Но Бог, великият шегаджия, беше казал "не"! Никога не забравяй. Знай всичко за него, до дъното на душата му. Имай познанието за него, щом не можеш да имаш него самия. Имай спомените, щом не можеш да имаш него самия. Имай син с неговата усмивка, щом не можеш да имаш него самия.

И той имаше право, защото винаги съм знаела, че да обичаш мъж повече, отколкото обичаш Бог, е да си играеш с огъня.

***

– Ужасно място, нали?

Ариус сви рамене, когато Галий дръпна пердетата на теглената от волове кола. Той беше идвал в Германия и преди, по време на първата си обиколка из провинцията, след като бе остригал косата на Лепида Полиа до кожа и Галий беше преценил, че най-умно би било да напуснат града за известно време. Четири години по-късно мястото изглеждаше все същото: студено, сурово и ново. Шибани от вятъра колиби, кацнали по безплодните склонове на хълмовете, а в долините римските градове изглеждаха ярки и крещящи. Окованите роби от местните племена, обработващи поля, покрити със заскрежени буци пръст, обръщаха празния си обвинителен поглед към Ариус, когато преминаваше.

– Намусени хора са тези германци… – Галий се сгуши още по-дълбоко в кожите си. Той беше пожънал такъв неочакван успех с предишното турне на Ариус из провинциите, че бе преценил, че е крайно време за още едно. – Същински варвари – точно като теб, скъпо момче. И да не се опитваш пак да избягаш, чу ли? Ще ти сложа окови, ако се налага.

Ариус се бе опитал да избяга по време на първата си обиколка. Лицето му и гладиаторската татуировка го бяха издали, след като беше изминал пет мили, и оттогава Галий винаги го наблюдаваше зорко, когато напускаха Италия. Не се опита да избяга отново. Нямаше за какво.

Той имаше четири двубоя на арените на Германия онази зима, изправи се срещу бойци във вълчи кожи и бойци с шлемове с рога и ги уби всичките. След битките Галий го изпращаше срещу заплащане на вечерни приеми, където той се срещаше с наместници и легати, колесничари и сенатори, гримирани жени на патриции, които с радост го взимаха в леглата си, и момчета – трибуни с благи очи, които се опитваха да постигнат същото. Но той обичаше да се измъква от задушните пиршества и да отива в тъмните хладни градини, да гледа покрива от звезди, които изглеждаха много по-големи и по-ярки, отколкото през маранята и дима на Рим. Германия. Галия – леко вляво, и Британия – още малко по-наляво.

Агрипинензис. Не беше нещо особено. Двубой с един германец, след това гощавка в недовършения нов палат на императорския наместник Лапий Норбан. Стените може и да бяха дървени вместо мраморни и лампите може и да пушеха от непречистеното германско масло за лампи, но имаше скариди във винен сос, езичета от чучулиги, задушени в растително масло, тестени кори, пълнени с маслини и сирена… и медовина от Британия, студена, пенлива и смъртоносна. Докато я преглъщаше, Ариус си спомни как братята му се напиваха до несвяст със студена медовина и наблюдаваше как доста млади трибуни правеха същото на приема на наместника. Младият братовчед на наместника, както той забеляза развеселен, беше най-пиян от всички. Преторианец – тези мекушави пазачи на двореца никога не знаеха кога да спрат с виното.

– Гледах как се би днес – предизвика го преторианецът. Лицето му беше почервеняло, по бялата му туника вече имаше петна от вино, очите му светеха, пълни с враждебност. – Доста време ти отне, нали?

– Все пак спечелих. – Ариус не откъсваше поглед от чинията си.

– Заложих сто динара на теб. Ако беше загубил...

– Недей, Паулиний! – Наместник Лапий се спусна към младия си братовчед, целият сияещ с усмивката си и с фалшивите си пръстени. – Не тормози госта ни. Той ще те разкъса на малки парченца с голите си ръце и никой от нас няма да може да го спре. – Смигна към Ариус. – Не обръщай внимание на младия ми братовчед, Варварино. Разбито сърце, знаеш как е.

– Можеше поне да ми пише – мрънкаше си под носа Паулиний, олюлявайки се, докато робите му помагаха да се върне на собственото си място. – Нито думичка – злобна змия.

– Горкият Паулиний – каза наместникът развеселен. – По-добре да го изпратя да си ляга, преди Сатурнин да му е скочил. Онова там е Сатурнин – отбеляза той важно, – управител на Горна Германия, нали знаеш. Той си пада по момченца, особено пияни хубавци като Паулиний. Ще си отиде до една година и бездруго. Сатурнин, имам предвид. – Лапий пооправи перуката си, гърдите му се изпъчиха, докато благородните му гости наблюдаваха как си бъбри толкова приятно с най-великия гладиатор на Рим. – А ето и една пикантна клюка, която не можеш да чуеш в Рим, Варварино. Сатурнин ще бъде отстранен от наместническия си пост до края на годината! Домициан не харесва мъже, които си падат по момченца, нали разбираш. Представи си само! Хубав младеж е по-приятен за блудство, отколкото което и да е момиче, и ще откриеш едва шепа мъже в Рим, които да не са съгласни с мен, но за пръв път нашият император е един от тях. Само като си помисля за император Нерон и неговите момченца! Когато го изритат от наместническия пост и това стане най-голямата новина в Рим, Варварино, кажи им, че си го чул за пръв път от мен.

– Да не мислиш, че ме интересува – каза Ариус – кой управлява затънтените ви провинции?

Усмивката на Лапий започна да се изплъзва, но той я улови и я върна обратно на мястото ѝ:

– Отлично – каза той ведро. – Танцьорките са готови. Прекрасни са, нали? Всичките са твои! Разбира се, ако ги искаш Ариус се върна към медовината си, гледайки с безразличие гъвкавите кафяви тела, които се гърчеха голи върху мозайката. На сутринта го чакаше път от Агрипинензис до Таунус. Боец от Думнония го очакваше, беше се заклел публично, че ще изпрати Варварина с крясъци при боговете му. Донякъде Ариус се надяваше това да се случи.

Декември се стопи в януари, сливайки се в една пиянска, нещастна зима за Паулиний. Пиянството и нещастието се изпариха за миг, когато новината гръмна в палата на братовчед му: наместник Сатурнин от Горна Германия бе организирал въстание. Беше се провъзгласил за император и начело на една войска от легионери и местни жители се беше насочил към Агрипинензис.

Глава тринайсета


– Сега и Горна Германия! – мърмореше сенатор Скаврий. – Какво следва? Галия? Испания?

Още недоволно мърморене. Нещата в Сената вървяха по обичайния си начин, въстанието почти не се споменаваше. Сатурнин беше обявен за самовлюбено конте, разочарован стар войник, следван от шепа намацани със синя боя местни диваци. Но повече сенатори от обикновено продължиха да дискутират събитието, след като вече беше достигнато крайното заключение; те се скупчваха заедно по мраморните редове, докато пръстите им нервно си играеха с лилавите ръбове на тогите им.

– Ако и Египет се надигне, ще останем напълно блокирани

– … а и императорът е далеч, в Дакия Отново гласът на Скаврий – басов и с нотки на паника:

– Казвам да преговаряме със Сатурнин сега. Да го усмирим. Кой знае какво може да се случи?! Искаме ли още една година като Годината на Четиримата императори?! Тогава сенатори падаха в канавките от лявата и от дясната страна на пътя, защото са симпатизирали на грешния претендент! Искаме ли същото?

– Годината на Четиримата императори – гласът на внука на бога Август преряза суматохата като с нож. Очите се насочиха към фигурата с посивяла коса, която седеше отделена на известно разстояние и лениво чертаеше кръгове с перото си по мраморната скамейка. – Чудех се кога някой ще я спомене. Двайсет години изминаха оттогава и все още никой от вас не говори за това, без да се разтрепери от страх!

– Лесно ти е да го кажеш, Норбан! – тросна се Скаврий. – Ти не се бориш със зъби и нокти за живота си като останалите, когато главите започнат да се търкалят. Какво знаеш ти за треперенето от страх?

– Знам, че докато седим тук и си говорим, синът ми е в Долна Германия! – Маркус все още гледаше надолу към перото си. – Знам, че носи от лилавата императорска кръв във вените си, точно като мен. Знам, че наместник Лапий го е назначил за неформален командир на легионите в Долна Германия – от почит към името му. Това означава, че когато Сатурнин направи равносметка за тези, които застрашават управлението му, Паулиний ще е пръв в списъка Кратка тишина. Маркус Норбан тежко се изправи на крака, стар и изморен под тежестта на сенаторската си тога, лицето му – нашарено от бръчки и рамото му – силно изгърбено. Но въпреки това гласът му отекваше из Сената и навсякъде малките групички от изплашени мъже обърнаха поглед към него.

– Годината на Четиримата императори. Това беше годината след управлението на Нерон; годината на Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Повечето от нас си я спомнят доста ясно. Аз определено я помня. Галба конфискува семейните ни имения, Отон изпрати на баща ми учтива покана да се самоубие, а Вителий ме хвърли в тъмница, където прекарах три месеца, грижейки се за разместеното си рамо, четейки книгите, които успяваха тайно да ми донесат малкото приятели, които ми бяха останали, и чудейки се дали ще бъда екзекутиран. А когато Веспасиан дойде с боен марш и реши, че съм достатъчно безобиден, че да бъда освободен, бях въшлясал, осиротял, опърпан, осакатен и сам – тъй като повечето членове на семейството ми бяха решили да скъсат връзките си със "закрилата" на моето императорско име. – Шумолене в залата. Маркус се усмихна изморено. – Така че, да, аз помня тази година! Година на алчни узурпатори, които убиваха, бунтуваха се и влачеха Рим през тресавището. Сега поглеждаме към Сатурнин и се чудим дали той не е поредният Отон или Вителий. Взираме се към Египет и Испания и се чудим дали там някъде не се крият още Отоновци и Вителиевци, които чакат удобен миг, за да скочат. Някои от нас ще започнат да се чудят как по-бързо да се махнат от Рим. Някои от нас ще започнат да се чудят дали не могат да сключат сделка със Сатурнин. Някои от нас вече се чудят дали не можем да играем двойна игра и да излезем победители, независимо кой от двамата ще спечели. А аз ви гарантирам – очите му се плъзнаха по редовете от сенатори, – че някои от нас се чудят дали не можем просто да оставим Домициан и Сатурнин да се избият взаимно и да грабнем престола, когато те са вече мъртви!