Маркус изпитва някаква необяснима симпатия към нея.

– Винаги е била толкова крехка – каза той след една вечеря, когато Юлия прекара цялото време, кашляйки в чашата си с вино и бърборейки глупости всеки път, когато някой се опиташе да я заговори. – Горката Юлия!

– Горката Юлия – съгласих се аз.

Особнячка, а и луда. Дори и императорът да се е интересувал от нея, едва ли все още е така. Крайно време е някоя нова да дойде на сцената. Той беше имал много любовници, но никоя не беше успяла да се задържи за дълго.

Аз щях да се задържа.

– Лепида… – Тъмните му очи се спряха на моята лилава копринена стола, само с един нюанс по-светла от собствената му императорска мантия. – Колко величествено!

– Благодаря, Господарю и Бог наш! – Вместо скромно да сведа поглед, аз дръзко го погледнах в очите.

– Пееш ли, Лепида? – обърна се той неочаквано към мен, докато похапваше печен паун, по-късно същата вечер.

Усетих как замлъкнаха разговорите, когато погледите се насочиха към мен.

– Не, Господарю и Бог наш! – казах аз с тихия пищен глас, който бях упражнявала като малка в атриума.

– Жалко – той се обърна и щракна с пръсти да му донесат каната с вино.

А аз се наведох към него и казах:

– Казват, че боговете имат чувствително ухо за музиката.

Очите му се задържаха върху мен, когато се обърнах непринудено, облегнах се и пренасочих цялото си внимание, цялото си очарование към седящия от дясната ми страна млад трибун, който за малко да си прекатури чашата от вълнение.

И друг поглед се прокрадна към мен, освен този на Домициан: издължените тъмни очи на императрицата. Преструваше се, че е развеселена. А аз знаех, че се гърчи от ревност.

Следващата седмица – покана. Един императорски служител в бял лен и златни гривни със съобщение, че аз, Лепида Полиа, съм поканена да вечерям с императора на следващата вечер. Лениво благодарих, сякаш и преди бях получавала хиляди подобни покани, и веднага, щом той се поклони и си тръгна, затанцувах от щастие, въртях се наоколо из зимната градина като лекомислено момиченце.

Лекомислието, разбира се, трябваше незабавно да бъде оставено настрана. Трябваше да си приготвя оръжията: синьо, за да подчертае очите ми, или червено за по-драматично? Розовите перли, които Маркус ми подари в деня на сватбата, или сапфирите? Мускус или рози? Извадих всички туники от гардероба си и докарах мудната Ирис до сълзи, докато се спра на кървавочервена коприна със златни гривни на двете ръце и с един рубин на челото. Изтънчено, чувствено, съблазняващо.

– Лепида?

– Почивам си, Маркус.

Докато Ирис боядисваше ноктите на краката ми в аленочервено, си мечтаех за бижутата, с които Домициан можеше да закичи шията ми.

Той отвори рязко вратата, а аз бързо подготвих сладката си усмивка.

– Маркус? Какво – Той ме прекъсна:

– Получила си покана за вечеря? От императора?

– Ами да.

Кой от робите му беше казал? Изобщо не бях планирала да разбере. По-добре му беше там, в обичайната за него мъгла на неведение.

– Възнамеряваш да отидеш?

Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.

– Как да откажа на императора, Маркус? – попитах с най-медените си нотки.

Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.

– Ирис – каза той, – би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.

Изправих се изумена.

– Какво?

Гласът му беше по-силен от моя.

– Всъщност тя е толкова болна, че незабавно тръгваме към Брундизиум с надеждата, че морският въздух ще възстанови здравето ѝ.

– Маркус, не можеш...

– Да – потупа ме по бузата той. – Мога.

След това ми надрънка куп празни приказки за това колко съм наивна, как не съм осъзнавала какво означава една подобна покана. Как вече било време да оставя лудуването по приемите и да отида с него в Брундизиум, за да посетим Паулиний през лятото. Как императорът така напълно ще ме забрави.

– Не! – извиках аз и се разбеснях пред Маркус, а когато това не помогна, целунах го и го прикотках в обятията си, а когато и това не подейства… Защо не подейства? Защо?

– Съжалявам, Лепида – повтаряше той, когато аз, все още невярваща, се качвах в каляската, която щеше да ни отнесе надолу по Виа Апиа до Брундизиум.

Съжалява? Той дори не е започнал да съжалява.

Не беше твърде късно. Още не. Все още можех да го убедя да ме върне обратно в Рим.

– Ирис – дръпнах се от прозореца на спалнята си с изглед към синьото пристанище на Брундизиум, – извади бледорозовата стола и розовите перли. Без парфюм, той мрази парфюмите. Кажи на иконома, че искам свежи цветя отвън, в триклиниума, кали и бледорозови рози. Да свирят на лютня в алкова. Обикновена вечеря. Знаеш, че харесва простата храна.

***

– Риба ли ловиш, Сабина?

Маркус се усмихна, наведен над дъщеря си: застанала на колене до фонтана в градината, тя бъркаше с пръсти във водата.

– Галя ги. – Тя се протегна към един проблясък от лъскави люспи. – Опитвам се да ги погаля – поправи се тя.

– Нека ти помогна. – Маркус застана на колене до нея. – Ще ги подгоня към теб и ти ще можеш да ги галиш колкото си поискаш. Но нежно.

Тя прокара пръстчето си по покрития със сиви люспи гръб на шарана. Кротко момиченце е неговата Сабина. Вълнението предизвикваше у нея гърчове.

Те разлюляваха водата на кръгове. Маркус се зачуди дали дядо му Август някога е потапял краката си във фонтан заедно със собствената си дъщеря. Но дъщерята на Август не беше свършила добре – беше умряла сама и в изгнание. А осиновените му деца всички загинаха преди него: убити, отровени, удавени. Всичките млади. Маркус погали лъскавата кафява коса на Сабина; помисли си за изрядното войнишко поведение на Паулиний и за сериозните му очи. По-добре е да не си император.

Сабина вдигна поглед към него и се усмихна. За миг лед скова сърцето му. Някога Юлия гледаше така, когато беше на четири и се мъкнеше след търсещия приключения Паулиний като невръстен легионер. Щастлива и доверчива, и здрава.

– Татко? – чу той гласа на Сабина. – Татко, изпусна рибката.

Маркус погледна надолу към Сабина.

– Така ли направих? – Отново се усмихна, когато тя плъзна ръцете си във водата. По-добре да не си император!


Лепида

 Вечерта падна красива. Вечерята беше великолепна, цветята прекрасни, лютните звънтяха нежно в скрития алков. Триклиниумът, целият в аскетичен бял мрамор на сиви жилки и обикновени възглавници в републикански стил, беше твърде обикновен, че да е модерен, но това беше предимство за мен. В бледорозовата си стола и бледорозови перли аз бях центърът на стаята, на фона на прозореца, гледащ към изумруденоблестящия залив.

– Надявам се, не си обещал на Сабина приказка? – Играех си с един свободен кичур коса. – Мислех си довечера да се оттеглим рано.

– Бях планирал да започна новия си трактат – каза Маркус меко, но с блясък в очите. – Предполагам, че може да почака.

– Хубаво.

Добре премерена пауза. Точно когато се протегна да хване ръката ми, аз непринудено измърморих:

– Маркус, обмисли ли идеята пак да се върнем в Рим?

– Радвам се, че го споменаваш. – Той наведе посивялата си глава, за да целуне дланта ми. – Имам планове за връщане

– Така ли? – Увих ръцете си около врата му. Бижута, приеми, любовници. Императорът… – О, Маркус, обожавам те!

– Лепида – той се отдръпна, за да ме погледне в очите, – скъпа, ти ще останеш тук. Крайно време е да забавиш малко ритъма. Сабина почти не те вижда.

– Сабина няма нужда от мен!

– Напротив, има! Отчасти заради нея реших да ви оставя и двете в Брундизиум. Морският въздух е добър за нея. Помолих Паулиний да ви наглежда. Ще ти бъде кавалер, ако се отегчаваш.

Наведох се напред вплетох ръце около врата му.

– Не можеш да ме оставиш – прошепнах в ухото му, – твърде много ще ми липсваш. Аз няма ли да ти липсвам? – И когато отвори уста, за да ми отговори – само да можех да го накарам да спре да говори! – целунах го.

– Още ли искаш да ме изоставиш? – измърках аз доста по-късно. Сега вече не можеше да каже "не". Щях да спя с него всяка нощ ако трябваше; щях да му казвам, че с грозното си прегърбено тяло изглежда като Аполон, но той определено щеше да ме заведе обратно в Рим!

– Трудно е човек да те остави – той погали шията ми, – но бих предпочел да съм малко самотен, отколкото да гледам как те отнася вихрушката.

– Какво трябва да означава това? – Даже и след четиригодишен брак не можах да го отуча да говори с тези тъпи загадки.

– Нищо – целуна ме той по бузата. – Заминавам следващата седмица.

Изправих се в леглото и стиснах чаршафа.

– Ами аз?

– Извинявай, Лепида, но... – Това беше всичко, което каза. Въпреки всичките ми доводи, сълзите ми, целувките ми, това беше всичко, което каза! Извинявай. Все още не можех да повярвам. Той не можеше да казва "не"! Не и Маркус, точно толкова податлив и отстъпчив като баща ми!

Но го направи. Тръгна си, без да погледне назад.

– Скоро ли ще се върне? – тъжно попита Сабина.

– Че кого го интересува? – сопнах ѝ се аз и влязох обратно вътре. Обратно в тъпата скучна къща в тъпия скучен град, където тъпият скучен Паулиний покорно чакаше да ме забавлява.

– Имам главоболие – изръмжах му аз и тогава тъпата ми скучна дъщеря изведнъж се разрева, а после се свлече на земята като гърчеща се купчина и всички се засуетиха около нея.