– Минерва! – промълви той към богинята на всички военни стратегии. – Бъди с нас!

Стисна по-здраво меча си. Воят се впиваше в слуха му, докато тъмната орда пълзеше по замръзналата река.

Освен… реката!

– О, богове! – прошепна той. – О, богове, да!

Не Минерва, а Фортуна – Фортуна – богинята на съдбата – току-що бе прелетяла над него, шумолейки със златните си криле.

– Какво? – Траян пришпори коня си, докато гледаше назад към бойното поле.

Втората вълна от германци се втурна към замръзналата река, когато Траян се покачи на укреплението. Паулиний почти си помисли, че чува пропукването на леда – и точно тогава се случи! Групичка скупчени германци изкрещяха, потъвайки в ледената вода.

– Слънцето! – смаяно извика Траян, невярващ на очите си. – Това откачено слънце!

Ревът заглъхна, когато германците започнаха да се оттеглят. Прегрупираха се. Отново нападнаха. Огромна ледена кора се отчупи и предната редица на диваците изчезна в Рейн. Дори и при целия шум от битката те успяха да чуят писъците, пляскането във водата, виковете на давещи се хора. Главата, забучена върху щита на водача, се беше търкулнала настрана, ухилена нагоре към слънцето, докато самият водач, увит в кожи, се удави с бълбукане.

Паулиний подвикна към помощника си:

– Обяви атака! Притиснете Сатурнин към възвишението!

Войските му се разпръснаха с усмивки по лицата, а тръбите започнаха да тръбят. Траян нададе боен вик. Паулиний се наведе от седлото си, взе едно копие и го издигна високо.

Траян грейна в широка усмивка:

– Хайде!

– Ти си жив! – Лапий обърса с кърпа закръгленото си лице. Изглеждаше състарен с десет години. Всички около него се суетяха, робите и жените с очи, разширени при вида на двамата мръсни войници сред тях. – О, богове, ако беше загинал в тази битка, Паулиний?!

– Той не е на себе си – каза Траян над главата на Паулиний. – Превърна се в герой.

Паулиний мигаше. Беше жив. Не можеше напълно да повярва.

– … сам си проправи път нагоре по хълма право към самия Сатурнин Групата младежи, които постоянно се навъртаха около Лапий, се ухилиха на Паулиний и тупайки го по рамото, скалъпваха поздравления. Паулиний ги виждаше като в мъгла и си мислеше за Сатурнин. Просто войник, който искаше истински действия, вместо само да гледа представления с диви зверове и намръщените физиономии на местните… Имаше някаква идея да убие Сатурнин лично, но когато пристигна на хълма, откри, че той сам се бе пронизал в корема. Беше погледнал нагоре към Паулиний с очи, пълни с кръв, умиращ бавно, и Паулиний прокара гладиуса си през сърцето му, за да сложи край на агонията. Траян откри Паулиний, облегнал гръб на едно дърво, а отсечената глава на Сатурнин се търкаляше до него.

– Четиринайсети легион е съсечен, а единайсети бяга. Ще са щастливци, ако се разминат с екзекуция – един на всеки десет.

Той установи, че би предпочел Сатурнин да го беше убил! Сега ще трябва да се изправи пред Лепида и пред баща си! Дори битката не бе оправила нещата. Ситуацията отново беше трудна. А в разгара на сражението всичко ставаше толкова лесно

– … изловихме и последния от диваците, но бих се обзаложил, че едва ли и един на всеки десет е успял да се измъкне от Рейн Дебела жена в розова стола въздъхна с облекчение и припадна. Робите се засуетиха безрезултатно около нея. Паулиний се загледа в пълничките ѝ бели крака, докато Траян не го сграбчи за ръката и отново го завлече навън. Останалата част от деня, останалата част от седмицата преминаха като във водовъртеж. Траян преследваше въстаналите легионери със същинска наслада. Разчлененото тяло на Сатурнин беше изложено на показ пред двореца на наместника и беше оставено да се разлага: предупреждение към всички евентуални узурпатори. Навсякъде, където минеха Паулиний и Траян, възседнали конете си, гражданите ги посрещаха с приветствени възгласи, а легионерите удряха по щитовете си.

– Престани да трепериш – ухили му се Траян, – ние сме герои!

– Би ли престанал да го повтаряш? – изръмжа Паулиний.

– Ти си странна птица, Норбан. Повечето от нас си мечтаят да бъдат герои.

– Ти си героят! Ще ти уредя хубав пост, дори и това де е последното нещо, което ще направя.

– Аз – бюрократ?! – възнегодува Траян. – Аз съм човек на войската, чист и обикновен. Хайде да се напием и да си потърсим курви. Момчета или момичета за теб?

– Момичета – каза бързо Паулиний.

– Послушай съвета ми – усмихна се Траян. – Момичетата може и да са по-хубави, но момчетата носят по-малко главоболия. Едва ли ще имаш нещо против да опиташ

– Не, не е в стила ми Паулиний вече беше свикнал на този род предложения. Половината от приятелите му и повечето от висшестоящите предпочитаха момченца или млади войници пред собствените си съпруги.

– Жалко. Все пак не искаш ли да се напием?

– О, богове, да!

Пристигна писмо от бащата на Паулиний, изпратено по бърз куриер. Един-единствен лист пергамент, един-единствен ред: – Браво, синко. Маркус.

– Мрази ме! – изкрещя Паулиний към писмото. – Отречи се от мен! Не ме поздравявай!

Той смачка писмото и го захвърли на пода. После прекара следващия час да го изглажда. Лепида не написа нищо.

След една седмица пристигна императорът.

***

– Норбан, нали? – От прословутия поглед на Флавиите коленете на Паулиний омекнаха. Той гледаше в една точка покрай ухото на императора. – Познавам баща ти. Ще се присъединиш към мен за вечеря след два часа. – Обърна се към Лапий: – Доведи изменниците. Ще си уредим сметките с тях още сега.

– Всичките ли, Господарю и Бог наш?

– Командирите. От легионерите ще бъдат екзекутирани един на всеки десет; това може да почака до утре. Подгответе командирите! – Лилавата тога на императора се раздипли, когато той рязко се завъртя и тръгна през двора. Дванайсет преторианци, шест помощници, група военачалници, шепа роби и Лапий Норбан подтичваха след него.

– Значи така един цезар се справя с изменничеството! – подсвирна Траян. – Стилът му ми харесва.

Паулиний сниши глас:

– Той дори не свика съд

– Че на кого му е притрябвало? Знаем, че са виновни! – Траян махна пръска кал от рамото на Паулиний. – Върви да се издокараш, хубавецо! Ще вечеряш с най-могъщия човек в света.

Най-могъщият човек в света почти не погледна към Паулиний, когато той влезе в императорските покои, а го поздрави сухо.

– Норбан – каза той делнично, – сядай. Яж. Полева храна. Мразя изтънчени блюда по време на война.

Паулиний седна, плащът му се оплете в краката на стола, а той боязливо се обслужваше сам. Яде мълчаливо известно време, докато императорът хем се хранеше, хем между хапките диктуваше писмо на двама помощници, хем набързо преглеждаше купчината с кореспонденция. Коравият войнишки хляб и обикновената яхния изглеждаха странно в златните чинии на Лапий. Също както и самият Домициан, който седеше на копринени възглавници, с кожен нагръдник и груба легионерска туника, и набързо прелистваше дузина оръфани стари папки с листове пергамент. Паулиний го погледна скришом – този бе мъжът, когото баща му беше обявил едновременно за добър военачалник и велик администратор; мъжът, който беше наредил да избият всеки десети от цели легиони, а беше мил с лудата си племенница; мъжът, за чиято поквареност се шушукаше и който беше погледнал с интерес към Лепида; мъжът, който сега седеше пред него в една обикновена шатра и носеше по-малко коприна и злато от собствените си слуги Императорският поглед се стрелна нагоре точно в този момент. Паулиний се изчерви и се захвана с вечерята си. Твърде късно.

– И така, Норбан – флавиевският глас накара Паулиний покорно да погледне нагоре, – ти си трибун в преторианската ми гвардия.

– Да, цезаре. Бях разквартируван в Брундизиум.

– Хм… – Домициан щракна с пръсти на един писар и му продиктува кратко поздравление. – Под ръководството на командир Денсус?

– Да, цезаре – отвърна той, чудейки се как е възможно императорът да знае това.

– Познавам всичките си преториански командири – каза Домициан, сякаш прочел мислите на Паулиний. Императорът имаше широко червендалесто лице като на добросъвестен търговец, но Паулиний знаеше, че на тези черни очи не им убягва почти нищо. – Твоят баща е сенатор Маркус Вибий Август Норбан.

– Да, цезаре.

– Ти си единственото му дете?

– Имам сестра. На четири години. Обича кайсии. – Паулиний затвори очи: Защо ли казах това?

– Нервен си – императорът неочаквано се усмихна. – Ние, цезарите, имаме такъв ефект върху хората. Пийни си вино!

Паулиний отпи с благодарност.

– И така… Ти не беше разквартируван тук, в Германия? – попита, докато подпечатваше множество документи.

– Не, цезаре. Бях в отпуска. Братовчед ми Лапий ме назначи за командир на легионите въпреки възраженията ми.

– Възраженията ти? – Черните очи се впиха изпитателно.

– Не бях добър избор. Не знаех нищо за Германия, нито за Сатурнин и легионите му. Никога нямаше да се справя без помощта на легат Марк Улпий Траян. Най-горещо го препоръчвам!

– Ще бъде възнаграден в най-скоро време. Но ти беше главнокомандващият.

– Не беше особена битка. Ако ледът на Рейн не се беше пропукал

– Не обичам думата "ако". – Императорът разтопи парче восък на пламъка на свещта. – Ако ледът на Рейн не се беше пропукал… И какво от това? Фортуна е била на твоя страна. Ти спечели.

– Просто не очаквайте да се случи отново – изскочи от устата на Паулиний. – Хм. Това исках да кажа Домициан се изсмя:

– Да не се опитваш да си изпросиш наказание вместо награда?

– Не, цезаре.

– Чувам, че си убил Сатурнин със собствените си ръце?