Паулиний опита гроздето. Кисело и със семки.

– Прочетох последния ти трактат за намаляващата раждаемост и възможните решения на проблема. Но беше много над нивото ми, естествено… – Той седна на мраморния ръб на фонтана. – Какво мисли императорът за него?

– Императорът? – Маркус откри още един изсъхнал грозд. – Бих се изненадал, ако изобщо е чувал за него.

– Император Веспасиан винаги четеше трактатите ти. – Паулиний тихичко пусна половината от гроздето си във фонтана зад гърба си.

– Домициан не е голям любител на четенето. И ако все пак стигне до това да го прочете, едва ли ще му направя добро впечатление. Той мрази всякакви политически разсъждения.

– Но ти просто предлагаш разрешение на проблема с ниската раждаемост. Какво политическо има тук?

– Може да го приеме като критика, че не е успял да остави наследник.

– О! – Паулиний се опита да осмисли чутото. – Императрицата… Е, наистина десетгодишен брак и никакъв резултат, освен няколко скандала. Той би бил в правото си да се разведе с нея, но ти настояваше да я върнат обратно, така че вероятно си смятал, че тя е по-добър вариант от...

– От? … – Маркус му отправи сух поглед. – Не за императрицата ме питаш всъщност, нали?

– Е, не е моя работа, не отричам, но дори и тук достигат слухове

– Имаш предвид слуховете, че Домициан се заглежда по племенницата си Юлия?

– Аз нямам мнение по въпроса. Хората говорят. Но все пак той наистина екзекутира съпруга ѝ за държавна измяна… А императори са се женили за племенниците си и преди. Четвъртата съпруга на император Клавдий.

– Която сложи отрова в гъбите му. Не е особено добър пример за подражание.

– Ами Юлия не би сложила отрова в ничии гъби. Поне такава си я спомням от времето, когато беше дете.

– Да, императорът е доста привързан към нея.

– Колко привързан?

– Не е добре да се доверяваш твърде много на слуховете. – Маркус разклати листата на лозата с нежно движение на пръстите си. – Императорът екзекутира мъжа на Юлия за измяна и оттогава се опитва да ѝ се реваншира със своята доста грубиянска представа за любезност.

Паулиний си припомни малката Юлия, която беше негова дружка в детските игри: сериозно момиче със сламен цвят на косата, която винаги искаше да бъде знаменосецът в игрите му.

– Не мисля, че наистина тези слухове са...

– Тогава защо питаш? – отвърна със сух тон Маркус.

– Е, приятелят ми Верий служеше в двореца… И той не вярваше на тези слухове, но каза… – Паулиний направи пауза – че вижда как Юлия изведнъж се свива всеки път, когато императорът влезе в стаята. Сякаш се страхува от него.

– О, да, така е – каза Маркус, – но тя се ужасява от всичко. Все още спи със запалена лампа в стаята си, защото не понася тъмнината. А Домициан, дори когато се държи мило, пак вдъхва страх. Тези слухове може би са придобили популярност, защото самата Юлия вярва в тях.

– Вярва във…?

– Не си виждал Юлия, откакто бяхте на десет. Тя не е… същата, откакто баща ѝ почина. Винаги е имала въображение, но сега говори за очи в мрака и за несъществуващи гласове… – Той замълча. – Робите казват, че гладува. Императорът трябваше да заповяда да я хранят насила, а тя изпадна в истеричен пристъп и се опита да си изскубе косата. – Строгият сенаторски поглед на Маркус се стрелна към сина му. – Това е само за твоите уши, Паулиний!

Паулиний кимна и преглътна.

– Какво искаш да кажеш? Имаш предвид, че Юлия е...

– Луда – каза Маркус, – въпреки че искам да се надявам, че просто губи почва под краката си в един свят, който е твърде сложен за нея. Мога да кажа същото и за Лепида.

Лепида? Паулиний с благодарност се вкопчи в смяната на темата:

– Защо я доведе чак тук, татко? Чух, че се е превърнала в център на вниманието за цял Рим.

Маркус направи гримаса:

– Това грозде е ужасно. – Той метна чепката във фонтана. – Втората ти майка може и да изглежда очарователна и земна, Паулиний, но все още е много млада. Свободата ѝ завъртя главата и на нея прекалено много ѝ хареса. Е, лоша компания, отдадена на разврат и гуляи. Трябваше да го спра, но не исках да ѝ отнемам младостта само защото съм стар и изморен и искам да прекарвам вечерите си в библиотеката. А и тя изглеждаше толкова щастлива, когато отлиташе към своите приеми. Трудно е да ѝ откажеш каквото и да било.

Паулиний изведнъж си представи Лепида, смееща се и забравила за околния свят сред гнездо с усойници.

– И какво се случи?

– Всяка седмица вечеряхме в двореца. Не биваше да я водя там, но тя ме умоляваше толкова очарователно

– И?

– Привлече погледа на императора – каза простичко Маркус.

Кратка пауза.

– О! – каза Паулиний.

– Отначало не си мислех, че е нещо особено. Той я загледа, но той заглежда всички. Но когато миналия месец Лепида получи императорска покана: вечеря в двореца, без мен...

– Ти какво направи? – Паулиний се увлече от разказа.

Маркус сви рамене.

– Изпратих обратно съобщение, че е болна и ще заминава за морето, за да се възстанови. Тръгнахме за Брундизиум още същата вечер.

Паулиний събра мислите си.

– А тя как го прие?

– Ядоса се и поплака малко. – Маркус се наведе към ръба на фонтана до Паулиний и сложи ръце на коленете му. – Не мисля, че осъзнаваше какво означава поканата. Тя е наивна по някакъв странен начин. Единственото, което виждаше, е, че я откъсвам от пиршествата и забавленията. Но през последната седмица се е поуспокоила.

– Но, татко, ти дори не изглеждаш ядосан… На императора, имам предвид. Че се е опитал да се добере до съпругата ти.

– О, той се опитва да се добере до съпругите на всички. Домициан харесва всичко живо, което е облечено в стола. Но за разлика от много от предишните ни императори, той няма нищо против, ако жената или съпругът ѝ кажат "не". Винаги има изобилие от млади жени по света за него. Сега е отново в Германия, воюва срещу хатите и вероятно е забравил, че Лепида съществува.

– Не го разбирам.

– Че кой разбира императора? Императорът, Паулиний, е човек, свикнал на абсолютна и божествена власт. Човек, който планира добруването на хиляди, твърде често е прекалено зает, че да се замисля за добруването на отделния човек. Дори и най-добрите императори са такива; дори и император Август Богът, нашият предшественик. Домициан не е Август; той е коварен и своенравен като всички Флавии. А и не е бог. Но съм виждал осем мъже да носят пурпурната тога, а на Домициан това му приляга по-добре, отколкото на мнозина. Не бях особено впечатлен от него, когато беше момче, но се превърна в един от най-добрите администратори, които съм виждал, и в доста добър военачалник също така. – Маркус погледна сина си. – Ще ми направиш ли една услуга, Паулиний Август?

– Каквото кажеш, татко.

– Наглеждай Лепида заради мен. Не ми харесва, че трябва да я оставя, но се налага да се върна в Сената след две седмици. Тя ще има нужда от компания.

– Имаш честната ми дума – отвърна Паулиний почтително и изведнъж осъзна, че все още държи гроздето в дланта си, прехвърли го в другата си ръка и почти загуби равновесие на ръба на фонтана. – Е, можеш да разчиташ на мен – обеща той.

– Не бих могъл да искам повече – усмихна се Маркус. – И така, какво ще кажеш да отидем да си намерим малко вино вместо това ужасно грозде и да вдигнем подобаващ тост?

– Както кажеш, татко.

Те се отправиха към атриума, крачеха с еднаква походка с ръце, кръстосани зад гърба, превитото рамо се докосваше до стройното.

***
Лепида

Съдбата ми беше отредила да бъда императорска любовница. "Лепида Полиа – любовницата на императора" – колко по-добре звучи от "Лепида Полиа – сенаторска съпруга". От момента, в който зърнах за пръв път император Домициан, знаех че ще бъде мой. Единственото, което трябваше да направя, бе, ами всъщност – да се добера до него.

– Съпругата ми, цезаре – ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. – Лепида Полиа.

Направих много нисък поклон.

Наш Господар и Бог – така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.

Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата му, ами спокойно можеше да мине за статуя предвид вниманието, което той ѝ обръщаше.

Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни – ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, – то тя трябваше да притежава нещо забележително.

Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.

– Яж, Юлия! – нареди ѝ Домициан нетърпеливо и тя нападна чиниите като примряло от глад куче, тъпчейки храна в устата си, докато бузите ѝ се издуха. Не откъсна нито за миг безцветните си очи от своя чичо, сякаш се боеше, че той ще я намушка с ножа от масата.

Домициан се върна при своите военачалници и изобщо не погледна към нея до края на вечерта. Аз също напълно игнорирах Юлия след това, а скоро тя изобщо спря да идва на императорските вечери. Малка особнячка.