– Е, всъщност аз правя повече от това. Но е спокойно.

Тя беше спокойна. Той бе придобил навика през последната година да се отбива при нея. Императорското разследване на девиците весталки официално беше приключило, но Паулиний продължаваше да идва веднъж месечно, просто за да си поговори с Юстина. За да седне в общата стая, където всички можеха да ги виждат, както бе длъжна да прави всяка весталка, докато разговаря с мъж. Те си говориха известно време на тих глас за не особено важни неща.

– Ще се женя – заяви той ненадейно.

– Дочух нещо подобно. Момиче от семейството на Сулпициите?

– Да. Калпурния Елена Сулпиция. Императорът ще бъде домакин на годежния ни прием веднага щом авгурите[21] определят подходящата дата. Тя е вдовица – доста млада все пак, без деца.

– Това ли е всичко, което можеш да кажеш за бъдещата си съпруга? – попита Юстина.

– Почти не я познавам. Изглежда приятна, макар че просто трябва да се оженя за някоя.

– Така ли?

Той сви рамене.

– Ако остана по-дълго неженен, хората ще започнат да си мислят, че предпочитам момчета.

– Доста войници предпочитат.

Хладният глас звучеше развеселен и той я погледна учудено. Като за весталка тя имаше склонност към отявлено светски забележки.

– Приятелят ми Траян ги предпочита – каза Паулиний печално. – Казва, че мъжете са по-лесни от жените. Вероятно е прав, но за мен не е това начинът. Ще се оженя за Калпурния Елена Сулпиция и ще имам синове. – Той я погледна. – Ти някога съжалявала ли си, че не си се омъжила?

Тя примигна.

– Ами… не, аз бях… никога не съм се замисляла. Аз бях на девет, когато бях избрана. Определено не си мислех за брак по това време. А после службата в храма на весталките напълно ме погълна и никога не погледнах назад. Все пак и весталките се омъжват понякога. След като са служили трийсет години и се оттеглят.

– Наистина ли? – Сега той на свой ред остана изненадан.

– Не се случва често – смята се, че носи лош късмет да се ожениш за жена, която е била весталка. Предишната върховна весталка планираше да се омъжи, когато се оттегли от поста си. Но вместо това беше екзекутирана.

Паулиний погледна Юстина право в очите.

– Трябвало е да изчака, вместо да го взима за свой любовник

– О, той не ѝ беше любовник! Познаваха се от години, но тя никога не наруши обета си.

– Императорът се зае със случая сам. Мислиш ли, че би я осъдил без достатъчно доказателства? Не знаеш колко прецизен юрист е той!

– А ти не знаеш колко сериозно приемат весталките обета си – гласът ѝ стана хладен.

Паулиний отвори уста, но се сети, че не е учтиво да се спори с жрица.

– Не бих искал да поставям под съмнение весталките – каза той предпазливо.

– А аз не бих искала да поставям под съмнение решенията на императора. – Лека усмивка изви устните ѝ. – Нека да не спорим.


Лепида

 Бъдещата съпруга на Паулиний изобщо не беше заплаха за мен. Калпурния Елена Сулпиция беше набита като пони, с големи ръце и с чип нос. Също така една година по-голяма от мен. Значително щях да се разтревожа, че мога да изгубя доведения си син, от някоя подмолна нимфа на петнайсет, но тази пищна вдовица въобще не си струваше притеснението. Бях я срещала много пъти, но никога не бях говорила с нея дълго. Сега, когато беше изминала повече от година и бе дошъл сезонът на Луперкалиите, а празненствата Луперкалии бяха време за любов, авгурите най-сетне бяха насрочили дата за годежа на Паулиний с дребното пони, което щеше да му стане съпруга.

– О, скъпа, колко интересна туника! – посрещнах я аз, когато влезе в приемната ми, облечена за празненството си в двореца. – Синя? Такъв дързък избор, с кожа като твоята!

– Благодаря, Лепида. – Гласът ѝ беше спокоен. – Би ли погледнала закопчалката на гривната ми? Разхлабила се е.

Приведох се над закопчалката. Сапфирите ѝ бяха по-големи, по-сини и по-хубави от моите – аз също щях да нося синьо за приема.

– Изобщо не се е разхлабила. – Вгледах се внимателно в лицето ѝ, но големите ѝ лешникови очи бяха невинни като на дете. Никой никога нямаше да напише ода за нейния блестящ като скъпоценен камък поглед. Аз разхлабих своята стола, за да покажа малко повече рамо, и извих глава. – Паулиний ще закъснее, разбира се. Толкова е зает със задълженията си.

– Сигурна съм, че е така.

Тъкмо щях да предприема друга атака – този път към косата ѝ – безлично мишо руса, макар и отрупана с бижута, но чух неравната походка зад себе си и се обърнах. Маркус...

– О, Калпурния. – Той се усмихна и целуна ръката ѝ. – Току-що получих съобщение от Паулиний; задържан е по служба и каза, че ще се срещнем в Домус Августана.

Калпурния кимна. Не изглеждаше разочарована, което ме раздразни. Колко по-забавно щеше да бъде, ако тя се беше влюбила до безумие в него. Щях да загатна тук и там за чувствата му към мен, да я измъчвам в продължение на месеци с чувство за несигурност.

– Татко! – Сабина се промъкна от атриума. – Татко, забрави да ми дадеш да оправя туниката ти.

– Да, наистина. – Той се наведе, като ѝ позволи да нагласи гънките. – Минавам ли проверката?

– Идеално!

– Това дъщеря ти ли е, сенаторе? – Калпурния се обърна към Маркус, не към мен.

– Да. Вибия Сабина, запознай се с Калпурния Елена Сулпиция.

Сабина се усмихна и откри липсващите си зъби.

– Много ми е приятно да...

– Поклон, Сабина – сопнах ѝ се аз. – Вече си на седем години, трябва да знаеш как да се държиш!

– Лепида – каза Маркус студено, – тя е на осем.

– Е, ако неучтивостта не е приятна на седем, то не е приятна и на осем!

Сабина се поклони. Видях как за миг се замая, клепачите ѝ се спуснаха.

– Ако ще получаваш гърч, върви горе – наредих ѝ аз. – Няма да притесняваш гостите ни.

– Много ми беше приятно да се запозная с теб, Вибия Сабина – каза Калпурния, докато дъщеря ми се измъкваше от стаята. – Очаквам с нетърпение да се видим пак.

– Добре, приключихме с това. – Загърнах с ледено изражение синята си пала около раменете. – Ще тръгваме ли?

Калпурния и Маркус ме погледнаха. Познавах израза върху лицето на Маркус доста добре: студена, прикрита ненавист. Квадратното лице на Калпурния показваше неодобрението ѝ. Какво си въобразяват тия? Пренебрегнах ги по пътя към двореца, като дръпнах настрана завесите на носилката и наблюдавах как плебсът празнува Луперкалиите навън. Винаги беше толкова забавно с техните диви мъже, които се състезаваха по препаски около слабините и размахваха камшици; любовници се промъкваха от едни тъмни ъгълчета към други. Миналите Луперкалии накарах четирима мъже да се скарат за празничното ми благоволение, а те се обзаложиха, че няма да мога да насмогна на всичките… Е, справих се с всичките и с още двама резервни! Беше по-забавно, отколкото се очертаваха тези Луперкалии. Маркус вече бърбореше за сенаторските си дела, а Калпурния окуражително кимаше.

Светлините на Домус Августана пламтяха ярко и ни примамваха. Домициан обикновено организираше формалните приеми в новия си дворец с огромните му помпозни зали и екстравагантни фонтани, но Паулиний имаше честта празненството му да бъде чествано в частния дворец на императора. Роби наскачаха, за да вземат наметалата ни; накичени с бижута, освободени роби ни поведоха надолу по лъскавите коридори към триклиниума, който беше превърнат в същинска вакханалия от орхидеи и лавър, от ослепителен кристал и солидни златни подноси. За Паулиний императорът не пестеше лукс. Дори беше оставил обичайната си проста туника и я беше заменил с избродирана със злато пурпурна роба, струваща повече от месечна пратка жито от Сирия.

– Приятели мои! – Домициан се приближи към нас, руменото му лице сияеше. – Радвам се да ви посрещна. Маркус… – Приятелско кимване. – Лепида… – Целувка по бузата (!) – Прекрасната годеница! – Стисна ръката на Калпурния. – Всички сте добре дошли!

– Толкова ми е приятно – измърмори императрицата, цялата в смарагди и сребро, застанала редом до него.

– Съжалявам, че ви накарах да чакате! – Паулиний влезе, като в крачка оправяше гънките на ленената си роба.

– Няма значение, няма значение! – Домициан приятелски прегърна през раменете Паулиний и аз си помислих дали слуховете бяха верни – дали той наистина щеше да определи Паулиний за свой наследник. Миналата година получи префектура, тази – богата наследница за съпруга, следващата – империя… Със сигурност Домициан беше по-близък с доведения ми син, отколкото с когото и да е друг в Рим. Император Паулиний Вибий Август Норбан… Каквито ще да са законите, но ще се омъжа за доведения си син, ако стане император!

– Е? – каза добронамерено Домициан, когато Паулиний се поколеба над ръката на Калпурния. – Целуни възлюбената си!

Калпурния подаде бузата си. Изчервен, Паулиний се наведе и я докосна с устни. Очите му се стрелнаха към мен, а аз му изпратих въздушна целувка. Той се изчерви и извърна поглед.

– Паулиний – Маркус пристъпи напред, – радвам се да те видя. Много време мина.

– Татко – те пристъпиха сконфузено един към друг, очите им почти не се срещнаха в кратката прегръдка. Паулиний отстъпи назад, сякаш се беше опарил, червенина покри бузите му.

Изсмях се.

Едва се бяхме настанили на лектусите с копринени възглавници и ни заля поток от храна, музика и забавления. Захаросани плодове се издигаха на високи купчини в сребърни подноси, цели печени пауни с ярките им пера все още на опашките им, намазани с мед прасенца, пълнени с босилек, розмарин и парчета от собственото им месо. Пред очите ми танцуваха сменящи се картини на барабанчици, сладкопойни момченца хористи от Коринт, пъргави чернокожи акробати, катерещи се към тавана от слонова кост, като стъпваха по раменете си… Роби отрупваха чиниите ни с храна, щом се опразнеха, а Домициан ни подканяше да ядем още и още. Той размахваше в ръка хрупкавия пернат врат на пауна, мазни петна вече покриваха безценната му пурпурна роба и аз осъзнах, че беше пиян. Старо фалернско вино се лееше като водите на река Тибър, а тъй като горещината все повече напираше в тялото ми, ми се стори напълно естествено да разпусна косата си, а столата ми се плъзна и разголи едното ми рамо. Е, това повече приличаше на Луперкалиите!