нападна отстрани. Викс го блокира, приклекна и отвърна на удара; тренираните му мускули грациозно преливаха един в друг при всяко замахване. Той се биеше разумно, не се приближаваше прекалено до Ариус и така избягваше сблъсъка с по-силното тяло на противника си. Разчиташе на ловкостта си – вече беше станал много бърз.

Едва когато размитата пролетна слънчева светлина затрептя и се изгуби зад лозята, те забиха мечовете си в земята и седнаха изморени до тях.

– От утре започваме работа с щита. – Ариус му подаде кана с вода. – Отнема време да свикнеш с тежестта.

– С какъв щит?

Щитовете определяха класа на гладиатора: голям продълговат щит за mirmilliones с меч – гладиус; квадратен щит за thraces с извит меч. Без щитове се биеха retiarius – мъже, въоръжени с тризъбци, кама и мрежа, които според Викс бяха най-долни сред долните.

– С голям щит. Ще си с тежко въоръжение.

Ариус погледна към ученика си с преценяващи очи. Беше израснал като лоза – вече достигаше до рамото на Ариус и дори на единайсет тялото му беше мускулесто като на конче. Някой ден щеше да стане едър мъж.

Викс потопи лице в каната с вода и избърса челото си с опакото на ръката, жест, който беше усвоил от Ариус. Освен това си беше подстригал косата късо, като на Ариус, и беше започнал да иска виното си неразредено, както го пиеше Ариус. Ариус беше странно озадачен. Много неща е бил той в този живот: варварин, каторжник, гладиатор, роб, развлечение за публиката, чудовище… Но никога преди не е бил нечий герой.

– Знаеш ли, майка ми ще идва да ни посети – каза Викс. – Домина Флавия е получила писмо.

– Кога ще дойде? – Ариус наведе каната с вода, за да може и кучето да пие.

– Следващия месец. В края на май. Ти не си виждал майка ми, нали?

– Не.

– Тя е ужасна – каза Викс мрачно. – Строга е. Ще ти хареса. Хей, може ли още един двубой, преди да се стъмни?

– Защо не?

– Пак ще те обезоръжа!

– Не се пъчи толкова – усмихна се Ариус и перна момчето по врата.


Рим

 Маркус тъкмо беше спрял пред стълбите на Капитолийската библиотека, когато Калпурния Сулпиция извика името му.

– Маркус, ти ли си?

– Калпурния! – Той се отдръпна от взета под наем носилка, край която се беше спрял за малко, за да размени с човека в нея няколко думи, и се усмихна на бъдещата си снаха. Синя пала покриваше раменете ѝ, двама роби вървяха след нея с ветрило и ѝ пазеха сянка от слънцето, а тя носеше кошница в едната си ръка като всяка порядъчна домакиня. – Колко се радвам!