Кейт Куин - Господарката на Рим

Писарите продължаваха да драскат нещо, докато Домициан продължаваше да размята купчини от писма и свитъци.

– Той се самоуби.

– Можеше да си припишеш заслугата! Никой нямаше да разбере.

Паулиний сви рамене.

– Тренирай с мен някой път – каза императорът внезапно. – Имам нужда от упражнения.

– Цезаре?

– Да, знам как се държи меч. – Той размаха перото като меч в сложно движение за париране, преди да го свали, за да подпише едно съобщение. – Ужасно съм загубил форма, тъй като всичките ми партньори ме оставят да победя. Дразнещо е. Ти ще ме оставиш ли да победя, трибун Норбан?

– Не

– И аз така си мисля. – Домициан счупи един печат със загрубелия си палец и набързо прегледа още едно писмо. – И така… Ти ми спести безпокойството самият аз да потушавам бунта на Сатурнин и легионите му. Затова ти благодаря!

– Благодаря! Исках да кажа, няма за какво, цезаре.

– Не беше кой знае какъв бунт, а и се съмнявам, че щеше да стигне далеч. Но ти ми спести неприятностите да укротявам разбунтувала се провинция. И все пак не мога да ти организирам триумфално шествие. Размириците, дори и потушените, не са нещо особено. – Продължаваше да преглежда писмото. – Така аз се оказвам длъжник на войн, когото не мога да възнаградя. Колко интересно Още една пауза. Домициан вдигна поглед от писмото и се вгледа в очите на Паулиний. Паулиний отвърна на погледа му. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Императорът кимна с глава на прислугата, пазачите и суетящите се наоколо писари.

– Оставете ни сами.

Те се измъкнаха от стаята в редица, докато си шепнеха.

– Ще повиша братовчед ти Лапий до поста консул следващата година. Той е глупак, но един глупак може да нанесе сравнително малко щети като консул. – Ръцете на Домициан за пръв път се спряха, той остави перото и замислено потупа по масата. – Командир Траян ще получи пост в Иудея, което гарантира много усилена дейност. Аз възнаграждавам лоялните. Имам нужда от тях около себе си за деня, когато някой убиец посегне на живота ми.

Паулиний си припомни слуховете, разнасящи се в трапезарията на военните: "Императорът се бои от собствената си сянка

– Знам, говорят, че се боя от собствената си сянка. – Домициан отново прочете мислите на Паулиний и той подскочи. – Но при положение, че половината от последните десет императори са умрели от нож, би трябвало да съм глупак да не се страхувам от убийци. Да си император е опасна професия! – Домициан съзерцаваше върховете на пръстите си. – Не моля за състрадание. Но човек понякога се… изморява.

Паулиний почувства неочакван пристъп на съчувствие.

– Не ви завиждам, цезаре! – каза той откровено. – Хората може и да допускат, че искам вашия пост, само защото моят прадядо е бил император. Но не го искам за нищо на света.

Домициан го изгледа остро, отвори уста, за да каже нещо. Затвори я отново, а остротата в погледа му избледня до съсредоточено изражение.

– Знаеш ли – вглъбено каза той, – мисля, че ти вярвам.

Те размениха погледи отново, от чисто любопитство.

Домициан кимна и се протегна за пергамент. Набързо изписа една страница, подпечата я с имперския печат най-отдолу и плъзна по масата още мокрия документ към Паулиний.

Паулиний прескочи формалните фрази, … ние в резултат признаваме Трибун Паулиний Вибий Август Норбан… като възнаграждение за лоялността и предаността му… удостояваме с титлата и отговорностите на... Той примигна. Отскочи назад. Прочете по-внимателно. "Удостояваме с титлата и отговорностите на... Той повдигна поглед в изумление.

– Цезаре – това е твърде много.

– Това го преценявам аз!

– Със сигурност има по-квалифициран мъж

– Разбира се, че има по-квалифицирани мъже. Всички те ще те намразят за това, че си ги изпреварил, и ще се опитват да те злепоставят при всяка възможност. Приеми поста и ще си създадеш стотици смъртни врагове. Искаш ли го?

– Ами, разбира се, че го искам, но

– Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?

– Не се опитвам да ви разубедя, цезаре. Аз просто смятам, че Черните очи на Домициан се развеселиха.

– На теб никой никога ли не ти е казвал да не противоречиш на императора?

Паулиний усети как устата му се отваря и затваря като на риба. Ушите му бучаха.

– Ами аз нямах намерение да ви противореча, цезаре. Аз просто

– Добре – императорът протегна ръка. – Поздравления, префекте!

***

Лепида Наистина се радвах, че малкото въстание на Сатурнин беше претърпяло пълен неуспех в Германия. От него нямаше да излезе добър император, въобще. Всички знаеха, че си пада по момченца, а къде отивах аз в такъв случай? Така че бях доста облекчена, заедно с всички други в Рим, когато бунтът беше потушен. Имаше дори и малък бонус за мен: Домициан със сигурност щеше да се върне в града най-сетне след дълго очакване, а аз имах нова пламенно-оранжева стола със златна бродерия, която щеше да заслепи очите му

– Да знаеш, че синът ти е героят на деня! – подигравателно изсъсках на Маркус по време на една от редките ни вечери.

Напоследък почти не се виждахме, всеки се придържаше към собственото си крило на къщата и се срещахме само заради етикета. Аз обмислях да си купя собствена къща, в по-модерен квартал от Капитолийския хълм.

– Линий е герой – оповести Сабина.

– Не, не е скъпа. Паулиний е земен червей, маскиран като мъж! – казах аз и се усмихнах на Маркус. – Ябълката не пада по-далеч от дървото, нали?

Той погледна през мен, сякаш бях направена от стъкло. И не ми каза новината. Трябваше да я науча от Гней Апиций, най-новия ми любовник.

– Преториански префект?! – изправих се аз рязко в леглото. – Императорът е назначил Паулиний за преториански префект?!

– Изненадващо, нали? Момчето едва ли е много по-голямо от теб… – Гней ме ощипа по гърдата – и е служил само като трибун. Голям скок за някой толкова млад Преториански префект. Един от най-важните постове в Империята. Очите и ушите на императора. Пазител, шпионин, командир на личната армия на императора… Паулиний изведнъж един от най-властните мъже в Рим!

– Маркус, защо не ми каза? – казах аз рязко, когато се прибрах вкъщи.

Той дори не вдигна очи от свитъка, който четеше.

– Някой от твоите любовници със сигурност щеше да ти каже новината.

Нацупих се и излязох от стаята. Как смееше да ме държи в неведение за нещо подобно? Новина като тази беше изключително важна. Не бях планирала да държа Паулиний на верижка, когато се върне в Рим, но сега нещата бяха различни. Сега той беше дясната ръка на императора. Можеше да ми осигурява покани за двореца всяка вечер! Освен ако не ме беше забравил… Но всъщност не мислех, че е възможно. А ако беше, щях бързо да го накарам да си припомни. По-добре да седна да му напиша писмо още сега, за да го подсетя.

Може би трябваше да се омъжа за него. Дали щеше да е възможно от правна гледна точка? Рим има толкова досадни закони за кръвосмешението.

"Скъпи мой Паулиний"

Юлия

В Храма на Веста Пламъкът на олтара е два пламъка. Очите ми са замъглени. Глад. Прави ме слаба. Разсеяна. Отдалечена. На хиляди левги от това тяло, което мразя.

– Твърде си слаба, Юлия – мръщи ми се той понякога.

Е, дори и един цезар не може да има всичко. Ям, когато ми каже, а когато си тръгне, отивам в лаваториума и повръщам всичко. От седмица не съм яла. Тялото ми ще се стопи.

Полусестра ми Флавия ми пише. Дори и от такова разстояние, на каквото е Сирия, където мъжът ѝ е наместник, тя е чула достатъчно, че да се тревожи.

"Чух някои много странни слухове, скъпа моя" – написа ми тя с бързата си непоколебима ръка. "Хората обичат да говорят, нали? Чичо ти вероятно пак е увеличил данъците, за да ги накара да си измислят такива неща. Но достатъчно за клюките. Добре ли си, Юстина? Изобщо не звучиш като себе си."

Юстина. Това беше галеното име, с което баща ни ме наричаше, когато бях малка. Юстина, защото изглеждах сериозна като съдия. Вече никой не ме нарича Юстина. Никой, освен Флавия, която е на хиляди левги далеч от тук и не бива да я тревожа.

Маркус се тревожи. Нещо го е направило нещастен, но пак намира време да се тревожи за мен. "Хапни нещо, Юлия. Пази си силите." Мисли си, че съм луда.

"За бога, дете, наистина си твърде слаба", ми каза императрицата миналата седмица. Отношението ѝ към мен не се промени: спокойно, величествено, учтиво. Ако изобщо нещо се е променило, е, че ме гледа с леко съжаление.

Заради чичо ми? Или защото съм луда?

Ядях по малко, когато замина за Германия. Но сега той се връща. Получих писмо, след като Сатурнин беше убит, и това, което пишеше вътре, накара плътта ми да се стопи от тялото ми за миг. Но тогава погледнах писмото отново и в него нямаше нищо, освен грубовати закачки. Дали не си въобразявам всичко? Образите – толкова са разпокъсани. Затварям очи и единственото, което не потрепва, е пламъкът.

Веста, богиньо на огнището и дома, помоли орисниците на съдбата да съкратят живота ми. Отнема твърде дълго време да умра от глад.

Теа

90 година след Христа

– Брундизиум Господарят ми беше пълничък, плешив, усмихнат и весел човек, но две дълбоки линии се появяваха от двете страни на устата му, когато се ядосаше, и го превръщаха от безобиден претор в суров и разгневен съдник. Двете линии бяха много дълбоко врязани днес, когато влязох в слънчевия малък атриум и се изправих пред него, седнал на сребристия си лектус. Това щеше да е сериозно.