– Кучи син! – кипна Теа същата нощ. – Ще се науча да урочасвам само за да мога да прокълна Галий.

Ариус вдигна глава и се разсмя.

– Не се смей, не е смешно. Е, предполагам, че всъщност е, но… Взимам си думите назад, че искам да те ранят. Тогава ще се тревожа още повече, щом така или иначе ще се биеш след две седмици. Боли ли те?

– Все още мога да те занеса до леглото.

Той я прегърна, повдигайки я от земята, за да го докаже.

– Можеше просто да ме оставиш да отида до леглото.

Теа сгуши глава на рамото му.

– Аз съм варварин – изръмжа той. – Ние винаги носим жените си като чувал с жито.

– В случай че сте способни! – отвърна тя, потупвайки превързаното му рамо.

– Способни?

Той я метна на леглото и започна да я гъделичка, докато тя не се разписка.

– Добре, добре, взимам си думите назад! Спри, ще ме умориш!

– Чудесно – изръмжа той и покри устата ѝ със своята.

Да си открадне моменти с Теа беше изненадващо лесно. Почти нямаше ден, когато тя да не можеше да се измъкне за някой и друг час, когато ходеше да изпълнява поръчки из Форума, за да отиде тайно на улица "Марс". Тъй като нощите ставаха все по-дълги и по-тъмни, тя започна да се измъква от къщата през градинската врата, за да се среща с него.

– Внимавай да не те видят – предупреждаваше тя. – Голите ѝ ръце бяха настръхнали от студ. – Ако Лепида ни види...

– В такъв случай не бива да идваш. Не е безопасно.

Той я придърпа на топло под наметалото си и я прегърна силно. Безпорядък от несвързани думи на обич нахлуваше в главата му. Искаше му се да бъде достатъчно умен, за да може да изрече всичко, което чувства.

– Какво има?

Очите ѝ сякаш гледаха през него.

– Нищо.

Той отново я придърпа към себе си. Не знаеше как да ѝ каже, че коленете му омекват всяка нощ, когато тя се появеше на вратата на килията му, за да се сгуши засмяна и останала без дъх в обятията му. Нямаше думи. Всичко, което можеше да направи, беше да ѝ го покаже.

– Ариус – засмя се тя, когато той уви ръце около нея, – така не мога да дишам.

Никога не беше имал друга жена преди нея, но не това бе причината да му отмаляват краката. Беше просто заради самата Теа.

– Размекваш се – каза неодобрително Галий. – Да, да, знам, че все още привличаш тълпи от публика, но аз те познавам, момче. Станал си по-предпазлив, това е то. Предпазливостта не печели точки в Колизеума. – Той въздъхна. – Заради робинята на Полий е, нали? Не гледай толкова изненадано, скъпо момче. Знам, че напоследък ти дава нещо повече от писма. Е, по-добре робинята на Лепида Полиа, отколкото самата Лепида Полиа, но все пак… Ако тя е причината да губиш форма, почти съм решил да се отърва от нея. Преди Галий да успее да мигне, Ариус сграбчи с две ръце своя ланист за гърлото.

– Недей! – каза той. – Или ще стисна!

– Това е правилният дух! – потупа го по рамото вече задушаващия се Галий. – Прояви малко повече от него на арената, моля. Ти умееш, ох, а сега ме пусни, скъпо момче.

Колкото и омразно да му беше да признае, че Галий е прав, Теа наистина му влияеше зле. Не че ѝ го беше казал, но бе загубил яростта си. И все пак засега късметът не му беше изневерявал. Всеки път, когато пазачите на игрите извличаха падналия противник през Портата на смъртта, той си мислеше: още няколко седмици с Теа.

– Обзалагам се, че го казваш на всички жени – подкачи го тя една вечер, когато той го сподели. – "Още няколко седмици със Сулпиция, с Касандра, с Лепида".– Изпищя, когато той я прекатури по гръб и я затисна с ръце като мишле под лапите на котка.

– Не е имало други преди теб – прошепна в ухото ѝ – и няма да има след теб!

– Не е имало други преди мен? – Тя наклони глава с искрен интерес.

Ариус сви рамене. Нямаше нужда да казва на Теа за демона и какво му нашепваше той, че трябва да прави един мъж с една жена. Теа и демонът нямаха място в една и съща стая. Прокара ръка по лицето ѝ и вече не се страхуваше, че може да я нарани.

Някои вечери тя му пееше, слагаше главата му в скута си и милваше косата му, докато тананикаше мелодиите на Гърция, Иудея и Бригантия. Богатият ѝ алт резонираше в стомаха му, плъзваше нагоре по гръбнака и проникваше във всеки мускул на тялото му, докато не заспеше от музиката на ръцете и гласа ѝ.

– Магьосница – казваше ѝ той. – Този твой глас омайва!

Понякога лежаха с ръце, сплетени върху възглавницата между тях, тихи като каменните кръгове, които отбелязваха свещените места в Бригантия, а очите ѝ го поглъщаха целия.

– Какво мислиш? – питаше той, докато ръката му запомняше очертанията на бузата, шията, косата ѝ.

Тя винаги поклащаше глава и силно притискаше тялото си към неговото, така че между тях не оставаше никакво разстояние и те заспиваха, преплетени един в друг като корените на дърво. Когато той се будеше, очите ѝ вече бяха отворени, а устните – извити в усмивка, която го караше да потръпва от щастие.

Понякога тя с пръсти проследяваше картата от белези по тялото му: неравномерната решетка от камшични следи по гърба му, набръчканите следи от камъни и прорези по краката му, отчетливите линии от остриета и тризъбци по раменете му.

– А този? – питаше тя.

– Един роб ми счупи лакътя с кол.

– А този?

– Бой с ножове в Субура.

– А това?

– Татуировката на бойците на Галий. Би трябвало да представлява кръстосани мечове.

Теа се вторачи в нея.

– Прилича на кръстосани моркови.

Прокарваше пръстите си по белезите и татуировката му и сякаш ги заличаваше, така че той се чувстваше чист и млад и не прекалено огорчен, за да може да бъде щастлив.

– Ами на мен не ми допада особено – каза един тракиец на Ариус, като гледаше полюляващата се походка на Теа, докато тя излизаше на улицата. – Много са ѝ кльощави бедрата. Виж господарката ѝ, момичето на Полий – ето това е сочен залък!

Ариус удари главата на тракиеца в стената, но не с черната злост от миналото. Демонът изскимтя, завързан на каишката си, но беше много далече.


Теа

– Имаш си любовник, нали? – внезапно попита Лепида една вечер, докато седях зад нея и ѝ разресвах косата.

Пулсът ми се ускори, но продължих да движа сребърната четка.

– Моля, господарке?

– Любовник, Теа. Мъж. Знаеш какво е любовник, нали? – Ох, тя беше в отвратително настроение тази зима. – Кой е той?

– Той ли?

– О, само не ме гледай с тоя неразбиращ поглед. Много добре знаеш за какво говоря! – Видях как сините ѝ очи се присвиват в огледалото. – Между робини и господарки няма тайни. Кажи ми!

Ще трябва да ѝ подхвърлиш все нещо.

– Как разбрахте? – попитах с тих глас.

– Очевидно е всъщност. Мечтаеш, докато си вършиш работата, усмихваш се на супата. А днес на обяд те нямаше твърде дълго време за едно просто пазаруване. И така – кой е той?

– Ами… Той е… – Проклет да е острият ѝ поглед! Прокарах гребена през дългата ѝ черна коса и ми се щеше да я изскубя всичката. – Той има таверна. В Субура.

– Съдържател на таверна в бедните квартали? О, Теа, какъв късмет. Какво още?

– Той има хм… черна коса. От Брундизиум е. Има белег на кокалчетата на пръстите си. От един случай, когато някакъв пиян прекарал нож през тях.

Лепида се засмя.

– А иска ли да се ожени за теб? Не, чакай да позная: вече е женен!

Аз се възползвах от подсказката и измънках:

– Ами нея я няма през повечето време… Те не се разбират много– много.

– Сигурна съм, че не се разбират. От гладиатор на съдържател на таверна! Теа, винаги съм си знаела, че имаш лош вкус. Всъщност… – Тя се извърна и ме погледна. – Я си повдигни косата от врата. Богове, имаш синина, каква страст!

– Обича ме с животинска страст… – промърморих на гръцки и скрих една усмивка на глупаво щастие.

Тя я долови и нещо в лицето ѝ разкри раздразнението ѝ.

– Тичай тогава в крайните квартали! – рече троснато и се обърна към огледалото си.

Твърде близко, помислих си, като оставях гребена. Но пред Ариус същата вечер само се засмях.

– Не се тревожи, пратих я по грешна следа. Може би е по-добре, че е забелязала. От сега нататък винаги, когато се измъквам заради теб, тя ще си мисли, че отивам при собственика на таверна.

– Та кой е този съдържател на таверна? – Той ухапа възглавничката на ухото ми. – Мога ли да го убия?

Би се в Колизеума две седмици по-късно. С един огромен мъж от Триновантия; близка и изтощителна борба. Сражаваха се с мечове около половин час. Бях неспособна да размахвам ветрилото от паунови пера, дори и ако от това зависеше животът ми, но Лепида беше твърде заета да се цупи, че да забележи вцепенената ми фигура.

– Наистина не разбирам защо всички вдигат такъв шум?! – намусено рече тя. – Той е просто един голям грозен варварин!

– Тълпите са сляпо влюбени в него – каза разсеяно Полий. – Трябва да признаеш, че е великолепен. Успя да постави триновантиеца на колене Но въпреки цялото презрително отношение на Ариус, докато прекрачваше през Портата на живота, той беше разкървавен и зашеметен. А някакъв глас в главата ми шепнеше: "Колко време остава, преди да бъде убит"?

Молих се във всички храмове в Рим. Посетих и вещици, и астролози, и гадатели. Похарчих всички монети, които бях изкарала с пеене, и купих шепи амулети. Коленете ми се протриха да се моля на всеки бог и богиня, за които някога бях чувала, а не бях чувала за малко. Ариус намираше усилията ми за много забавни или поне така се преструваше.

– Но ти вярваш само в един бог… – отбеляза той една нощ.

– Да, но моят бог е бог на евреите – отвърнах, като се сгуших до тялото му под бодливата завивка. – Той ще се грижи за мен, защото съм една от Избрания народ, но него ти не го интересуваш.