Кейт Куин - Господарката на Рим

***

Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.

– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.

И без дори да ме погледне, си тръгна.

Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.

Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.

– … скъпата ми Атина

– … какво прекрасно представление

– … един от великите творци на нашия град

– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!

Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.

– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.

Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?

Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.

Теа

– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше натъкнала на две други перачки и веднага бяха събрали глави заедно да шушукат. През последния месец никой в дома на претор Ларций не можеше да говори за нищо друго, освен за мен.

– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.

– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!

– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?

И аз не знаех.

– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.

Перачката:

– Шшшт, ще те чуе!

– Не, няма. Била е будна с часове, правила е кой знае какво и ще спи поне до обяд!

Всъщност аз седях изправена на леглото си, косата ми се спускаше отзад, по широката гръцка роба, с която спях, дъвчех края на перото и се опитвах да напиша песен. Домициан доста харесваше музиката, която пишех сама.

– Някой ден може дори и да напишеш нещо хубаво – така се изрази той.

– Знаеш ли, че той говори с нея? Мислиш ли, че тя го съветва – гласът зад трона, нещо такова?

Аз се изсмях тихичко. Изобщо нямах влияние над Домициан, изобщо; той не беше оставил място за съмнение.

– И не се опитвай да се месиш в императорските дела – беше казал хладно той, когато за пръв път пренощувах в двореца. – Никога не искам съвети от жените си. Други важни житейски правила са: "никога не разгневявай боговете" и "никога не залагай на гладиатори".

Това последното вече го знаех.

Отново робинята:

– Мислиш ли, че скоро ще му омръзне?

Дори и това да се случеше, бъдещето ми вече беше подсигурено. Щеше да има много мъже в Брундизиум, които да искат да чуят какво в гласа ми е запленило така господаря на света. Навсякъде, където отидех, бях ухажвана и поздравявана. Само Ларций изглеждаше обезпокоен.

– Мразя, когато постъпваш така, дете – сконфузено рече той. – Ти си певица. Творец. Не куртизанка.

– Императорът го знае – опитах се да се усмихна. – Той ми подари струни за лирата, нали? Достатъчно, че да свиря, докато стана на петдесет.

– Не ставай досадна! Знаеш какво имам предвид!

Усмихнах се. Малко от безочливостта в тази усмивка бях заимствала от сина си, но не можех да я избегна. Ларций въздъхна.

– Е, надявам се, че знаеш какво правиш. Изпускаш доста концерти, нали ти е ясно? Центурион Денсус и Корнелия Прима искаха да пееш на сватбата на голямата им дъщеря, а те винаги са били едни от любимите ти патрони

– Кажи им, че не мога!

Моят императорски любовник не обичаше да ме дели с други. В известен смисъл това бе ободряващо – императорът ме беше взел само за себе си и като резултат не трябваше да бъда подвластна на никого вече. Освен на него.

Мелодията, която се опитвах да напиша, се отприщи в главата ми и се изля върху хартията през върха на перото. Доста приятна. Щеше добре да се върже с текста на една стара гръцка поема, за която си мислех. Може би дори щях да получа няколко неохотни думи на похвала от императора: "Не е добро, но не е и лошо".

– Теа? – Пенелопа връхлетя в стаята, сивите ѝ къдрици се тресяха от гняв. – Теа, това твое дете пак бие сина на Хлоя!

Докато успея да изтичам надолу по коридора, както бях в спалната си роба, крясъците на Викс вече изпълваха къщата.

– Да наричаш майка ми евтина курва! Тя е много скъпа! Тя е най-добрата! Твоята майка го прави БЕЗПЛАТНО!

Те паднаха с грохот в басейна на атриума. Викс се заизмъква, олюлявайки се, като говореше несвързано и все още ръмжеше. Сграбчих го за свитите в юмруци ръце, издърпах го от басейна, извиних се както беше редно и го повлякох по коридора.

– Не можеш да продължаваш да се размотаваш наоколо и да се биеш! Какво ти каза синът на Хлоя?

– Каза, че си курвата на императора.

– Но аз съм курвата на императора, Викс! – Бутнах го в стаята си.

– Да, но той каза, че изобщо не си певица! Каза, че би направила всичко за петаче. Каза...

– Това не е извинение! Наведи се!

Извадих поошмулената брезова пръчка, а Викс нададе писък, от който кръвта да ти се смръзне.

– Викс, за бога, та аз дори още не съм те ударила!

– Хайде де, почвай… – ухили се той.

Здравата го напердаших по подгизналия задник. Той крещеше, сякаш му вадех вътрешностите с вилица. Не че наистина толкова го болеше; просто крещеше, защото така бе редно. А и не му бях наистина ядосана; аз също просто го биех, защото така бе редно. Все трябваше да направя нещо, за да покажа, че не съм пълен провал като майка.

– Значи, щом като си курвата на императора, би трябвало и аз да спечеля нещо от това? – Викс се изправи, търкайки задника си, и дружелюбно попита, когато оставих настрана брезовата пръчка: – Той ще те заведе ли на игрите? Ще мога да отида и аз на игрите! Да седя в императорската ложа толкова близо до

– Няма да ходиш на игрите!

– Ще ходя! Ще бъда гладиатор някой ден!

– Няма да бъдеш гладиатор!

Моят народ има една стара поговорка за децата, които плащат за греховете на родителите си. Някога си мислех, че това са глупости. Изглежда, не са

***

– Не е лоша песента – каза императорът. – Не е толкова банална, колкото обикновено.

– Така си и помислих, че ще кажеш – оставих аз лирата си.

– За теб има ли изобщо някакво значение какво мисля?

Беше много късно. Маслото в лампите почти бе изгоряло и те хвърляха сенки върху императорската спалня. Непретенциозна спалня, която отразяваше непретенциозния вкус на Домициан: без копринени завеси на прозорците, без кадифени възглавнички по леглото, без скъпоценни камъни в мраморните очи на малката Минерва, която стоеше в ъгъла.

Протегнах се за робата си и я надянах през главата, без да отмятам завивката, преди да съм напълно облечена. На него не му харесваше да се излежавам гола в леглото му.

– Няма да търпя, която и да е жена да се разхожда безсрамно из стаята ми като Клеопатра – бе казал кратко той. – Ще се обличаш като порядъчна жена, освен ако не ти кажа друго!

Вечер той посягаше към документите, светлината прозираше през оредялата коса отгоре на главата му. Беше чувствителен на тази тема, както бях установила. Намръщи се, като прегледа набързо един свитък, но това беше само вяло изражение; тази вечер бе в по-достъпно настроение.

– Какво става с пристанището? – попитах аз. – Или искаш някоя нова арка?

Навсякъде, където отидеше Домициан, той строеше: пристанища, арки, пътища, водопроводи, храмове – всичко на нивото на бляскавата династия на Флавиите.

– Да, пристанището...

– Върви много бавно, нали?

– Инженерите казват, че им трябва още една година. Аз мисля, че – три.

– По-скоро – четири, бих казала. Предвещават ново наводнение.

– Ти знаеш повече за пристанищата от мен?

– Не, но живея в Брундизиум от дълго време.

– Никога не приемам съвети от жени.

Свих рамене, готова да чакам мълчаливо, но след миг той ми направи жест да продължа да говоря.

– Не съм сигурна за какво искаш да говоря, цезаре – казах аз внимателно. – Защо вместо това ти не ми разкажеш някоя история? За вълнуващата ти победа над германците в Тапе може би?

– Мразя да разказвам истории!

– Това е нещо ново. Повечето мъже обичат да ме отегчават с разказите си за храброст.

Веднага щом думите излязоха от устата ми, осъзнах грешката си. Той не обичаше да му се напомня за другите мъже, които бях забавлявала преди него. Това беше една от причините, заради която не му бях казала за Викс.

Черните му очи ме гледаха замислено, сякаш черепът ми беше направен от стъкло и той виждаше през него чак до малкото рижаво момченце в главата ми. Една муха избръмча, ръката му се стрелна и набоде мухата на острия връх на перото. Никога не пропускаше. Придворните обичаха да се шегуват с този му навик и се обзалагаха колко мухи може да набучи до края на един такъв дълъг летен следобед… Но зад шегите се криеше страх. Може би просто защото той беше император. А може би не. Никога не се чувствах напълно спокойна с него, въпреки че говорех открито. И не му бях казала за Викс.