Погледнах към пода и открих повтарящ се мотив от две риби с проблясващи люспи, вписани в кръг.

– Прекрасно е! – казах аз. – Рибите… Те са християнски символ, нали?

– Виждам, че чичо ми ти е казал за моето малко прегрешение. – На брадичката ѝ се появи трапчинка, когато се усмихна. – Да, християнка съм. Освободеният роб на майка ми, Траке, беше такъв и като се има предвид, че съпрузите на майка ми постоянно се меняха, Траке ми беше почти като баща, така че, предполагам, нещо ми е останало и от него. Сигурно императорът е много смутен от това. Не е тайна, въпреки че на публични места поднасям почести към боговете като всички останали.

– Може би трябва да си по-внимателна, домина! – казах боязливо. Харесвах я, тя беше повече от любезна с мен, но разликата в социалното положение все още беше огромна. – Императорът каза, че може… че може да ти отнеме момчетата, ако не ги възпитаваш като добри римски граждани.

– О, но те са такива! Освен това никога не би ги взел. Защото къде може да ги премести освен в двореца при него? Той ненавижда децата твърде много, че да направи подобно нещо. В крайна сметка, просто ще махне с ръка и ще приеме вярванията ми за един дребен дразнещ каприз. Всъщност те действително са такива. Кого го интересува, ако нося някоя и друга кошница с храна на по-бедните си събратя от време на време?

Спокойният ѝ тон незабавно събуди подозрението ми. Флавия със сигурност стигаше много по-далеч от кошници с храна. Дали всички роби, които се навъртаха около хубавата ѝ вила, бяха наистина просто роби? Дали всичките опърпани деца, просещи пред вратата ѝ, бяха наистина бездомни? Тайни се криеха надълбоко в семейството на Флавиите, както у най-милите му членове, така и у най-жестоките. Но тя никога не питаше за моите тайни и затова аз никога не питах за нейните.

В момента вече бъбреше за нещо по-безопасно.

– … значи си накарала Несий да ти направи хороскоп? Със сигурност е верен; той е най-добрият астролог в империята. Жалко, че моята вяра не позволява да се съветвам с астролози. Нима не е същинско съкровище? Може все пак да се консултирам с него. Много ми е признателен, откакто му преотстъпих Ганимед за масаж. Никога не си получих Ганимед обратно, разбира се. Несий изфабрикува някакво безсмислено пророчество, за да го задържи. Религията ми не ми позволява да одобрявам любовните връзки между мъже, но трябва да отбележа, че те са щастливи. Добре ми се отразяваше да я слушам. Мисля, че и тя го знаеше. Винаги ме канеше да дойда отново и никога не задаваше въпроси. Дали беше научила този урок от Юлия?

***

Помислих си за Ариус.

Силно тяло, излъчващо топлина през синята туника. Коса – яркочервена на слънцето. Стегнати мускули, преливащи плавно един в друг като горещ мед. Белези по ръцете, на челото, на рамото. Вече имах почти толкова, колкото него. Странни малки бели белези, направени със странни малки играчки на места, на които не се виждаха. Не бяха явните белези от меч.

Сурово лице. Счупен нос. Очи с цвета на облаците. Тънки устни. Вежда, прорязана с белег от нож. Мъжки аромат на напечена от слънцето кожа, желязо, пот, пясък от арената. Но не и кръв, някак си – без кръв. Кръвта беше отмита.

Здрави ръце, топли ръце. Те стискаха чаша с вино понякога, или меч, или нечие гърло. Или те просто докосваха. Докосваха, за да носят наслада, а не болка Махай се, Ариус! Махай се и ме остави на мира!

***

Бяха изминали три месеца. Хладни есенни ветрове разнасяха дори и лятната жега на Тиволи. Септември наближаваше. Есента дойде. Есента дойде.

– Време е да се прибираме в Рим – отбеляза Домициан на вечеря. – Жалко. Беше приятно лято.

– Приятно – промърморих аз в чашата си с вино.

– Сарказмът не ти отива, Атина! – Той все пак беше в добро настроение. – Е, със сарказъм или не, ти ми служи добре. Приятна компания за лятото. Как да те възнаградя?

– Достатъчно ме възнагради, цезаре.

– С божественото си присъствие?

– И с всичките подаръци, които ми позволи да си купя за твоя сметка.

– Да, доста алчна ставаш, като влезеш в бижутерски магазин! Еврейката в теб проговаря, без съмнение.

– Без съмнение.

Изпрати ме вкъщи, о, моля те, изпрати ме вкъщи!

Домициан бутна назад чинията с вечерята си, стана сред шумолене на екзотична коприна и отиде до голия ръб на терасата. Изглеждаше здрав и във форма, с руменина, избила по бузите му, а онази негова очарователна усмивка леко потрепваше в ъгълчетата на устата му. Той се загледа в реката за миг и след това се обърна.

– Ела тук.

Отидох.

Той постави ръка на врата ми и аз почувствах как пръстите на краката ми се впиха в мраморния ръб. Потръпнах, а той се усмихна.

– Да те дръпна ли обратно? – каза той.

Вътре в себе си, зад сянката на съмнението знаех, че ако кажех "да", щях да полетя зад ръба.

– Не – погледнах го право в очите. – Не ме е страх от височините, цезаре.

За миг си помислих, че така или иначе щеше да ме пусне. По-точно както беше направил през първата ни нощ тук, той ме дръпна настрана от ръба и ме остави да падна на мраморния под.

После пристъпи напред и стъпи със сандала си върху разперената ми длан – не много силно, само достатъчно, че да боли. Малкият ми пръст, този, с пръстена на робите на Ларций, беше точно под петата му.

Последният му дар, помислих си вледенена. Всичките струни за лира на света, но без пети пръст, с който да ги достигам. Ще ми отнеме музиката. Стъпалото му натисна пръста ми за момент. След това той енергично коленичи с грациозност, която бе странна на масивното му тяло, а когато вдигна ръката ми, видях, че държи кама.

Съпротивлявах се, разбира се. Но той хвана ръката ми в плен със здравите си пръсти и острието проблесна – отне ми момент да осъзная, че за пръв път нямаше кръв и болка.

Обикновеният пръстен с името на Ларций издрънча върху мраморния под, сцепен на две.

Аз погледнах към пръстена с изумление.

– Евтина вещ – каза Домициан, прибирайки камата в ножницата. – Неподходяща за една храбра жена.

Сега на пръста ми имаше бяла ивица, вместо заварената медна халка.

– Освобождаваш ме?

– Помислих си, че ще предпочетеш да носиш това в замяна.

Той отвори малко ковчеже с орнаменти и се завъртя с изпънати напред ръце, като ми направи жест да се обърна. Зърнах сребърна лента, преди той да я увие стегнато около шията ми. Като погледнах надолу, можех да видя само лъскав черен камък – вероятно ахат, – нанизан на шията ми.

– Това е… Красиво е!

Никога преди не ми беше правил подарък.

Той не отговори, само кимна над главата ми. Когато погледнах нагоре, видях, че до вратата стои ковач, изцапан със сажди и съвсем не на място на елегантната тераса.

– Запои го! – каза Домициан. – Няма значение, ако я опариш.

– Какво?! – завъртях глава, за да го погледна. – да го запои ли?!

– По-елегантна версия на онзи безвкусен пръстен – обясни той весело. – Прибавих камъка от прищявка. Черен камък. Считай го за моето око върху теб. Обичам да бележа своята собственост.

Почувствах грубите ръце на ковача върху врата си, закрепващи сребърната лента.

– Но, но ти каза...

– Арестувах претор Ларций за държавна измяна – каза безгрижно Домициан. – Беше му разрешено да извърши самоубийство след делото. Собствеността на изменниците се конфискува в полза на империята, разбира се. Сега ти ми принадлежиш.

– Ларций?! – думите излизаха насила от изтръпналите ми устни. – О, не! Не!

– Да. Не мислех, че ще ми бъдеш толкова интересна, не и след три месеца. Но в теб има нещо, което явно ми харесва, а и в дългосрочен план предпочитам да притежавам, вместо да взимам назаем. Ще се върнеш в Рим с мен след седмица.

Усещах среброто горещо на врата си, как се размеква, споява. Почти не усетих парене. Отвътре бях студена като мраз. Ларций. Ларций е мъртъв.

О, Господи, ами Викс!

– Знаеш, че построих нов дворец, нали? Почти е завършен. Ще го използвам за обществени дела… и за покои на императрицата. Ти ще се нанесеш в нейните стаи, точно до моите в Домус Августана – това е личният ми дворец. Знаеш ли, че поръчах статуя на Минерва с твоето лице за новия си храм? Може би наистина си богиня. Би било глупаво да оставя съвсем личната си богиня да ми се изплъзне, нали? А аз никога не съм бил глупак.

Викс. Къде ли беше Викс сега? Къде беше синът ми?

Домициан прокара ръка по шията ми, очите му станаха празни и отнесени.

– Обичам да играя игри, нали знаеш. С икономите си, със сенаторите си, със стражите си. Лесно е да ги накарам да се страхуват от мен. Дори и жена ми се страхува под онова нейно каменно лице. Но не и ти. Ти и още един човек – знаеш ли кой? Той не е дори човешко същество. Просто роб, друго животно като теб. Гладиатор. Онзи, когото наричат Варварина. Не е възможно да е бог, каквото и да говорят. Просто варварин. Но и той не се страхува от мен, знаеш ли. И оцелява – оцелява от всичко. Стои на ръба и гледа – гледа нагоре към мен, стои и гледа, но ще се погрижа аз за него! Ще се погрижа, като се върнем, още на първите игри за сезона – и това ще е краят! Само един Господар и Бог на Рим има. И една богиня – с толкова мога да се примиря, Атина.

Имаше още болка, още болка, която почти не забелязвах, защото ковачът си беше тръгнал и среброто беше изстинало. Изстинало в твърд обръч около врата ми, който никога, никога нямаше да мога да сваля.

Глава двайсета


– Значи ще бъде семеен парад – измърмори Флавия. – Което означава връчване на почести и листенца от рози, и тръби, и тези отвратителни игри. Императорът ме викна обратно в града – обясни тя, докато аз я гледах с празен поглед. – Мен, съпруга ми и момчетата. Чичо ми вероятно чувства, че масите имат нужда от малко разкош и показност. Може би протестират твърде много срещу последните такси.