Лепида не се протегна. Тя се облегна назад на лакти и го погледна с котешка усмивка.

– Татко, аз... – Маркус тихичко затвори вратата. Нямаше ярост, нямаше разочарование от предателството – просто камък, стрит на пясък

Глава дванайсета


– Татко, моля те… – Паулиний се втурна през вратата на спалнята към коридора, докато завързваше връвчицата на туниката си. – Нека ти обясня… – Почувства лицето си сковано като мраморна маска. Робите се събираха на групички, той ги виждаше като в мъгла, но фигурата на баща му беше непреклонна, като острие на бръснач. – Ако само ми позволиш да...

– Не мога да чакам! – почувства погледа на баща си върху себе си, но нямаше сили да го погледне в очите. – Обещах на сестра ти приказка за лека нощ.

– Татко, трябва да ми повярваш… – Гласът му звучеше твърде пискливо, но не можеше го контролира. – Никога не съм искал да… не съм го планирал.

– О, вярвам ти!

Маркус щракна с пръсти и робите се разотидоха. Зад него Лепида все още се виждаше през полуотворената врата. Тя беше сложила робата си и седеше пред тоалетката, като си тананикаше нещо и сресваше косата си.

– Аз не се опитвам да… – Паулиний прокара ръка през мократа си от пот коса. – Не казвам, че вината не е моя, но...

– Моля ти се!

– За какво?

– Не искам повече детайли!

– Но аз трябва да ти...

– Не!

Паулиний познаваше това "не!" Не го беше чувал, откакто беше четиринайсетгодишен и мрънкаше, че иска да отиде в Баие [18]за един фестивал.

Това беше "сенаторският" глас на баща му, този, който режеше като стоманено острие. Гласът на Паулиний секна отведнъж, заседна в гърлото му.

– Братовчед ти Лапий вече е пристигнал в Агрипинензис в Германия. – Гласът на Маркус беше нисък и равен. Той стоеше неподвижно и по нищо не се различаваше от обикновено, с туниката си и сандалите, но нещо се бе променило в ъгълчетата на устните му. – Смяна на обстановката може да ти се отрази добре. Лапий ме смята за стар глупак, но теб те харесва. Ще се радва да отседнеш при него за месец-два.

– Заминавам утре! – Паулиний почувства измъчен изблик на ентусиазъм – Веднага щом говоря с центурион Денсус.

– Аз ще го уредя.

– Тогава… тогава тръгвам още сега!

– Смятам, че именно това трябва да направиш.

– О, богове, татко… – гласът на Пулиний се пропука.

Той се опита да се насили да изрече думите "прости ми", но те бяха толкова безнадеждно недостатъчни! Погледна към баща си, застанал в коридора прегърбен и с посивяло лице, и се опита да не заплаче.


Лепида

 Измина цял час, преди да чуя несигурните стъпки на съпруга ми пред вратата на спалнята.

– Влизай, Маркус – извиках аз, докато ровех в купата със сладкиши, – колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще мога да си легна да спя.

Той докуцука в стаята, стар и съсипан, като старите осакатени кукли на Сабина. Успя да ме погледне в очите, но бръчките около устата му отново се бяха появили.

– Много се забави – посрещнах го аз.

– Слагах дъщеря си да спи.

Усмихнах се сладко, като пъхнах в устата си три малки бонбончета. Нека той да започне пръв.

– Влюбена ли си в сина ми, Лепида?

Аз зяпнах:

– Какво?!

От всички възможни реакции, най-малко бях очаквала тази.

– Федра е обичала Иполит… – Маркус седна изморено на синия ми копринен лектус. – Съмнявам се, че можеш да имаш подобни чувства, но е най-добре да елиминираме всички възможности.

– Ти си такъв романтик, скъпи! Влюбена в Паулиний? Не ставай смешен. Защо пък Федра?

– Няма значение

– Твоят Паулиний беше ужасно забавен, но твърде много прилича на теб, че да ми харесва. Е, поне в някои отношения, наистина.

Разтърсих косата си назад, така че Маркус да може да забележи следите, които устата на Паулиний беше оставила по шията ми.

Той затвори очи.

– Ако ми позволиш още един глупав въпрос, Лепида? Опасявам се, че не е особено оригинален, но… Просто "защо"?

– Нима не е очевидно? Ако не беше толкова досаден с упорството си да не ме върнеш обратно в Рим?

– А, – той потърка гърбавия си нос. – Трябваше да се досетя. Допускам, че ще поискаш развод в такъв случай?

– Че защо да искам подобно нещо?

– Иначе защо би направила този малък очарователен спектакъл?

– Просто за да ти дам урок, Маркус! Ти си го заслужи, нали така? След като ме завлече далеч от Рим, точно когато бях хванала окото на императора.

– Императорът! – Той направо се изсмя. – да го оплетеш с моята благословия ли, Лепида?

– Ами така възнамерявах. Но едва ли мога да си намеря любовник, ако нямам съпруг, нали? Мъжете не обичат необвързани любовници.

– Намери си друг съпруг. Ще ти върна зестрата. Можеш да се омъжиш за когото пожелаеш.

– Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.

– Това изобщо не ме интересува, Лепида. – Той ме изгледа студено. – Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.

– Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?

– О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да се родят децата ти.

Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му – сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.

– Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!

– Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш – добави той, – ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.

Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му – бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?

Свалих усмивката от лицето си.

– Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!

– Опитай се – каза спокойно той. – Ще съсипеш себе си.

– Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? – наведох се напред и заковах поглед в неговия. – Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний – достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!

– Да повярват на кого? – Той ме разрязваше на парченца с очите си. – На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?

– Но виждат ли това всяка седмица? – Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. – "Паулиний ме накара – аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя – каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша – но бях толкова уплашена…" Достатъчно ли видя? – вдигнах глава. – Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.

– Ще ми се да имах… – Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. – Щях да имам по-голям късмет с Медуза.

– Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачът, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! – Облегнах се и се усмихнах. – Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и жупел срещу теб, че си се осмелил да нараниш малкото му момиченце, и аз ще се омъжа пак за нула време. Защото със сигурност ще получа всичките ти пари, освен своите собствени, скъпи! Мисля, че императорът ще го разреши – той и без това никога не те е харесвал особено. И така, както виждаш, наистина е в твой интерес да се отнасяш добре с мен!

Той не си направи труда да ме моли да не постъпвам по този начин. Просто ме погледна, а в очите му се четеше изумление.

– Какво всъщност искаш?

– Твоето съдействие. Твоето съучастничество. Твоето мълчание. Това е всичко. Дори не е необходимо да живеем заедно, или почти не. Само колкото за пред хората… Богове, вече е станало късно. Мисля, че си казахме всичко, което можехме да си кажем, нали? Ако ще заминаваме за Рим тази седмица, трябва да приготвя много неща. Той седеше неподвижен и тих като катакомба, гледаше вторачено пред себе си със слепи очи. Да, така трябваше да бъде – аз бях императрицата, а той насекомото. Беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-благосклонна. Спрях и небрежно плъзнах устните си по бузата му.