– Какво? – проточи вратле Сабина.

Маркус я побутна обратно на място ѝ, зад парапета. Беше твърде малка, за да вижда каквото и да е от онова, което ставаше на арената. Тя нямаше нищо против, макар че очите ѝ се бяха окръглили като чинийки от измишльотините на момчето и сякаш почти не забелязваше звуците от арената – крясъци и удари на метал.

– Варварина! – Викс звучеше изпълнен със страхопочитание. – Знаех си, че е най-добрият, но той е още по-най-добър, отколкото си мислех. Той е бог.

– Да, много е добър. – Маркус се усети, че се съгласява.

Винаги гледат да има двубой, след като Сенатът наложи нов данък. Битката успява да успокои тълпата за седмици.

Сабина примигна.

– Кой е Варварина?

– Ти къде си расла? – Викс я изгледа отвисоко. – В стъкленица ли?

– Обикновено не ми позволяват да идвам на игрите. Имам епилепсия – обясни тя – и вълнението не ми се отразява добре.

– Не познавам никой друг с епилепсия – той погледна Сабина с още по-жив интерес. – Освен Юлий Цезар, но предполагам, че това не е точно – да познаваш някого. Знаеш ли, кръв от гладиатор може да те излекува. Трябва да ти дам малко от моята кръв. Аз също ще стана гладиатор, да знаеш!

Очите ѝ отново се разшириха.

– Но не си.

– Съм! – Момчето замахна към стената с въображаем меч. – Ще стана по-добър и от Варварина!

– Ще си навлечеш неприятности.

– Човек си навлича неприятности независимо какво прави – каза мъдро Викс, – така че по-добре да правиш всичко, което можеш.

Философ, помисли си Маркус. Какво ужасно дете. А Сабина изглеждаше запленена.

– Хей, вижте, отварят врата в пода! – Викс се наведе напред към перилата. – Какво ли ще стане?

– Какво… – Ариус се извъртя, когато пазачите хванаха ръцете му. – Моят двубой приключи.

– Имаме заповед – каза кратко единият пазач. – Ако си знаеш интересите, кротувай.

Те го дръпнаха настрана, като по двама го държаха за всяка ръка, и той видя как се отваря врата в пясъка и оттам се втурват половин дузина момчета от Британия в зелени полички. Подредиха се в дъга, с изправени мечове, насочени към озадачения Херкулес.

– Не! – Ариус започна да се съпротивлява, но бе твърде късно Херкулес се огледа объркан. Трябваше да следва комична сцена: "Ариус Варварина покосява безверниците", а безверниците се играеха от двайсет пауна. Но никъде не се виждаха пауни! … Само половин дузина момчета с извадени мечове!

– О! – възкликна той. – О!

Смешният дървен меч се изплъзна от пръстите му.

Той побягна.

Те го нападнаха.

Момчетата се разпределиха в кръг и Ариус видя как Херкулес се олюлява. Затичва се към една врата. Пада в суматохата от надигащи се и спускащи се мечове.

Сякаш от разстояние Ариус чу сам себе си да ругае, почувства как се измъква от пазачите. Усети удар по тила си и падна на колене.

Задъхан и хлипащ, Херкулес се измъкна. Втурна се да бяга с късите си крачета. Вълна от смях се надигна от трибуните, когато той направи огромен скок нагоре и се опита да се покачи на стената.

Те го свалиха.

Ариус освободи едната си ръка и заби юмрука си в лицето на единия от пазачите. Шипът на един щит притисна рамената на гладиатора и той нагълта пясък.

Херкулес крещеше.

Ариус скочи от земята и хвана пазача за коленете. Сграбчи колана на мъжа и изтръгна камата му.

Херкулес крещеше името му.

Ариус намери място, незащитено от ризница, и намушка пазача. Кръв плисна по лицето му. Той се претърколи, изправи се на крака и успя да отскочи, преди трима от пазачите да го ударят отзад и да го повалят отново на земята.

За миг очите му се изчистиха от пясъка и той видя лицето на Херкулес. Бял кръг, притиснат към земята, две слепи очи, пълни с кръв, размазана уста, зейнала в черен вой.

Ариус почувства как широко отваря уста, как цялото му тяло се пропуква и някъде в главата си нададе рев в отговор. Дълъг, безкраен вик, който го погълна целия, вледеняващ фон на тъпия звук от ударите на дръжките на мечовете върху тялото на Херкулес, докато британските момчета бавно го пребиваха до смърт.

Причерня му пред очите, когато демонът надигна главата си и нададе писък.

Пуснаха го.

– Е – каза меко Маркус, – това беше интересно.

До него момчето роб висеше на перилата със зяпнала уста.

Ариус стоеше на колене, когато го пуснаха. Мечът падна от ръцете му.

Убий ги, ревеше демонът, но викът му изглеждаше толкова далечен.

Не можеше да диша. Смъкна шлема си и го запрати настрана. Пръстите му се свиха в юмрук.

Убий ги, скимтеше демонът. Той можеше да си представи как Галий се усмихва, отпуснат назад в креслото си.

– Това трябва да върне стария Варварин – щеше да каже той весело. – Насладете се на забавлението!

Ариус се олюля на краката си. Британците го гледаха задъхани, с мечове, потрепващи неуверено във влажните им длани.

Ариус разпери ръце. Дланите му кървяха от мястото, където ноктите му се бяха забили в тях, но той не усещаше нищо.

– Убийте ме!

Те го гледаха с широко отворени очи.

– Убийте ме! – изрева той. – Убийте ме, кучи синове!

Гласът му отекна из замрелия в гробно мълчание Колизеум.

Той се изправи на крака и свирепо пристъпи напред, разпервайки голите си ръце.

– Убийте ме!

Шепнейки, те направиха знак за предпазване от "лоши очи", и отстъпиха назад.

Теа в императорската ложа всички бяхме замръзнали като статуи: аз, с ръце притиснати към устата, за да не изкрещя; Лепида, с шепа сладки в ръка, спряла по средата на пътя до устата ѝ; Паулиний, със зяпнала уста; императрицата, сменила обичайното си спокойно изражение, изглеждаше изненадана; синовете на Флавия, вкаменени като омагьосани.

Тогава Домициан стана от стола си.

– Игула – изкрещя той толкова силно, колкото и Ариус и обърна палеца си надолу в знака за смърт.

Сподавен писък стисна гърлото ми, когато британците го заобиколиха. Но Ариус се обърна с празни ръце, разперени широко.

– Кой е пръв? – попита той, а гласът му прониза всички. – Кой ще нанесе първия удар на Варварина?

Очите им проблеснаха. Те облизаха устни. Спогледаха се.

– Убийте ме! – каза той, като хвана един потреперващ меч и го притисна към собственото си гърло. – Направи го!

Момчето изпусна меча си.

Ариус се завъртя към другите като лъв и пет меча паднаха в пясъка. Половин дузина момчета в разцвета на силите си отстъпиха назад с лица, по-бели от сенаторска тога, докато един застаряващ гладиатор бавно ги пронизваше с погледа си.

Тогава той започна да се смее, а аз го обичах точно затова. Смях, истинска разтуха, когато отметна главата си назад и започна да се смее нагоре към небето. Той скочи леко към британските момчета и те се отдръпнаха треперещи с широко отворени очи.

Той се обърна с гръб към тях и се доближи към императора, който стоеше неподвижно в императорската си ложа.

– Искаш ли и ти да опиташ, цезаре? – изкрещя Ариус, разпервайки ръце. – Ти, смучеща кръв курво от рода на Флавиите!

– Ох! – каза Викс. – Това беше глупаво! Вече го загази.

– Какво? – Сабина се надигна от мястото си с любопитни очи. – Какъв е този шум? Какво означава

– Мисля, че е време да си вървим, Вибия Сабина.

Маркус я прегърна и направи жест към иконома. Всички наоколо, цялата тълпа, стояха абсолютно безмълвни, като хипнотизирани от този надменен гладиатор. О, Фортуна, какво ли ще е въздействието му върху плебеите?

– Ами Викс? – Сабина надникна над рамото на Маркус, докато той я носеше. – Ние го оставихме там.

– Той ще се оправи. – Маркус нямаше желание да види какво щеше да направи императорът с Варварина и още по-малко пък дъщеря му да го види. – Дръж се здраво за мен, Сабина.

– Той ми открадна перления гребен – каза тя тъжно. – Мислиш ли, че ще го видим пак?


Теа

 Домициан изтръгна лък и колчан със стрели от един страж, а аз се спуснах към него с неясната идея да го поваля на земята. Но се спънах и паднах по лице, а той чевръсто направи първия си изстрел.

Стрелата се заби в пясъка между краката на Ариус.

Той се изсмя отново. Направи няколко крачки напред с широко разперени ръце, сякаш се предлагаше. И с широка усмивка.

Домициан изкрещя. Без думи, просто дълъг рев без думи. Отново стреля.

Стрелата лизна косата на Ариус. Следващата профуча покрай рамото му.

Обикновено Домициан боравеше с лъка с такава прецизност, че можеше да изпрати пет стрели между разперените пръсти на роб, застанал на петдесет крачки. Днес нито една от цял колчан не докосна омразната мишена.

Ариус се изсмя отново. Почувствах как балон от истеричен смях се надигна в задната част на гърлото ми. По трибуните чух вълна от приглушен кикот. Домициан хвърляше свирепи погледи напред-назад, търсеше кой се смее сред тълпа от петдесет хиляди.

Смехът на Ариус заглъхна. Той се наведе напред. Закова погледа си в очите на Домициан. Изплю се на пясъка.

– Стража! – измуча Домициан, керемиденочервен. – Стража!

Рояк от стрели заваля към арената. Две от тях удариха едно злочесто британско момче, което изпищя и се сгърчи на земята. Но Ариус закрачи, без да бърза, към центъра на арената, положи смазаното тяло на джуджето върху щита си, повдигна го и отново, без да бърза, излезе през Портата на смъртта. Нито една стрела не го докосна.

Гробна тишина падна над Колизеума, тишина толкова мъртвешка и тягостна, че замрази петдесет хиляди души по местата им като вкаменени. Неколцина тихомълком се запътиха към изходите – един от тях беше дебел мъж с бретон от мазни къдрици. Окото на императора се стрелна към него и един пръст посочи към мъжа, който беше решил, че убийството на джуджето ще направи представлението на Варварина по-интересно.