Един-два чифта очи заблестяха.

– Но да оставим чуденето настрана, никой от нас не иска още една Година на Четиримата императори, нали? Аз не искам. Имам син, когото мога да загубя, и дъщеря, и ако тъмницата накара косата ми да посивее на трийсет и три, представете си какво може да ми причини на петдесет и три. – Нова вълна от сподавен смях. – Дори и тези от вас, които тайно си мислят, че от мен ще стане по-добър император, отколкото от Домициан или Сатурнин, наистина ли искат още една война? Не мисля. Не и когато пресметнете какво би коствало това. – Гласът на Маркус внезапно стана по-гръмък и се извиси до далечните кътчета на залата. – Но именно това ни предлагате – война – всеки път, когато се скупчвате на малки изплашени групички и си шепнете колко мъдро би било да отстъпим. Вие павирате пътя към войната, но няма да взема участие, защото аз мразя да отстъпвам. – Очите на Август Бога пронизаха всеки един от тях. – Не и пред амбициозна мижитурка като Сатурнин. Така че, докато не станете готови да дадете пълната си подкрепа на Домициан, защото пълната подкрепа е единственото, което спира амбициозните мижитурки с войска, докато не станете готови да направите това, събратя сенатори, аз си отивам вкъщи. Отивам си вкъщи, за да видя дъщеря си и да се чудя дали вашите препирни са я обрекли да бъде пронизана от германско копие!

В пълна тишина сенатор Маркус Вибий Август Норбан излезе, накуцвайки, от Сената.


– Татко! – Сабина подръпна ръката на Маркус.

– Какво има? – Палата ѝ се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата ѝ. Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.

– Защо боговете обичат повече белите бикове?

Понтифексът хвърли кръвнишки поглед, докато водеше бика напред, а Маркус сложи пръст върху устните на дъщеря си. Едвам се сдържа да не се разсмее. Бели бикове, бели лебеди, бели свине защо наистина боговете искаха жертвите им да са бели? С толкова много майки, молещи се за синовете си в Германия, били те от едната или от другата страна на бойната линия, в Рим не бяха останали почти никакви бели животни. След като си беше тръгнал, накуцвайки, от Сената, той отиде направо на пазара, за да търси жертвено животно, и плати невероятна сума за едно мършаво биче, чиито бутове не биха могли да нахранят дори и едно петчленно семейство.

– Боговете просто обичат кръв, Сабина Понтифексът отведе бика до стъпалата на храма. Още двама свещеници мънкаха молитвите си, а бикът извърна глава от нетърпимата смрад. Стъпалата бяха червенокафяви и лепкави. Сабина изглеждаше нервна, но самата тя беше помолила да дойде:

– Искам и аз да се моля за Линий!

А той ѝ позволи да скрие лицето си в диплите на тогата му, когато ножът се спусна надолу. Бикът измуча, падайки на колене, а Маркус пристъпи напред, за да потопи ръцете си в кървавата струя.

– Минерва, закриляй сина ми! – помоли той. Пред очите му се мяркаха обърканите образи на енергичното четиригодишно хлапе, което виновно признава, че е пуснало бръмбар в чашата с вино на майка си, на младежа, пръскащ се от гордост в чисто новата си преторианска ризница, на мъжа, който се гърчеше от страст под впиващите се в плътта му нокти на Лепида. – Минерва, богиньо на войниците! Хиляда бика, бели или е какъвто друг цвят поискаш, ти давам, ако върнеш сина ми невредим у дома! – Преплете алените си пръсти, докато жреците свършиха с напевите си и бикът издъхна. – Кръв за кръв!

– Направихме каквото можахме. – Командир Траян сви рамене. – Сега ще чакаме.

Паулиний погледна втория главнокомандващ: як, силен, плещест, с около дванайсет-тринайсет години по възрастен от Паулиний, който носеше ризницата си сякаш му беше втора кожа. Траян командваше най-добрите и най-свирепи легионери в Долна Германия и по право той трябваше да ръководи офанзивата срещу Сатурнин. Но братовчедът на Паулиний, наместник Лапий, истерично бе настоял Паулиний да бъде назначен за неофициален командир и на двата легиона, противно на всякакви правила за военен ранг, а той – изведнъж изтрезнял от едномесечно пиянство с вино и от мъгливо самосъжаление – не беше отказал. Не можеше да ликува, не и когато гражданската война дебнеше зад ъгъла, но не можеше и да накара пискливия гласец в главата си да спре да тананика: Командир на два легиона! Командир на два легиона! Не че Траян беше особено щастлив от този факт.

– Имам нужда от теб – беше казал Паулиний без заобикалки. – Аз не познавам тази страна, не познавам войниците ти, не познавам и терена. Ти ще си дясната ми ръка.

– Да, командире – каза Траян сковано. – Ще се радвам да служа под твоето командване.

– Глупости – беше казал Паулиний, – но все пак мога ли да разчитам на теб?

Прямият поглед на Траян го проучи щателно.

– И ти ли си конте като братовчед си? – засмя се той и двамата станаха приятели на мига.

Траян беше свършил много от работата по бързото укрепване на града, като съветваше Паулиний къде най-добре да разположи отрядите; главната заслуга на Паулиний бе, че възпираше Траян да не удуши Лапий, който дори и сега се беше сгушил в своя грубоват дворец с дървени стени и хленчеше.

Сега те чакаха, възседнали конете си, рамо до рамо, загърнати в тежките си наметала, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Пред тях стояха стройни редици легионери, подпрени на щитовете си и бъбрещи помежду си.

– И така, защо си в Германия, вместо да си кротуваш на топло в двореца? – попита Траян лениво. – Каква е твоята отрова, Норбан – жени, семейство, дългове?

Паулиний се поколеба.

– Жени – каза той. – Семейството също, като се замисля.

– Бих предпочел да се разправям с разбунтувала се провинция и орда крещящи германци.

– Аз също. – Паулиний преметна кичур от гривата на коня си от другата страна на врата му.

Незнайно защо, точно преди сражението, Лепида изглеждаше много далечна. Той не можеше да си я представи ясно, не и тук с мириса на сняг и стомана, с кал в носа и със звука от подрънкване на щитове в ушите. Това беше мирис на мъжество; тя нямаше място тук.

Траян присви очи, като погледна към небето.

– Развиделява се.

– Добре.

Слънчев ден, битка, опит да спаси императора от гражданска война… Може би дори щеше да загине, а тогава баща му щеше да има защо отново да се гордее с него.

Наметнат с кожи кон спря пред тях, разпръсквайки замръзналата кал с копитата си. Разузнавачът скочи на земята и поздрави:

– Командире, Сатурнин е забелязан. Единайсети и четиринайсети легион се задават от североизток.

– А подкрепленията? – попита Траян отсечено.

– Все още не се виждат, командире.

– Добре! – Паулиний размърда меча си в ножницата. – Разгърни първа дивизия.

Да. Много подходящ ден за умиране.

– Настъпление!

Бойният ред бе нарушен, мъжете на Сатурнин напускаха стройните си редици и се впускаха в самостоятелни сражения. Снегът беше обагрен в алено, а битката бушуваше. Паулиний седеше напрегнат, с присвити очи и се опитваше да осмисли случващото се.

– Да настъпим от юг? – изрева той, когато Траян рязко възпря цвилещия си кон, чиито копита се подхлъзнаха в кишата.

– Няма отстъпление! – Със сдвоени юзди, навити около юмрука му, и с меч в ръката, Траян изглеждаше като Марс, слязъл на земята. Те трябваше да се надвикват със стенанията на ранените мъже, с бойните викове на победилите в двубоя легионери, с тропота на копита и с металическия звук от удрящи се щитове. – Ни следа от Сатурнин!

– Ето го там отзад – Паулиний посочи към една могила до брега на реката. Той едва се сдържаше да стои мирно на седлото. Под доспехите му капеше пот и докато съветваше Траян да запази спокойствие, самият той копнееше да се втурне и да се бие, както правеха легионерите. – Стои на безопасно разстояние Траян добави няколко точни коментара за външността, потеклото и сексуалния вкус на врага им. Паулиний се изсмя мрачно. Центурионите му се навъртаха наоколо и чакаха заповеди, но за момента нямаше такива. Просто тежко, мудно сражение.

Слънцето беше пробило през облаците и удряше с жестоки ослепителни лъчи бойното поле. Под яростната атака на слънчевата светлина, под тежките крака и горещия дъх на бойците, които в броните си здраво се сражаваха рамо до рамо, отъпканият сняг се превръщаше в каша. Един легионер – или на Паулиний, или на Траян, или на Сатурнин – кой ли можеше да каже? – се подхлъзна в кървавата каша и умря с писъци, набучен на гладиуса на друг войн.

– Мислиш ли, че ние Продължителен остър вой прекъсна думите му. И двамата се обърнаха към гората.

– Диваци! – Траян изплю цяла върволица от псувни. – да изгният при Плутон[19] дано

Паулиний пришпори коня си нагоре по едно стръмно укрепление, като прегази тялото на един легионер, паднал пронизан от копие през окото още в първите мигове от битката.

– Плутон… – повтори той като ехо.

– Как изглеждат? – провикна се нагоре към него Траян.

– Хати, вероятно. Поне осемстотин. Тояги, вълчи кожи, татуировки… – Паулиний извика на помощник-главнокомандващия: – Дай сигнал!

Тръбите нададоха кратък повтарящ се звук и легионерите стегнаха редиците си. Хатите изскачаха иззад дърветата като вълци, чийто вой вещаеше смърт за чуждите богове. Водачът начело, размахващ плячкосан римски щит, на който беше забучена главата на злощастен легионер, крещеше – предизвикваше всеки мъж, достатъчно храбър, за да се приближи да се бие с него. Другите от племето, които го следваха, подхванаха воя, ревяха за кръв като глутница диви животни, избягали от някаква ужасяваща арена. Далечно ликуване се чу сред мъжете на Сатурнин. Паулиний докосна с пръсти дръжката на меча си, кръвта пулсираше във вените му. Идваха все по-близо. По-близо. Към замръзналата змиевидна снага на Рейн. Паулиний не можеше да чака повече – щеше да се спусне към ордата, сам да убие водача им, да забучи главата му на щита си и да го изпрати обратно в демоничното царство на подземния бог Плутон, от което беше излязъл