Кейт Куин - Господарката на Рим

Той не си спомняше нищо от приема. Нищо, освен как жената на баща му намеква за любов с него по хиляди малки начини.

– Приятен прием – каза тя ентусиазирано, докато излизаха от къщата заедно с другите гости. Въпреки че беше късно след полунощ, очите ѝ все още сияеха. – А си мислех, че в Брундизиум ще ми бъде скучно! Не се бях забавлявала така от години!

Пръстите ѝ лекичко масажираха рамото му.

Подаде ѝ ръка, за да ѝ помогне да се качи в носилката. Лепида събра гънките на столата си, като му позволи да зърне голия бял глезен, и той беше абсолютно сигурен, че тя не носи нищо под шумолящите си коприни.

Стрелна го с поглед изпод черните си мигли.

– Разбира се, ще ме изпратиш до вкъщи, нали?

– Трябва да застъпя на стража след два часа

– Пропусни го.

– Не мога. Центурионът ми...

– Ще ме оставиш сама след полунощ единствено за да не бъдеш нахокан от центуриона си?! – мигаше тя невинно – Какво ще каже баща ти?

Татко. Баща му, приведен, кротък и с благ поглед. "Лепида може и да изглежда очарователна и земна, но все още е много млада… Наглеждай я заради мен".

Паулиний искаше да умре.

– Качвай се! – Лепида се полуизлегна сред възглавниците. – Става ми студено. Качи се.

Тя почука по носилката. Полюшна се като лодка, когато носачите се изправиха и клатушкайки се, излязоха на улицата. Лепида дръпна копринените завеси, скривайки светлината от уличните лампи, и превърна носилката в уютна, сумрачна ниша. Паулиний се сви в далечния ъгъл, кръвта пулсираше в ушите му.

– Толкова си тих, Паулиний… – Гласът ѝ имаше още по-силно въздействие в мрака. – да не си прекалил с виното?

– Не… – успя да промълви той. – Това не е по правилата, преди наряд.

– Винаги ли следваш правилата?

Малката ѝ ръка със заострени нокти откри китката му в тъмнината.

– Да – каза той кратко. – Така е по-безопасно.

– О, но безопасното е толкова скучно! Безопасното е толкова… безопасно.

Начервената ѝ уста откри неговата. Ръцете ѝ се усукаха около врата му като змии, а зъбите ѝ пуснаха кръв от устната му. Но когато той се наведе към нея, тя се отдръпна, гъделичкайки устните му с езика си, притискайки корема си към неговия. Той я целуна с приглушен стон, докато разкъсваше коприната от гърдите ѝ с треперещи пръсти. Тя повдигна туниката му, краката ѝ се увиха около бедрата му, както мускусният ѝ парфюм обгръщаше мозъка му, и когато се потопи в нея, усети усмивката ѝ.

След това се обърна с гръб. Искаше да умре.

– Е, мисля, че пристигнахме… – Лепида покри голото си тяло с червената стола и слезе от носилката. – Идваш ли, Паулиний?

– Недей – каза той мрачно. – Недей!

– Идваш ли?

Той я погледна. Бузите ѝ бяха поруменели, очите ѝ искряха, млечнобялата ѝ шия се подаваше от съдраната стола като стъбло на цвете. Тя се усмихна, езикът ѝ пробяга по устните ѝ и той почувства тъпа болка на рамото си, където беше оставила следи от ухапване.

– Да! – Думата тежеше като олово в устата му. – Идвам!

Последва я в къщата като кутре.

Има една лодка, знаеше Паулиний, която пренася душите на мъртъвците до подземния свят. Мрачна лодка, управлявана от гребец със зловеща усмивка и с череп вместо лице. Такава лодка за Паулиний беше едно легло, бяло и просторно, красиво като облак, а прекрасното чернокосо момиче, което движеше греблата ѝ, го носеше към най-мрачния кът на подземния свят по-бързо, от който и да е лодкар скелет.

***

– Знаеш ли колко мъже съм имала? – Гърбът на Лепида се изви под ръцете на Паулиний. – А започнах с един гладиатор, когато бях на петнайсет, за да не отида при баща ти девствена. Казах му, че синините са, защото съм паднала по стълбите в банята, а той ми повярва. Какъв глупак!

– Не говори така – измърмори Паулиний. – Не е глупак. Той е изключителен… той е почтен… и той е всичко, което някога съм искал да бъда, така че не...

– Искаш да бъдеш грозен гърбушко?

– Не го обиждай! – Паулиний се тресеше. – да не си посмяла да...

– О, преданият син си показва рогата! Е, предани сине, ако толкова много обичаш баща си, тогава се махай от леглото ми!

Тя се беше излегнала на една страна, чаршафът бе смъкнат надолу около бедрата ѝ, косата ѝ наполовина покриваше и наполовина разголваше гърдите ѝ, устата – разтворена в усмивка. Той не можеше да помръдне.

– Знаех си… – Тя легна по гръб и го повика с пръст. – Ела!

Лепида

 Можех да накарам Паулиний да дойде при мен дори само с потрепване на веждата си. Можех да забивам ноктите си в гърба му и да го наблюдавам как се гърчи в агония и екстаз. Можех да го хапя и галя и независимо дали беше удоволствие или болка, той винаги се връщаше за още. Паулиний – безупречният, добрият; Паулиний – войникът, светецът; Паулиний – доведеният ми син, оплетен в мрежите ми и поробен, напълно омагьосан.

Колко прекрасно!

Колко беше забавно да го разигравам! Карах го да сресва косата ми и да маже гърба ми с благоуханни масла, карах го да ми изпълнява дребни поръчки и да носи покупките ми. Карах го да ме чака на неудобни места, виках го и го отпращах отново, цупех се, когато ми крещеше, и се смеех, когато се разплакваше. Уговорих си среща с един от приятелите му в преторианските казарми, а бях извикала Паулиний, така че да ни хване по време на акта, чувствах как очите му зад открехнатата врата ме ненавиждаха, докато аз стенех и се извивах под друг мъж – и още същата нощ той пак дойде на колене. Кой да предположи, че мъжете, измъчвани от чувство за вина, могат да се толкова забавни?

– Пропусни наряда – наредих му аз, когато се дръпна и посегна да вземе нагръдника си.

– Не мога

– Казах: пропусни наряда! – Аз разходих пръстите си като паяк по гръбнака му и се изсмях, когато той със стон се върна обратно в леглото. Пропускаше доста от преторианските си задължения, благодарение на мен. А после пропускаше и наказанията си.

– Това трябва да престане – мърмореше сподавено той. – Това е погрешно, срамно.

– О, но точно то го прави интересно! Ако искаш нещо правилно, тичай обратно при онази върлина, твоята певица, да видим дали ще те смести в своята натоварена, натоварена програма!

Той се намръщи безпомощно, но не изтича обратно при Теа. О, не. Аз бях по-добра от Теа. Най-сетне някой го беше разбрал!

– Не тук! – Паулиний ме отблъсна, когато го завлякох зад една градинска статуя по време на вечерен прием.

– Защо не? – Прокарах пръстите си по гърдите му.

– Ще… ще ни видят! – Недалеч се чуваха звуците на изискан смях и изискани шеги, стъпки и шумолящи дрехи. – Ако ни хванат...

– Та това не е ли част от забавлението? Нима не те… възбужда?

Той потръпна от ужас, но аз се плъзнах нагоре и започнах да смуча устната му, придърпах ръката му в столата си и аргументите му се изчерпаха.

Не ни хванаха. Но можеше да се случи и тогава – о, какъв скандал щеше да бъде! Сенаторска съпруга и доведеният ѝ син? Присмехът щеше да следва Маркус по целия му път до Сената. "Чухте ли за жената на Норбан? Да, глупакът я оставил сама в Брундизиум и сега синът върши задълженията на баща си вместо него"!

О, да, точно така щяха да кажат. Както винаги, не се поколебах да кажа на Паулиний:

– Ти ще го съсипеш, нали знаеш?

Облегнах се назад на лакти, като прокарах пръстите на краката си по гърба му, докато той се отдръпваше от мен.

– Кариерата му. Творбите му. Престоят му в Рим. Всичко ще загуби – щракнах с пръсти. – Маркус Норбан, на когото собственият му син му сложи рога. Това ще го смаже напълно!

– Мислиш ли, че не го знам? – каза с глух глас той.

– Мисля, че знаеш. Очарователно, нали? Ти не би се отказал от мен дори и заради собствения си баща. – Увих се около тялото му и погалих гърдите му. – Ами ако влезе точно в този момент? Какво ще стане, ако ни завари заедно, както сме сега?

– Престани!

– Представи си лицето му – почти докосвах с устни ухото на Паулиний. – Той влиза накуцвайки, изморен от дългия ден. Единственото, за което си мечтае, е да целуне прелестната си съпруга и да покани обичния си син на вечеря. И какво открива? Обичният му син е върху прелестната му съпруга, обладава я в собственото му легло, толкова близо, че може да ги чуе как и двамата пъшкат. Паулиний се изтръгна от обятията ми, като ме блъсна назад и се обърна с вдигнат юмрук.

– Ще ме удариш ли? – прошепнах аз. – Направи го! Може да ми хареса Поколеба се. Отметнах глава назад, смеейки се. Той се нахвърли върху мен, като неясно ругаеше. Увих тялото си около неговото и му оставих белег със зъбите си.

***

Той я мразеше.

Мразеше прилива на самодоволство в сините ѝ очи, всеки път, когато краката му го довличаха до леглото ѝ, противно на волята му. Мразеше малкия ѝ розов език, с който лукаво облизваше устните си, както прави котката. Мразеше жестоките, случайни думи, които толкова лесно се отронваха от очарователната ѝ уста.

Но не можеше да престане.

– Добре ли си, Норбан? – обърна се към него една вечер в казармите Верий. – Напоследък не си на себе си. Певицата ли ти вгорчава живота?

Атина. Не я беше посещавал вече цял месец. Изглеждаше хладна и безцветна в сравнение с огнената, безочлива, похотлива Лепида.

Сабина беше тъжна.

– Вече никога не си играеш с мен. Центурион Денсус беше по-безцеремонен:

– Вземи се в ръце, Норбан! Или ще ти наложа наказание до Сатурналиите.

Центурион Денсус беше легенда сред преторианците; с прошарена коса, но пълен с живот, герой, който някога беше победил в битка цяла орда врагове през ужасната Година на Четиримата императори и бе спасил живота на една млада бъдеща императрица. Паулиний някога му се беше възхищавал като на бог. Сега дори не можеше да го погледне в очите.