– Предпочитам музиката пред кръвта.

– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?

– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата ѝ и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.

– Все още ли остава уговорката за утре вечер?

– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?

– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.

– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.

Той погледна към нея.

– Така ли?

– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.

– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?

– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.

– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.

– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.

– Винаги си била. Сред определени групи!

Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.

– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.

– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.

Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.

***

– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?

– Само ще видя как е Сабина.

– Както пожелаеш.

Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата ѝ и безшумно излезе в коридора.

Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.

Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата ѝ беше като разстлан черен чаршаф по гърба ѝ. Не бе осъзнавал колко е хубава косата ѝ.

Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ѝ ръце. Синята ѝ копринена роба се беше плъзнала по едното ѝ рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.

Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.

***

Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.

– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.

Той усети, че заеква.

– Нервен ли си? – Заведе го в атриума и потъна сред възглавничките на лектуса си. – Защо? Ще посещаваш онази певица, може би?

Той почервеня:

– Не… аз… ами всъщност...

– Наистина не знам какво виждаш в нея. – Покани го с жест да седне. – Преди години тя беше моя лична робиня.

– Но ти каза, че никога не си я виждала.

– Излъгах… – Лепида повика един роб. – Сега изглежда по-чиста, но все още си е същата малка курва. Вино?

– Ами… Благодаря.

Той я погледна, докато тя се навеждаше напред, за да напълни чашата му. Никога не си беше представял, че нежните устни на Лепида могат да изрекат подобни думи.

– О, да – продължи небрежно Лепида, облягайки бледата си ръка върху възглавниците. – Тя обслужваше всички мъже в къщата, включително и моя баща. Включително и твоя баща. Сушени плодове! – нареди на роба, който се появи на вратата.

– Моят баща? – Паулиний се задави с виното си. – Но… той никога… той не би… не и с роби. Не е в негов стил. Той не смята, че е справедливо.

Как се забърка в този диалог? Не е подобаващо.

– О, предполагам, че е било нейна идея. Няколко усмивки, няколко потайни погледа – както те е хванала и теб, струва ми се. – Лепида подпря малката си остра брадичка върху дланта си. – Само си помисли, Паулиний. Ти и баща ти сте си делили едно момиче. Той се загледа в мащехата си. Парфюмът ѝ гъделичкаше носа му. Някакъв силен аромат на мускус. Пръстите ѝ се плъзнаха по коляното му.

Паулиний скочи на крака.

– Трябва да вървя. – Гласът му звучеше дрезгав за собствения му слух.

Тя наклони глава, за да го погледне, сините ѝ очи останаха спокойни.

– Трябва да даваш наряд ли? – попита тя и грубата нотка в гласа ѝ беше изчезнала. Ако изобщо е имало такава. – Колко жалко! Иди да се сбогуваш със Сабина, преди да си тръгнеш, или ще хленчи цял ден.

Лепида се повдигна на пръсти, за да докосне бузата му с устни. Майчинска целувка.

И все пак той трепна.


Лепида

 Ох, отлично! Той вече е нервен. Чуди се какво всъщност става. Нека се чуди.

Наистина е хубав. Висок, строен и загорял от слънцето, с прям поглед, с черна коса, която се къдри непослушно независимо колко се опитва да я приглади. Ще изглежда като Маркус, когато остарее, но сега е млад. Млад и силен, а и на неговото рамо няма гърбица. Да, доста е хубав. Преди не го бях забелязала, не и докато не видях Теа да му се увесва… И ми хрумна най-великолепната идея.

Паулиний не дойде да ме види повече от седмица. Скучни дни. Робите бяха раздразнителни. Магазините бяха затворени заради някакъв отегчителен празник. Небето се заоблачи, загатвайки за пристигането на есента, и превърна прочутото със синевата си пристанище в сива тепсия. Сабина изпадна в униние и тичаше до прозореца всеки път, когато навън се чуваше конски тропот.

– Линий обеща да си играе с мен – въздъхна тя.

– Той сега си играе с мен – обясних аз. – Възрастните мъже като Паулиний не си играят с малки момиченца.

– Но той обеща.

– Мъжете са лъжци, Сабина. Сега се махай.

Плеснах я по врата и тя избяга хлипаща. Децата наистина са много досадни.

Скучни дни, но оцелях. Всичко е част от плана. Отброих четири дни, после направих така, че да се натъкна на Паулиний точно пред казармите.

Беше с разголени гърди и запотен в тренировъчната си препаска, тъкмо се връщаше след упражнения. Като ме видя, спря, сякаш се беше ударил в стена.

– Какво правиш тук?

– Колко грубо, но ще се направя, че не съм забелязала. Ще ходя на гощавката у сенатор Халко утре вечер и ми трябва придружител. Мини да ме вземеш.

– Аз се приближих  по-близо до него, избърсах челото му с ръка и погледнах потта по върховете на пръстите си:

– О, богове, целият си потен!

Сигурна съм, че още стои там и гледа след мен. Гледа ме озадачен и се чуди как се случи така.

***

– Колко си наконтен – подсвирна Верий, когато Паулиний се появи в бялата си ленена тога и с пръстен с печат. – Коя е щастливката? Атина ли?

– Лепида – изплъзна се от устата му, преди да успее да спре. – Ами втората ми майка ме помоли – ще я придружавам на една гощавка тази вечер. Това исках да кажа.

Дали Верий не го изгледа странно, когато излизаше през вратата на казармите?

– Паулиний – поздрави го Лепида, която сякаш се плъзгаше по мраморния под.

Огненочервена коприна надиплена около всяка извивка на тялото ѝ, един голям рубин искреше на шията ѝ. Очите ѝ бяха очертани с въглен, а устните – оцветени с кармин. Той се зачуди как изобщо някога му е приличала на дете.

Приемът беше само ярки светлини и ярки дрехи, силни гласове и още по-силна музика. Наети танцьорки и акробати се мяркаха пред замъгления му поглед. Печено фламинго и съсели, оваляни в маково семе с мед; всичко беше като пепел в устата му. Лепида седеше на лектуса до него, смееща се и флиртуваща, говореше с всички, освен с него. Но под прикритието на столата ѝ, под прикритието на разговорите, кракът ѝ се потъркваше в неговия.

– Сенаторе, колко впечатляващо! Покажете ми го… – Тя се протегна зад гърба на Паулиний, за да разгледа сапфирения пръстен на сенатор Халко, и дъхът ѝ помилва врата му.

– Корнелия, косата ви! Как постигнахте тези къдрици? – Обърна се, за да погледне по-добре, и зърната на гърдите ѝ се докоснаха до рамото му.