Кейт Куин - Господарката на Рим

– И мен той не ме интересува – Ариус прокара длан нагоре по гърба ми и остави диря от приятни тръпки, – така че сме наравно.

– Кои са твоите богове? Бих могла да се моля на тях Той се подпря на един лакът и ме погледна с онзи момчешки поглед, който напълно заличаваше обичайното му каменно изражение.

– Имаме Епона. Богинята на конете.

– Какво общо има тя с Колизеума?

– Тогава Артио.

– Коя е тя?

– Богинята на гората. Също и на мечките – добави важно той.

– Бъди сериозен.

– Имаме и Сатаида. Тя е господарката на скръбта.

– Това е по-добре. Ще я помоля да те пази да не те убият и по възможност изобщо да не се меси в живота ми.

– Ти би скърбяла? – усмивката му се стопи.

Бих умряла.

Не го казах. Това щеше да означава да изкуша един бог, който не обича да заема второ място в ничие човешко сърце. Но загрубялата от меча ръка на Ариус се плъзна през косата ми, сякаш за да почувства мислите ми с пръстите си, и тогава ме притисна толкова силно до себе си, че не ми остави място за нищо друго, освен за радост.

– Ариус? – прошепнах в мрака.

Не получих отговор. Усетих шепота на диханието му върху голото си рамо.

Внимателно, за да не го събудя, се обърнах с лице към силните му гърди. Затворих очите си в тъмнината. И заговорих тихо на иврит, езика на детството ми.

– Ариус. Ариус, Ариус, Ариус, обичам те. Обичам те. Обичам начина, по който потъркваш белега на ръката си, когато си нервен. Обичам начина, по който превръщаш меча в жива част от тялото си. Обичам начина, по който впиваш изгарящия си поглед в мен, сякаш винаги ме виждаш за първи път. Обичам черната жилка в теб, която иска да убие целия свят, и меката жилка, която след това съжалява. Обичам начина, по който се смееш, сякаш си изненадан, че изобщо можеш да се смееш. Обичам начина, по който ме целуваш, докато остана без дъх. Обичам начина, по който дишаш и говориш, и се усмихваш. Обичам начина, по който ме оставяш без въздух, когато ме прегръщаш. Обичам начина, по който превръщаш смъртта в танц. Обичам недоумението, което виждам в очите ти, когато осъзнаеш, че си щастлив. Обичам всеки мускул и костица от твоето тяло, всеки, всеки трепет и частичка от душата ти. Обичам те толкова, че не мога да го изрека на глас на дневна светлина. Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Аз вдишах аромата на косата му, усетих допира на кожата му. Обгърнах го целия с ръце. И най-накрая промълвих молитвата:

– Господ да те пази!

И заспах.

– Един срещу шестима! – Лепида елегантно си вееше с едната ръка. – Нямам търпение! Богове, кога най-сетне ще избият тия зебри, за да стигнем до забавната част?

Ръцете ми трепереха, докато ѝ наливах вино. Като в просъница чувах рева на тълпата, свистенето на камшиците на арената, животинските звуци на ужас. Игрите Агоналии са в чест на бога с две лица – Янус, които откриваха всяка нова година. Ловът на диви зверове беше в разгара си долу на арената, зебри на райета бяха преследвани от отряди мъже с копия. Но зебрите бяха просто прелюдия към голямото забавление: Ариус Варварина срещу шестима испанци.

Един срещу шестима, крещях вътрешно. Един срещу шестима!

Лепида беше убедила баща си да бъде така.

– Знам, че е срещу правилата – беше изгукала тя, – но пък каква битка ще бъде! Тълпите обожават отчаянието!

– Победи ги! – Аз сграбчих лицето на своя любим между дланите си тази нощ и усетих, че тонът на гласа ми се повишава. – Обещай ми, че ще живееш! Обещай!

Той ме прегърна силно, люби ме страстно, но не обеща. Твърде мъдър беше. След два месеца и половина с него и аз трябваше да съм твърде мъдра.

– Теа, побързай с това вино!

Подадох ѝ бокала с вледенени пръсти. На арената извличаха мъртвите зверове с гребла, а обедните екзекуции напредваха бързо. Подготовка за Ариус и испанците. Посегнах под туниката си за избелялата панделка, която бях закачила на врата си тази сутрин. На нея висяха дузина талисмани и медальони със заклинания, за да предпазват от насилствена смърт. Закупени от стари гадатели и астролози, вещици и ясновидци, за да откупя живота на любимия си.

Неясно чух гласа на говорителя на игрите:

– … доведохме ви… победителите от Лузитания… ИСПАНСКИТЕ ДИВАЦИ!

Те се втурнаха навън под вълна от аплодисменти: шестима яки и свирепи бойци със саби, блестящи на слънцето, с поклащащи се лилави пера, покланяха се, махаха и дефилираха наперено пред тълпата. Дъхът им образуваше бял облак в студа.

Толкова много! Господи, толкова са много!

– … и сега… от дивите гори на Бригантия… непобеждаваният досега… АРИУС ВАРВАРИНА!

Бяха му предоставили малка платформа, от която да се сражава, нещо, което да компенсира неравенството, и той скочи върху нея с високо вдигнат щит. Напълно спокоен, безразличен към бурните овации, които се изливаха отгоре му, безразличен към студа. Но изглеждаше толкова дребен до тази ужасна пасмина испанци! Толкова ужасно смъртен! Помислих си за Версенжеторикс Непобедимия, който в края на краищата се беше оказал не чак толкова непобедим и бе загинал на арената като животно.

Тръбите затръбиха за начало. Испанците се разпределиха от всички страни на платформата. Като един, тълпата по скамейките се надигна напред, крещейки окуражителни думи. Сърцето ми падна в стомаха като камък.

Той съсече първите двама, когато достигнаха до върха на малките стълбички. Но още двама пълзяха нагоре от другата страна и техните остриета посрещнаха неговото с желязно звънтене.

Колизеумът беше на крака, всички пищяха, включително и аз. Някога би ми дожаляло за испанците, които искаха да останат живи точно толкова отчаяно, колкото и Ариус, но любовта ме беше направила жестока и сега единственото, което исках, бе – да умрат. Ариус отсече ръката на един испанец до лакътя и насред целия ужас, който изпитвах за живота му, почувствах внезапен изблик на гордост от уменията му.

Той се въртеше и нанасяше удари, почти нямаше място, където да стъпва на това малко квадратно пространство, но въпреки това успяваше да отвръща на ударите им от четири страни. Тълпите се успокоиха, хората насядаха по местата си, за да се обзалагат, променяха залозите… И точно когато отново успях да си поема дъх, то се случи. Нещо толкова дребно! Той се наведе, за да избегне едно свирепо замахване със закривено острие, и за миг изгуби равновесие – залитна падна приземи се по гръб на земята, едва на няколко стъпки по-ниско, но видях как не може да диша… Видях как устата му се отваря конвулсивно в опит да си поеме дъх, как вдига меча си и тогава испанците се спуснаха върху него! … Трима испанци в делириум от възторг, с вдигнати високо оръжия – дори и така той успя да промуши единия през коляното, преди да изчезнат от поглед.

Чух как нервниченето на Лепида спря изведнъж… Чух как Квинт Полий остави бокала си… Чух диханието на всички зрители в Колизеума Изпуснах каната, усетих как виното се лисна върху краката ми, когато скочих напред, блъснах се в мраморния парапет и събрах всичкия въздух, който имах в дробовете си

– МИТЕ! – изпищях с цялата сила, на която бях способна, и всеки един римлянин в близките сто крачки обърна глава към мен. – МИТЕ! МИТЕ! МИТЕ! – Нека живее! О, Господи, нека живее!

И защото беше хубав следобед и игрите бяха наистина много сполучливи този ден, и Варварина наистина се беше бил великолепно, други гласове се присъединиха към моя. – Мите! Мите! Мите!

Когато видях насинения и разкървавен Ариус едвам да се изправя на краката си, крайниците ми отмаляха под тежестта на тялото ми и аз се строполих на земята. Ревът заля слуха ми, нещо гранитностудено се пропука в мен и се стопи като лед под дъжда.

– Теа? Теа, какво ти става?

Погледнах нагоре замаяна. Лицето на господарката ми беше блед раздразнен кръг.

– Извинете, господарке

– Да крещиш на обществени места – един роб никога не говори, освен ако не го заговорят! – Сандалите ѝ със заострени върхове ме сритаха отстрани. – Ставай!

Аз се надигнах, подпирайки се на парапета. Кръвта бучеше толкова силно в ушите ми, че когато Лепида посегна към панделката около врата ми, можах само да я погледна със замъглен поглед.

– Я да видим, я да видим, какво е това? Талисмани, а, Теа? И то толкова много! За какво са? – Тя обърна един меден амулет, надписан на латински на гърба. – "Да предпазва от всякакви оръжия и остриета" и "Призовавам закрилата на Марс срещу насилствена смърт". Богове, та аз не те бия чак толкова жестоко!

– Моят собственик на таверна – промърморих, като се опитвах да събера малкото останал ми разум – тръгна с легионите. Просто искам да е в безопасност Тя ме отпрати с жест и потъна сред възглавниците на стола си, докато Ариус излизаше, накуцвайки и подпирайки се на едно копие, а испанците се покланяха. Тя се цупеше, докато чистачите на арената почистваха пясъка с гребла, въртеше се неспокойно и потропваше по пода с обутите си в златни сандали крачета, и най-накрая заяви, че има главоболие и че е твърде студено, за да стои навън, и че си отива вкъщи незабавно, а аз дори и не слушах глезотиите ѝ, защото единственото, за което можех да мисля, беше Ариус!

Изпратих я до вкъщи, смених туниката ѝ с роба, повях ѝ с ветрило и разтрих главата ѝ, донесох ечемична отвара и зачаках в агония, докато не ме освободи да си вървя, и тогава се затичах към улица "Марс"!

– Ариус! – изрекох задъхана на хубавото момче роб, което отвори вратата – Ариус!

Това беше единствената дума, останала в съзнанието ми.

– Ами не може, той не е… Чакай!

Ариус седеше с приведени рамене и клюмнала глава насред лечебницата, целият в прах и кървящ на дузина места. Притискаше тампон от парцали върху отворената рана на врата си, докато лекарят се суетеше около него, а Галий гледаше навъсено, надвесен над писалището си. Дузина бойци се навъртаха наоколо и надничаха с любопитство или с откровено злорадство, докато шиеха падналия в боя Варварин.