– Теа! – Огромна, влажна ръка се лепна върху лакътя ми и аз погледнах нагоре в развеселените очи на Квинт Полий. – Теа, ти си точно това, което ми трябва.

***

Загърнат в груба наметка с дълбока качулка, той успя да стигне до Портата на Аврелий.

– Хей, ти! – Един от пазачите го изгледа властно изпод вежди. – Никакво измъкване, тайно като престъпник! Дай да ти видя документа, както е редно… Я чакай, аз те познавам! – Вгледа се по-добре. Ариус покри гладиаторската си татуировка на ръката, но твърде късно… – Виждал съм те на арената. Ти си Варварина! Какво правиш? – Ариус заби и двата си юмрука в корема на пазача и побягна. Шестима стражи го повалиха по средата на прашния път.

Трябваше да имам меч, не можеше да събере мислите си, докато го влачеха към улица "Марс" за лактите. Никога нямаше да ме задържат, ако имах меч.

– Да, благодаря ви – каза хладно Галий, докато с щедра ръка даваше пари на стражите, – ще бъде окован във вериги по време на тренировките следващия път… Скъсал сухожилието на един от стражите? Със зъби? Може би това ще облекчи болката.

Още пари преминаха от ръка в ръка и четирима от главорезите на Галий сложиха окови на китките и глезените му. Чувайки познатото до болка дрънчене на веригите, Ариус знаеше, че този път няма да има приятелски потупвания и усмивки.

Веднага щом портата се затвори зад ругаещите стражи, Галий се обърна и го удари два пъти силно през лицето с тежката си, отрупана с бижута ръка. Значи все пак под тая провиснала розова плът наистина се криеха мускули.

– Глупаво момче! – изсъска ланистът и зареди низ от гнусни ругатни, използвани от утайката на обществото.

– Произходът ти си проличава, Галий – изрече Ариус и още един удар разтресе главата му и я блъсна в стената.

– Значи предприе великия си опит за бягство, а? – изплю се Галий. – И какво ми струваше това на мен? Доста пари, ето какво ми струваше! Глупаво момче!

Още един солиден удар.

Ариус усети вкуса на кръв в устата си и почувства как в него се надига зловеща бодрост. Побой, вериги и псувни; това е разменната монета, с която умееше да търгува.

– Да пукнеш, дано, Галий! – той оголи окървавените си зъби в злъчна усмивка.

Този път един от главорезите на ланиста дойде, за да свърши черната работа.

– Нанасяш щети върху собствената си инвестиция, не мислиш ли? – запита Ариус замаян.

– О, вече надраснах грижите за инвестициите си. – Очите на Галий бяха тесни процепи, почернени с въглен. – Инвестицията ми вече изтече в канавката. Искаш ли да знаеш защо, Варварино? Защото императорът реши да обяви война на хатите[11]. Потегля към Германия, за да се присъедини към легионите си, така че кой мислиш ще хвърли пари за игри през септември, когато той няма да е тук, за да ги гледа? Съмнявам се, че изобщо ще има каквито и да било игри. А това означава, че през цялото лято, докато ти се напиваше до безсъзнание, аз губех пари!

– Твърде жалко – съчувствено рече Ариус и една тежка десница разцепи устната му.

– Ти все пак ще се биеш, момче! Може и да не е в Колизеума, може и да не е сред розови листенца и сребърни монети, които се сипят по главата ти, но повярвай ми, ти ще се биеш! На всяка долнопробна арена с крастави лъвове и дърти гладиатори, пред всяка смрадлива редица сергии, където биха се струпали някакви дрипльовци, за да те гледат как умираш – ти ще се биеш! Ще възстановиш всичките пари, които пропилях по теб! И то извън Колизеума, където няма кой да следи за правилата, извън него никой изобщо не си губи времето с правила, така че, когато умреш с вътрешности, провиснали до коленете, и с меч, забит в гърба, аз ще съм там, за да гледам. И ще се усмихвам, скъпо момче, защото ти само хабиш въздуха, който дишаш!

– Не толкова, колкото теб – отвърна му Ариус в замъглен унес. – Ти – ведро с гранясала свинска лой!

Той здраво стисна очи, когато главорезите на Галий се доближиха.

Тази нощ спа по корем. Гърбът му бе разранен почти до костите от въжето, киснато в солена вода. Когато заядливото му настроение се стопи в мъчителните спазми, той си представи една хладна ръка на челото и топъл мек глас, който го успокоява и приспива.

***

Колизеумът остана празен тази есен, а гладиаторите от големите школи за тренировка се шляеха и си живееха живота. Но боевете кипяха по улиците и в разгара на всеки бой стоеше Варварина.

Имаше долнопробни арени, където пясъкът беше нашарен с бурени, а скамейките бяха препълнени с утайката от най-мизерните квартали, груби мъже с шарещи очи, които аплодираха, когато рукнеше кръвта, и никога не викаха за милост на онези, които губеха с достойнство. Но когато Варварина с един-единствен замах разсече на две гигантския испанец, те зареваха, скочиха на крака в същинска вилнееща буря от одобрение и се втурнаха на арената като море.

Имаше западнали таверни, където масите бързо се разтребваха, щом се извадеха ножовете, а труповете на губещите бяха изхвърляни в Тибър. Когато Варварина напъха два тънки ножа в ноздрите на един чужденец моряк, беше окъпан във вино и разнасян из стаята на гърбовете на почитателите си.

Имаше тъмни улички в крайните квартали, където с ножове ограждаха импровизирани арени, а уличните побойници се убиваха един друг за шепа медни монети. Варварина беше пуснат срещу трима братя, майстори на ножа, от Субура, а когато и тримата лежаха проснати неподвижно в краката му, той се завъртя и промуши с меча си ходилото на един оплакващ се техен привърженик.

Той се би и когато разкъсаната му от тризъбец десница беше превързана през рамото, и когато дръжка на нож строши два от пръстите му, и когато кръвта от разрязаното му чело се стичаше в очите му и го заслепяваше. Той се би с незаздравели кости и с разкъсани мускули, и с натъртвания, и с изгаряния от факла. Той се би с мечове и копия, с ножове и мрежи, и дори с голи ръце, както направи през един топъл есенен следобед, когато под воя на овациите изтръгна с пръсти гръкляна на един мъж.

Той беше героят на тълпата, любимецът на бедняшките квартали, а плебеите на Рим изливаха безропотно парите си в ръцете на Галий, за да могат да се блъскат в разнебитени стадиони и да следят всяко негово движение. Те казваха на децата си, че той е демон, брояха белезите му и водеха отчет на убитите от него; ревяха и трепереха, и кряскащи се връщаха за още. Те го завличаха, капнал от умора и кървав в таверните, където той седеше, обливан с вино и заобиколен от курви… Криеше се, раздразнителен и готов да убива в своя самотен ъгъл, и излизаше от летаргията си само за да замахне към някой случаен почитател, дръзнал да се приближи към него прекалено близо.

Черният демон в главата на Ариус подскачаше и ликуваше сред дълбока до колене река от кръв и виеше от щастие.


Глава пета

Теа

– Императрицата ли? – През най-гъстата зеленина на зимната градина чух звучния глас на сенатор Маркус Норбан. – Нямам представа дали ще си върне предишните позиции, скъпа Лепида.

– Но вие знаете всичко за императорското семейство – изчурулика сладкият гласец на господарката ми. Аз бях коленичила, за да търкам плочките на фонтана, и не виждах лицето ѝ, но можех да си представя как гледаше нагоре към годеника си, затаила дъх. – Кажете ми!

Те бавно се разхождаха към другия край на зимната градина, но аз все още чувах всяка дума. Маркус Норбан може и да беше почти на петдесет, но имаше хубав ясен глас, трениран да достига и до най-отдалечените кътчета на Сената. – Аз предложих помиряване. Императрицата е популярна, а с нейната безупречна репутация на добродетелна съпруга никой не вярва, че е виновна за прелюбодеяние, освен императора.

– Ами Юлия? Говори се, че има проблеми между нея и съпруга ѝ – те също ли ще се разделят?

– Не – каза лаконично Маркус, – Юлия е… странна, така да се каже. Крехка. Нуждае се от закрилник. Тя търсеше мен известно време, след смъртта на баща си, но аз съм твърде стар.

– Ти си в разцвета си! – смехът на Лепида стопи четирийсет и шестте му години.

– Не, аз съм стар… – изведнъж гласът му стана сериозен. – Искаш ли да се омъжиш за мен, Лепида?

Това бе твърде голямо изкушение за моето любопитство. Отлепих ръце от фонтана и надникнах внимателно през зеленината. Видях буйната черна коса на господарката си и орловото лице на Маркус, което беше почти на нивото на нейното, заради изгърбеното рамо. Също като августейшия си дядо и той не беше висок.

– Не си длъжна да се омъжваш за мен, нали знаеш – каза той, когато Лепида отвори прекрасната си уста. – Аз съм стар, прегърбен и със затвърдени навици. Не, не ме прекъсвай. Прекарвам половината от времето си в Сената, а другата половина – в библиотеката. Пиша трактати, презирам приемите и имам син, който е с две години по-голям от тебе. Със сигурност не съм подходящ партньор за хубаво младо момиче.

– Чудех се, Маркус… Защо да се жениш повторно сега? – тонът на Лепида беше сдържан, но аз знаех, че тя умира да чуе отговора. – След като толкова години живееш разведен?

– Предпочитам да съм сам. – Маркус помръдна изгърбеното си рамо. – А дори и да не беше така, не много жени биха взели саможив, стар, съсипан човек като мен.– Чудех се дали някога, като млад, се беше чувствал зле заради недъга си. Или дори сега.

– Но с твоя ранг, твоето образование, твоето потекло

– А, да, моето потекло… – в интелигентния му глас се промъкна весела нотка. – Императорската ми кръв може и да е била придобита незаконно, но аз съм последният жив внук на император Август. Император Тит ме считаше за безобиден, но брат му е доста по-подозрителен по природа. На Домициан му харесва да ме поставя в неудобно положение и колко други средства има, за да накараш един ерген да се почувства неудобно, освен когато го принудиш да се ожени. – Той се поклони учтиво. – Особено за красиво момиче като теб, на което много повече подхожда млад мъж.