Ганимед издаде въпросителен звук.

– Да – казах му аз, сядайки, – да, с право ме изведе навън! Прекрасно е!

Дори още по-прекрасно беше да съм сама, да знам, че императорът се е върнал в града и може да не дойде до утре вечерта Обърнах лицето си срещу бриза. Красив ветровит ден! Не беше студено, въпреки че се бях загърнала с вълнената си пала. Идеален ден!

Сгуших се по-дълбоко във вълнената дреха и в бижутата си.

– Ганимед! Ганимед, ти ли си това?

Вдигнах поглед. Ганимед, с лице, засияло в усмивка, побутна покупките ми настрана, пристъпи напред и се поклони с вълнение пред една дребна жена в жълто, която слизаше от позлатена носилка с множество орнаменти.

– Да – каза тя, – и аз се радвам да те видя. Как ми се иска все още да си мой, Ганимед; не съм имала хубав масаж, откакто те загубих. О, кой е това? – Тъмните ѝ очи се обърнаха към мен.

– Атина, домина – станах аз, както повеляваха добрите обноски.

– Аз съм Флавия Домицила. – Топлата ѝ малка ръка ме повдигна от поклона ми. – Живея във вилата точно над хълма, ето там. Или по-точно казано, сега живея там; мъжът ми беше наместник в Сирия. Но императорът ни извика обратно най-сетне, така че сега съм твърдо решена да се установя за постоянно, както подобава на римска матрона. Императорът – каза небрежно тя – ми е чичо. В известен смисъл. 

Както и да е. Значи тя беше тази Флавия Домицила – другата дъщеря на император Тит от първия му брак; втората племенница на Домициан. Не толкова интересна и не толкова одумвана, колкото полусестра ѝ Юлия, тъй като имаше хубав брак и, както си бе редно, беше родила двама синове. Което означаваше, че… хм… вероятно майката на бъдещия император стоеше срещу мен с очарователната флавиевска усмивка на розовото си личице.

– Трябва да минеш да ме посетиш някой път във вилата – бъбреше тя. – Съвсем наблизо е с носилката, а аз обожавам компаниите. Опасявам се, че не мога да ти идвам на гости, защото чичо ми ненавижда посетители.

Аз примигнах. На гости? Жена патрицианка, от рода на Флавиите, да покани курвата на чичо си да намине на гости? Изобщо осъзнаваше ли какво бях аз?

– О, какъв късмет! – Тя плесна с меките си ръце. – Направо си умирах да те зърна! Ти си абсолютно прелестна, така е! Определено не съм чула погрешно!

– Императорът… е казал за мен?

– Разбира се, че не. Той не казва нищо на никого. Но робите говорят, дори и немите. Чувала съм толкова много за пеенето ти, трябва да ми попееш някой път. А също свириш и на лира, нали? О, богове, каква е тази синина?!

Погледнах я остро, търсейки в погледа ѝ прикрито коварство. Но тя гледаше синия отпечатък на китката ми без любопитство.

– Паднах от носилката, домина. Дръпнах ръкава си надолу. Какво точно знаеше тя за Домициан, тази патрицианка, облечена в жълто, чийто флавиевски чар се носеше около нея като аромат на индийски парфюм? Какво беше споделила с нея полусестра ѝ Юлия?

Наследила ли си вкуса на чичо си, освен очите му, Флавия?

– Поискай от Ганимед да ти приготви от специалния си мехлем. – Флавия направи жест и аз тръгнах до нея надолу по улицата, докато тя крачеше със сляпата самоувереност на човек, на когото тълпите винаги правят път. – Той приготвя прекрасно ухаеща смес – много добра за ожулвания и натъртвания. Постоянно трябваше да я забърква за Юлия. Тя непрекъснато падаше от носилките.

Погледнах Флавия Домицила, а черните ѝ очи ме преценяваха, проницателни и без да мигат, от нежното лъчезарно флавиевско лице.

Отново се поклоних.

– Благодаря, домина!

– О, небеса, може и само Флавия – потупа ме тя по рамото. –Мисля, че вече трябва да тръгвам, твърде много неща за вършене имам тази сутрин. И не забравяй да се отбиеш.

Още един проблясък в жълто и си тръгна, а придружителите ѝ преторианци се носеха след нея като опашка на комета.

***

До вечерта императорът се прибра.

– Ще идвам и ще си отивам цялото лято. Свиквай.

– Да, Господарю и Бог наш.

– Мислех, че сме се споразумели за "цезар".

– Да, цезаре.

– Защото вие евреите вярвате само в един бог, нали? Така че, когато ме наричаш "Господар и Бог", или лъжеш, или наистина си мислиш, че съм единственият ти бог.

– Искаш ли вино?

– Не, не искам. Кое от двете е, Атина? Аз бог ли съм, или ме лъжеш?

– Каквото и да отговоря, ще ми кажеш, че лъжа.

– Вероятно. – Той се облегна назад. – И какво точно представлява този единствен истински твой бог?

– Той е строг. Но и справедлив, също.

– Той взима ли си смъртни жени, като Юпитер?

– Не. Той има в себе си и мъжко, и женско начало.

– Нищо чудно, че евреите са такъв смачкан народ. Кажи ми, ти страхуваш ли се от този твой женствен бог?

– Да. Страхувам се.

– Но не и от мен. – Той ме хвана за косата и ме притисна надолу, към ръба на лектуса. Завъртях главата си навреме и острият ъгъл удари бузата ми вместо окото.

– Защо?

***

Не знаех какво да му отговоря.

Дълги дни. Изгарящо слънце. Предимно сама, тъй като Домициан се носеше напред-назад до града по имперски дела. Аз се отдавах на безкрайни разходки из пазара, на безкрайно лежане във ваната… Тревожех се за Викс, със сигурност тормозеше Пенелопа. Прочетох хороскопа си, написан от Несий. Звездите даваха същите лоши новини като дланта ми. Несий ме погледна извинително, а Ганимед го потупа по рамото и издаде глух стон без думи. Дали не бяха любовници? Всеки би обикнал Ганимед, ням или не.

Домициан, между работата си по новото законодателство, пишеше наръчник за грижи за косата. Самият той имаше рядка коса, но боговете да ти помагат, ако го споменеш. Аз препоръчах плакнене с бъзова отвара за блясък на тъмна коса; беше ми казано да замълча. Император да пише съвети за поддържане на косата? Е, всички ние имаме нужда от разтоварващи занимания. Император Тиберий си играел с момиченца робини, император Клавдий изучавал етруските, Домициан пишеше за косата. Другото му любимо занимание беше да подрежда робите под терасата и да цели със стрели разстоянията между разтворените им пръсти. Много беше добър; никога не пропускаше, освен нарочно. Когато бе в лошо настроение, обичаше да е точен. В добро настроение обичаше да пропуска.

Изпях песен за Ларций. Видях го едър, розов и с одобрителен поглед; Пенелопа също. Тя ми каза да спя повече. Ларций каза, че звуча прегракнало. Твърде много се задавям, казах аз сериозно и той ме разбра. След това изчезна, а аз се събудих и осъзнах, че сънувам. Заплаках.

Вече измина цял месец. Оставаха само няколко месеца до края на лятото, когато Домициан щеше да се върне в Рим, а аз – обратно в Брундизиум, обратно при моето момченце, обратно при Ларций и нежния му глас. Няколко месеца. Минаваха много бавно.

***

– Несий ми каза, че си се срещнала с племенницата ми Флавия Домицила.

– Да, така е.

– Празноглаво момиче, също като майка си. Християнка на всичкото отгоре. Знаеш ли какви са те? Хора плъхове, които се крият по катакомби и рисуват риби по стените. Обмислях да отделя синовете на Флавия от грижите ѝ, но засега те изглеждат добри римляни.

– Значи те ще са вашите наследници?

– Правилно. След като жена ми не успя да осигури… Ти самата искаш ли да имаш наследници? Чувам, че имаш поне едно дете

– Отървах се от него – излъгах набързо. – Не харесвам децата. Дори не съм го виждала. – О, Господи, нека ми повярва! Само от мисълта за Викс в ръцете на това чудовище.

– Отвори си очите – каза запъхтян Домициан – и ми кажи, че те е страх от мен.

– Не.

– Надушвам страха ти!

– Не!

***

Дълги нощи. Луната блести като сребро. Никога сама. Дълги, дълги нощи, пълни със странни неща. Острото перо, което използваше, за да намушква мухите във въздуха; използваше го и за други неща. Гривни на вериги, пристягащи китките ми към леглото. Въпроси.

– Боли ли? Не? Ами ако забия острието по-дълбоко?

С празни очи и заети ръце, като учен сред експериментите си.

Детинско е да си мисля, че в публичния дом беше зле. Твърде лишено от въображение, че да е зле. Изморително, но не и зле. Зле е жизнерадостен глас в полунощ, който казва:

– Страх ли те е сега? Остават само няколко часа да променим това.

Стъкленици и стъкленици от мехлема на Ганимед.

– Все още не е дошло лошото, Теа – укоряваше ме нежно Юлия в сънищата ми, облечена цялата в бяло като девица весталка. – Изчакай осем години, за да видиш какво е наистина лошо!

Юлия, не бях справедлива към теб. Вярвах, че си луда. Може и аз самата да съм луда. Той обичаше ли да те гледа, докато спиш?

Втори месец измина. Толкова бавно.

***

– Изглеждаш бледа, Атина – каза за поздрав Домицила. – Не стоиш достатъчно на слънце. Каквото искат да си приказват тези красавици еднодневки, но според мен слънцето е, за да се печеш, а не да бягаш от него като от орда варвари. Как е императорът?

– Много добре, Флавия… – Тя никога не питаше повече от това, а и аз никога не задълбавах в темата. – Как са момчетата?

Лицето ѝ просветна.

– Тичат диви, кафяви като араби и заявяват, че няма да се върнат в града, докато са живи.

– А съпругът ти? – Бях срещала Флавий Клеменс, блед патриций, който със сигурност знаеше каква е професията ми, но се държеше към мен с огромната любезност, с която се отнасяше към всяка жена, от собствената си съпруга надолу по йерархията до последната робиня.

– Чувства се много по-добре на този свеж въздух. Аз също смея да твърдя, че няма да се върна в града. Толкова се забавлявам да изтърбушвам вилата и после да я поправям. Пренаредиха ми мозайките предишната седмица.