Преди виждаше Теа навсякъде. Всяка тъмна плитка беше нейната, всяко тясно бедро, подпряло кошница. Надеждите му се пробуждаха и разбиваха десетки пъти на ден. Агония, но сега и тя му липсваше. Агонията беше по-добра от забвението. Лицето ѝ вече се изплъзваше от паметта му, какви точно бяха очите, и носът, и устните ѝ; убягваше му. Понякога сядаше с плътно затворени очи и се опитваше да си спомни, докато главата не започваше да го боли. Ако забравеше лицето ѝ, щеше да забрави всичко: начина, по който докосваше белезите му, начина, по който го караше да говори, начина, по който го беше убедила, че неща като демоните, кръвта и кошмарите не са истински.

Вероятно вече бе мъртва.

Скоро той остави русото момиче, тихичко се измъкна през мрачните пресечки до улица "Марс". Главорезите на Галий го пуснаха да влезе, без да кажат и дума: звездата гладиатор нямаше вечерен час. Галий дори му плащаше скромна месечна издръжка. Всичко беше съвсем цивилизовано, всичко, освен частта с убиването.

Кучето му изскимтя радостно, когато влезе в стаята. То лежеше свито на възглавницата му и прогризваше дупка в кожените му ръкавици за дуели.

– Това е третият чифт ръкавици за тази година – изсумтя той.

Сивата кучка размаха опашката си и заподскача, накуцвайки, към края на леглото. Тя беше загубила единия си крак при сбиването с онази глутница улични псета, но се справяше достатъчно добре и на другите три. Той се смъкна в леглото с пъшкане, костите му, с които злоупотребяваше, изскърцаха в знак на протест, а кучката се сви на кълбо в краката му.

– Веднага надушваш слабото място на човек, нали? Безполезно куче.

Той подръпна закачливо коприненото ѝ ухо, а тъмният ѝ поглед безнадеждно му напомни за Теа.

*** Теа

 Сива туника, сребърни гривни, сплетена коса: моите доспехи.

– Теа? – Пенелопа подаде главата си с посивели къдрици в спретнатата ми малка стаичка. – Нали знаеш, че ще пееш на прощалния прием преди вечерята у сенатор Абрактий?

– Да, готова съм.

Закопчах последната гривна на мястото ѝ и се огледах за лирата си.

– Ларций ти изпраща един едър роб за ескорт. Тези колесничари понякога са доста груби.

– Скъпият Ларций – усмихнах се аз.

Моят господар. Колко го обичах! След като Лепида Полиа ме беше изхвърлила като лекьосана дреха, трябваше да издържа три месеца в бордей на морския бряг. Три месеца с потни пръхтящи мъже: търпях, докато свършат, забравях веднага щом си тръгнеха. Растящият ми корем ме спаси; моят господар ме наливаше с отвари, за да махне детето, но аз ги повръщах. Когато коремът ми ме направи твърде тромава, че да приемам клиенти, господарят ми ме плесна по тила и се огледа за някой, който да го отърве от мен. Бях изпратена до една доста приятна малка вила, която гледаше към оживения Форум на Брундизиум и скоро стоях изправена пред розовото лице на новия си господар. Просто друг сводник, както допуснах.

Но!

– Моят иконом ми каза, че имаш прекрасен глас, дете мое – приятният интелигентен говор на патриций ме изненада, както и благостта в очите, които ме преценяваха. – Чул те е да пееш в някаква окаяна постройка на брега. Какво е правил в точно този квартал на града, няма да го питам, но независимо как предпочита да прекарва свободното си време, преценката му за музика е почти толкова добра, колкото моята. Кажи, можеш ли да изпееш "Очите на Ситера"?

След едночасов рецитал в слънчевия атриум, развеселеният ми нов господар – който явно не беше сводник – повика една симпатична освободена робиня, която му беше горе-долу като съпруга:

– Пенелопа, чакай само да чуеш най-новата ни придобивка. Как ти е името, дете? Теа? Тя е великолепна! Кой би могъл да предположи? Ще трябва да започне да взима уроци незабавно. Такъв глас трябва да бъде упражняван, подхранван, обработван – можеш ли да свириш на лира? Уроци и за това също. Ще те направим певица! Представи си само!

– Ооо, млъкни, Ларций – изсмя се Пенелопа. – Объркваш горкото момиче.

Тя ми обясни всичко, докато ми помагаше да се нанеса в една малка стая – толкова светла и чиста, че в нея се почувствах като мръсна курва до мозъка на костите.

– Ларций купува музиканти, нали разбираш. Това е хобито му – "Конюшните на Ларций". Тази къща е пълна с флейтисти, барабанисти, свирачи на лютни и един хор от момченца. Не ме гледай така, скъпа, хорът от момченца в тази къща служи само за пеене. Само най-доброто за Ларций! Има око за таланта!

– А той какво печели? – попитах предпазливо.

– Удоволствието да те слуша как пееш. – Тя ме потупа по ръката. – И не се тревожи за това, скъпа моя. Той не притеснява робите. Има си една превзета съпруга в Рим, не че изобщо ходи там, а тук си има мен. И така, кога да очакваме бебето? След два месеца? Ти просто си почивай повече.

Бебето ми се роди трудно, крещеше като демон и ме изцеди като мокра туника, преди господарят ми да започне да ми дава инструкциите си:

– Ще трябва старателно да научиш това, дете мое – хармониите на Аристоксен. Важно е да разбираш хармоничните тонове

– Ларций, престани! – сгълча го Пенелопа. – Та тя роди преди по-малко от трийсет и шест часа. А и това бебе е наистина голямо – добави, поглеждайки към кафеникавия пищящ вързоп, който беше мое дете.

– Много голямо – казах с чувство.

– Но тя дори не разбира разликата между най-високия тон на партений аулос и най-ниския на хипертелеиос! – запротестира Марций.

– Искам да започна с упражненията – намесих се, преди Пенелопа отново да започне да му се кара. – Искам да започна веднага.

Синът на Ариус дойде на този свят, като дигна на крак цялата къща с бебешкия си рев. Той ожесточено дъвчеше собствената си ръка, а косата му вече беше набола на червеникави кичури от меката още главичка. Не можех да го погледна, без смесицата от любов и копнеж, а и без болката да се надигне в гърлото ми. Много по-лесно беше да мисля за тоновете на партений аулос, отколкото за това какво име бих могла да дам на сина си.

Ларций ме заливаше с работа. Той плащаше за уроците ми по пеене и по свирене на лира, педантично критикуваше техниката ми, научи ме на триковете в изпълнението.

– Не поощрявай низките страсти на публиката, Теа. Привлечи ги към себе си.

От къде знаеше толкова много? Той беше патриций, специалист по римско законодателство, който никога през живота си не беше изпълнявал музика пред публика.

– И все пак трябва да признаеш – казваше той, когато му противоречах, – че що се отнася до музиката, винаги съм прав!

Пенелопа ме къпеше в мляко, за да избели кафявата ми кожа, миеше косата ми с отвара от градински чай и бъз, за да ѝ придаде блясък, мажеше ръцете ми с масла, за да омекоти старите мазоли.

– Ти вече си творец! – казваше тя, докато ме учеше на етикета за изискана вечеря и на елегантно водене на разговор. – Ще ти трябва сценично име. Нещо студено и възвишено, струва ми се. Калиопа, може би, или Ерато – музите на епоса и на поезията.

 И така аз преминах от Леа от Масада, през Теа на Ариус, до безименна курва от крайбрежието, и накрая – до най-новия славей на Ларций – и като цяло, животът беше хубав! Всичките музиканти на Ларций носеха малък меден пръстен, на който беше гравирано името му, но иначе господството му не ни тежеше. Дотолкова не ни тежеше, че беше трудно да повярвам, че бяха изминали пет години. Пет години уроци по пеене, упражнения с лира, бъбрене с гостите и спорене с Ларций за интерпретациите на песните. Пет години на музикални изяви: интимни вечери, изискващи тихи любовни балади, шумни прощални пиршества, където се слушаха само жизнерадостни пиянски песни. Пет години. Както бях правила всяка нощ през последните пет години, аз се въоръжих със сивата си туника и сребърните гривни, взех си лирата и отидох да погледна спящата си рожба, преди да изляза, беше точно на пет и си имаше име, но не беше това на баща му. Вече никога, никога не мислех за баща му.

***

– Чувам, че ухажваш някаква музикантка. Или беше танцьорка?

Паулиний потърка гузно челюстта си.

– Всичко ли знаеш, татко?

– Просто си държа ушите отворени, момче. – Гласът на Маркус звучеше развеселен.

– Тя е великолепен творец – каза Паулиний твърдо.

– Не се съмнявам в творческите ѝ способности, която и да е тя.

Те излязоха в градината под сянката на лозата и Паулиний забави крачката си, за да хване ритъма на накуцващия си баща. Папратите грееха в зелено под слънчевата светлина, фонтанът със сините плочки ромолеше успокоително, а робите минаваха покрай тях с кани и кошници с пране. Всички се усмихваха на своя господар.

– Не е ли време да се ожениш? – продължи Маркус. – Би ми харесало да си имам снаха.

– Да заведа жена в преторианските казарми? Боговете на домашното огнище много ще се разстроят.

– Може да живее тук, докато ти си на служба. Къщата е достатъчно голяма за две жени.

– Така ли? – каза Паулиний с нотка на съмнение.

Маркус се изсмя.

– Лепида не е от ревнивите. Ще се радва да има компания.

– Но тя си има собствени приятели, нали?

– Да – отговори той кратко, – не точно от типа приятели, които аз бих искал да има. Момиче на нейната възраст в същата къща… ще ѝ се отрази добре. А и на теб ще ти се отрази добре.

– Заклет ерген като теб да възхвалява брака? – усмихна се Паулиний.

– Вече да.

Паулиний погледна баща си: самият образ на августейшия му дядо в обикновена груба туника и сандали, излъчващ задоволство. Маркус се усмихна.

– Искаш ли малко грозде? Тази година имаме хубава реколта. Или поне така казва икономът. – Той се спря до лозата, която се увиваше по стълбовете в градината. – Опитвам се да науча повече за гроздето. Мисля си да напиша трактат, в който да сравня упадъка на републиката със загниването на лозите през есента. Но дори не знам дали лозите загниват през есента. Единственото, което знам, е, че имам зряло грозде на масата си, независимо от сезона. Ето опитай това.