– След като вече не съм залък за твоята уста, можеш да ми викаш Теа – каза тя, докато отвяваше праха от лицето си с ветрило. – Всъщност това е истинското ми име.

Паулиний примигна.

– Не знаех.

– Разбира се, че не знаеш. Мъжете не говорят с любовниците си. Само с приятелите.

– Значи императорът не говори с теб?

– Е, той – да! – Атина – Теа звучеше замислено. – Но той е различен, нали?

– Така е – съгласи се Паулиний.

– И те цени много. – Теа облегна лакътя си на лилавата копринена възглавница. – Не си излизал от Дакия през последните години, нали?

Паулиний сви рамене и почувства как червените пера се разлюляха на шлема му.

– Аз съм просто пазач.

Теа се усмихна, обеците ѝ от лапис лазули се полюляваха.

– Той те използва много, нали?

– Да – каза Паулиний сериозно. – Но и ми гласува голямо доверие.

– Предполагам, че е така. Поверява ти войните и жените си… Човек си мисли, че императорите нямат приятели, но теб те е превърнал в приятел, нали?

– Не. – Паулиний се усмихна, поглеждайки надолу към пъстрия врат на коня си. – Не можеш да станеш приятел с човек като него

– Защо? – любопитно запита тя.

– Ами той е просто… – Паулиний търсеше думи. – Ако можеше да го видиш в битка, щеше да разбереш. Той не е като онези военачалници, които разказват за героизма над чаша греяно вино, но никога не се доближават достатъчно до сърцето на боя, че да усетят истинския му аромат. Той е точно там, в разгара на събитията. Легионерите биха направили всичко за него. Той е един от тях. Войн.

Теа подаде главата си.

– Хората казват, че е бог.

– Може и да е. Ако има човек на земята, който да е бог, то това е той! – Паулиний я погледна. – А ти какво мислиш?

– О, аз съм еврейка – каза небрежно тя, докато си вееше с ветрилото. – Ние вярваме само в единствения Господ. Както и да е, странно е да си помислиш, че можеш да делиш едно легло с бог, като Леда или Европа.

– Аз, ами може би не е моя работа, но… – Паулиний усети, че се изчервява и погледна надолу към гривата на коня си.

– Паулиний – плътният ѝ богат глас звучеше развеселено. – Никога няма да кажа на императора, че си ме посещавал за нещо друго, освен заради музиката ми.

– Не за това си мислех… – каза той, въпреки че безспорно почувства облекчение. – Слуховете за него… Не вярвай на всичко, което чуваш.

– Разбирам.

– Слуховете за племенницата му! – Паулиний избухна. – Долни слухове, а той просто изсумтява и казва, че клюките продължават да живеят, независимо колко човека ще екзекутира. Но хората не бива да говорят за императора си по този начин. Просто защото той е бил мил към нея.

– Ти някога срещал ли си Юлия?

– Не и откакто бяхме деца. Когато получих поста си на префект, тя вече живееше в Кремона заради здравето си. Тя беше луда, нали разбираш – видях докладите от предишния префект, който е водил прилежно досиета на всеки в двореца. Тя е сновяла безцелно, мърморейки разни безсмислици, отказвала е да се храни, измъквала се е до Храма на Веста, за да се опита да спи под олтара… Дори и когато аз я познавах като дете, си беше странна. Плашеше се до смърт от неща, които сама си въобразяваше. Тя не беше… не беше нормална, въпреки че никога не бих го казал на императора. Не иска да чуе и дума срещу нея. Той няма собствени деца, нали разбираш, затова за него тя бе като дъщеря.

– Но е умряла при аборт, нали?

– Не! – Паулиний си припомни частния доклад, който беше прочел, описанието на лекаря от Кремона, който после избягал от страх за живота си. – Било е самоубийство – пробола се е в корема. Умряла е бавно, от инфекцията… След това хората започнаха да говорят, че е некадърно направен аборт. Баща ми беше там; той се опита да извади истината наяве, но кой ти слуша истината, когато лъжите са по-интересни.

Последва доста конфузна тишина. Атина се надигна на възглавниците си, пооправи лилавите копринени завеси така, че да прикрие лицето си от слънцето. – Паулиний, видях доведената ти майка в двореца преди няколко дни Тя се бе помъчила да намери по-малко неудобна тема. Не го направи нарочно, но едва ли можеше да попадне на по-неудобна от тази.

– Лепида?

– Да, каза, че била дошла, за да те види.

– Е, не дойде… – Паулиний се наведе, за да изтрие мръсно петно от прасеца си. – Тя… Ние не сме в добри отношения. Виждам я понякога, но… – Той поизостана от носилката.

– Лично аз – каза направо Теа – по-скоро бих поддържала добри отношения с усойница, отколкото с Лепида Полиа.

Миля или две мълчание. Цветното ветрило на Теа се движеше напред-назад.

– Атина – Теа… – Паулиний усети как гласът му трепери, – някога била ли си… ами… искам да кажа… някога желала ли си някого истински? Да го желаеш като вода в пустинята – въпреки че знаеш всичките му недостатъци, всеки един от тях – и това да няма значение?

Той видя как дълбока вълна на съчувствие се надига в очите ѝ и извърна поглед.

– Да – каза тя, – да, желала съм някого по този начин!

– … колко време ти отне да забравиш?

Тя бавно поклати глава, ветрилото спря да се полюлява.

– Не съм го забравила

– Не си ли?

– Не… Може би, ако се бях омъжила, но… – Тя сви рамене. – Трябва да се ожениш, Паулиний!

– О, ама аз не за себе си… За един приятел – Траян се казва, той е в Иудея.–

 Разбира се. След това му беше по-лесно да язди пред носилката, отколкото отново да срещне очите ѝ.


Теа

– Добре ли пътува, цезаре?

– Нормално. Ти настани ли се?

– Да. Вилата е хубава.

Дори всъщност много хубава. Бижу от бял мрамор: алеи с колонади и терасирани градини, урни с лилии и езерца с тиха вода, вълнисти мозайки и сребърни нимфи в ниши. Луксозно и усамотено убежище на около миля от прелестния град Тиволи; място, където човек, който няма право на личен живот, може да остане сам. За пръв път тук нямаше тълпи от придворни, заети писари или суетящи се роби. Като изключим мълчаливите роби, императорът на Рим и аз бяхме съвсем сами. Странно.

– Ще вечеряме на терасата! – заповяда ми той. – След един час.

Облякох се с особено внимание в стаята от розов мрамор, която може би някога е била на Юлия. Спрях се на семпла бяла роба със сребърен пояс под гърдите, косата ми – свободно пусната по гърба, и без бижута, освен медния пръстен на Ларций на едната ми ръка и един с голяма перла на другата. Колко беше хубаво да си почина от внимателния подбор на тоалети за представленията. Бутнах настрана кутийките с руж и боя за нокти и се плъзнах на терасата боса. Два украсени със сребро лектуса бяха поставени под сянката на една върба, чуваше се ромолящият звук на реката долу.

Императорът вече чакаше, облегнат на един лакът на своя лектус, когато вдигна поглед от купчината документи.

– Девица весталка… – отбеляза той заради бялата ми роба.

– Не, просто момиче на почивка.

Седнах със свити крака върху лектуса си и се насладих на ястията, които тихите роби изнасяха в безмълвен поток. Щраусови яйца, езичета от фламинго, сърнешко в розмарин, захаросани лешникови сладкиши в сметана, старо червено вино в украсена със скъпоценни камъни бутилка – доста драстична разлика от обичайните за Домициан говеждо с хляб и бира. Имаше и други промени, както забелязах. Копринени възглавнички по лектусите, като се има предвид, че обикновено той ненавиждаше коприната… солидни сребърни чинии, макар че обикновено ядеше в глинени… и вместо обичайната вълнена туника носеше роба във варварско ярки цветове от някаква екзотична източна коприна.

Тогава вдигна очи и хвана погледа ми.

– Любуваш ли ми се?

– Да – усмихнах се аз.

– Да – той почувства вкуса на думата. – Би го казала на всеки мъж. Колко си имала?

– Моля?

– Колко? – Погледът му ме обезпокои: не твърде безизразен, не твърде незаинтересуван. – Хайде, Атина, приблизително? Сто?

– Не знам – отвърнах с равен глас. – Сега имам само теб.

– Отличен отговор. Своевременен, убедителен и необвързващ. Можеше да станеш сенатор, ако не беше курва.

– Аз?

– На колко си, на двайсет и четири? Трябва да си започнала отрано.

– Цезаре!

– На колко? Дванайсет? Тринайсет? Кога се научи да лъжеш така изкусно?

Оставих чашата си.

– Колко красив изглед има тук! Може ли да погледна?

Отидох до ръба на терасата, без да чакам отговор. Имаше една навъсена червена резка в небето, само това беше останало от залеза, а луната се показваше иззад покрива на вилата. Погледнах надолу, покрай босите си крака. Терасата нямаше парапет, само отвесен мраморен ръб, надвесен на двайсет или повече крачки над спокойно течащата река.

– Опасно – каза Домициан зад гърба ми. – Нали?

– Да – обърнах се и го погледнах, – но аз добре пазя равновесие.

Той погледна назад за момент, след това стана и прекоси терасата до мястото, където стоях, а варварската му роба шумолеше.

– Прекрасен изглед! – каза той. – Сутрин мъглата се издига от реката на талази, като Юпитер, когато идва за Даная! Много красиво!

Той прокара пръсти през косата ми.

– Често ли идвахте тук с Юлия? – попитах, без да мисля.

– Юлия? – изрече името, сякаш никога не го беше чувал преди. – Не, тя не харесваше терасата – боеше се да не падне. Не като теб.

Той усука косата ми като въже около ръката си.

– Но ти не си Юлия, нали? – Докато гледах разсеяно над реката, той дръпна главата ми назад толкова рязко, че от очите ми изхвръкнаха сълзи. – Юлия не би стояла на ръба.

Дърпането намаля, когато ръката му отпусна косата ми. Стоях вцепенена, докато той прокара пръсти по извивката на шията ми, почти галейки я… Този мъж, който никога не ме докосваше случайно… Почувствах как ръката му обхваща врата ми, усетих дишането му зад себе си и все пак останах глупаво изненадана, когато ме сграбчи за врата и го стисна.