Кейт Куин - Господарката на Рим

 Рим

 Септември, 81 година след Христа

 Прободох китката си с един решителен удар на ножа и наблюдавах с интерес как кръвта бликва от вената ми. Китките ми бяха нашарени с белези от разрези, но видът на собствената ми кръв все още ме запленяваше. Винаги имаше елемент на опасност: дали след всички тези години най-накрая няма да забия ножа твърде надълбоко по невнимание? Дали именно днес не е денят, когато ще видя как младият ми живот изтича в синия керамичен съд с красив фриз с нимфи по ръба? Тази мисъл осветяваше един живот, лишен, от каквито и да е вълнуващи събития.

Не беше писано да е сега. Кръвта, отначало шуртяща, намаля до тънка струйка и аз се облегнах на мозаечния стълб в атриума[1] със синия съд в скута.

Скоро лека мъгла щеше да се спусне пред очите ми и светът щеше да придобие приятни далечни нюанси. Нуждаех се от тази мъгла днес. Щях да придружавам новата си господарка до Колизеума, за да гледа гладиаторските игри по случай възкачването на новия император на трона. А от онова, което бях чувала за игритe...

– Теа!

Гласът на господарката ми. Измънках някаква ругатня на смесица от гръцки, иврит и простонароден латински, нито един от които тя не разбираше.

В синия съд вече имаше плитка локвичка кръв. Превързах китката си с ленена лента и затегнах възела със зъби, а после изпразних купата във фонтана на атриума. Постарах се да не окапя кафявата си вълнена туника. Очите на господарката ми щяха да забележат петно от кръв за част от секундата, а не ми се обясняваше по какви точно причини, веднъж или два пъти месечно, взимах синия керамичен съд с красив фриз с нимфи по ръба и го пълнех със собствената си кръв. И без друго, честно казано, имаше твърде малко неща, които изобщо бих споделила с нея. Тя не ме притежаваше от много дълго време, но вече бях разбрала това.

– Теа!

Обърнах се твърде бързо и трябваше да се подпра на колоните на атриума. Може би бях прекалила. Бях си източила твърде много кръв и се почувствах замаяна. Определено не беше добре за ден, в който трябваше да гледам как избиват хиляди животни и хора.

– Теа, спри да се размотаваш! – Господарката подаде хубавата си главица през вратата на спалнята; раздразненото ѝ изражение изглеждаше приятно замъглено пред очите ми. – Татко чака, а ти все още не си ме облякла!

Аз покорно тръгнах след нея, краката ми сякаш се носеха на няколко пръста над пода. Безвкусен под с мозаечни сцени на биещи се гладиатори с тризъбци, кръв, плискаща изобилно по квадратните червени тухли. Безвкусно, но подходящо: бащата на господарката ми, Квинт Полий, беше един от организаторите на императорските гладиаторски игри.

– Синята туника, Теа. С перлените карфици на раменете.

– Да, господарке.

Лепида Полиа. Бях купена за нея няколко месеца по-рано, когато навърши четиринайсет: нейна собствена прислужница, за да ѝ оправя косата и да ѝ вее с ветрилото сега, когато вече беше почти жена. Като подарък аз не бях толкова ценна, колкото перлената огърлица и сребърните гривни, и половината дузина копринени туники, които получи от щедрия си баща, но определено ѝ харесваше да има своя лична сянка.

– Пак ли си се порязала по време на вечеря, Теа? – веднага забеляза тя превързаната ми китка. – Наистина си непохватна. Само не изпускай кутията с бижутата, защото много ще се ядосам. Сега искам златните панделки, вплетени в косата ми в гръцки стил. Днес ще съм гъркиня… също като теб, Теа.

Тя знаеше, че не съм гъркиня, въпреки гръцкото име, дадено ми от атинския търговец – моят пръв собственик.

– Да, господарке… – измърморих аз на най-чистия гръцки, на който бях способна.

Изражение на недоволство потрепна между изящните черни вежди. Аз бях по-образована от господарката си и това я вбесяваше до краен предел. Опитвах се да ѝ го напомням поне веднъж седмично.

– Не си придавай важност, Теа. Дори и да можеш да говориш гръцки, ти си просто поредната малка еврейска робиня. Запомни го!

– Да, господарке.

Смирено навих и прихванах къдриците ѝ с фиба за коса. Тя продължаваше да бръщолеви:

– … Татко казва, че Белерофон ще се бие днес следобед. Наистина знам, че е най-добрият ни гладиатор, но има такова скучно лице! Може и да се облича като конте, но и всичкият парфюм на света не може да го превърне в Аполон. Разбира се, той е изумително грациозен, дори когато пронизва някого в гърлото… Ох! Убоде ме!

– Извинете, господарке.

– Лицето ти определено има зеленикав цвят. Няма защо да ти прилошава от игрите, тъй де. Гладиаторите, робите и затворниците – всички ще умрете по-рано или по-късно. Затова пък поне на нас ще ни е забавно.

– Може би е от еврейската ми кръв – допуснах аз. – Ние обикновено не намираме смъртта за забавна.

– Може и тая да е причината – Лепида разглеждаше боядисаните си нокти. – Обаче игрите днес със сигурност ще са вълнуващи. Трябваше ли императорът да вземе да се разболее и да умре точно в разгара на сезона – заради него не сме гледали добро представление от месеци.

– Колко несъобразително от негова страна – съгласих се аз.

– Но поне за новия император се говори, че обича игрите. Император Домициан. Тит Флавий Домициан… Чудя се какъв ли е? Татко направи всичко по силите си, за да му организира хубави двубои. Перлените обеци, Теа!

– Да, господарке.

– И парфюмът от мускус.

 Така Лепида старателно проучваше външността си в полираното метално огледало. Беше много млада – на четиринайсет, също като мен, – всъщност дори прекалено млада за пищната копринена туника, перлите, ружа. Но тя нямаше майка и Квинт Полий, който толкова безскрупулно се справяше с търговците на роби и с ланистите[2], беше като глина в ръцете на единствената си рожба.

Освен това няма съмнение, че тя привличаше погледите. Красотата ѝ не бе нито в теменуженосините ѝ очи, нито дори в еднометровата ѝ копринена черна коса, която беше нейна гордост и радост. Беше в олимпийската ѝ самоувереност. Именно с тази своя самоувереност Лепида Полиа планираше да си хване виден съпруг, патриций, който най-сетне да издигне семейство Полий до най-високите прослойки на римското общество.

Тя ми кимна да се приближа, веенето с пауновото ветрило лениво полюляваше изваяните ѝ къдрици. В огледалото зад нея аз бях тъмна кафява сянка: бях мършава, докато тя беше сочна; бях загоряла от слънцето, докато тя бе с бяла кожа; бях опърпана, докато тя беше сияйна. Поразителен ефект.

– Поразителен ефект – оповести тя, като отражение на мислите ми. – Но ти наистина се нуждаеш от нова туника, Теа. Изглеждаш като високо изсъхнало дърво. Хайде, татко чака.

Баща ѝ наистина чакаше. Но нетърпението му се смекчи, когато Лепида му се усмихна, разкривайки трапчинките си, и кокетно се завъртя.

– Да, много си хубава. И днес не забравяй да се усмихваш на Емилий Гракх; от много важно семейство е, а има и вкус за хубави момичета.

Можех да му кажа, че вкус за хубави, но не момичета, имаше Емилий Гракх, но той не ме попита. А може би трябваше. Робите чуват всичко.

На повечето римляни се налагаше да станат още на зазоряване, за да си намерят хубаво място в Колизеума. Но местата на семейство Полий бяха запазени, така че ние тръгнахме достатъчно късно, точно според модата, за да можем да кимаме за поздрав на всички важни семейства. Лепида грейна пред Емилий Гракх, пред група центуриони патриции, които безделничеха на ъгъла на улицата, пред всеки с тога с пурпурен кант и със старо фамилно име. Баща ѝ важно обменяше клюки с всеки патриций, който благоволеше да го удостои с престорената си усмивка.

– … Чух, че император Домициан планира кампания в Германия следващия сезон! Иска да подхване нещата от там, където брат му ги остави, а? Нищо чудно, че император Тит показа на тези варвари къде им е мястото, ще видим дали Домициан ще успее да постигне нещо повече

– Квинт Полий… – дочух провлечен патрициански глас. – Наистина, дори парфюмът му!

– Но пък си върши работата толкова добре. Какво е една усмивка от време на време, ако ще го стимулира да работи усърдно?

А Квинт Полий продължаваше да се покланя и да се усмихва мазно. Той би дал трийсет години от живота си за честта да носи името Юлий, Гракх или Сулпиций. Господарката ми също, със същата цел.

Аз се забавлявах, като зяпах по сергиите, които задръстваха улиците. Сувенири от мъртви гладиатори, кръвта на този или онзи велик боец, съхранена в пясък, малки дървени медальони с нарисуваното лице на прочутия Белерофон. Последните не се продаваха много добре, защото дори и художник не можеше да придаде красота на лицето на Белерофон. Портретите на един хубав тракийски боец с тризъбец се пласираха повече.

– Толкова е красив! – С крайчеца на окото си видях няколко скупчени момичета, които се захласваха по един медальон. – Аз спя с това изображение под възглавницата си всяка нощ. Усмихнах се. Ние, еврейските момичета, също обичахме мъжете ни да са бойци – но ги предпочитахме истински и дълголетни. Да бъде мъж, който би отсякъл главата на някой легионер сутринта и след това би се прибрал, за да седне начело на масата за шабат. Само римските момичета губеха ума си по недодялани лъскави портрети на мъже, които никога не бяха виждали, мъже, които вероятно щяха да са мъртви, преди годината да е изтекла. От друга страна, може би един мъж, който щеше да живее по-кратко, беше по-подходящ обект на копнежи. Той никога няма да остарее, никога няма да загуби красотата си, а ако ти омръзне – скоро няма да го има.

Тълпите ставаха все по-гъсти с приближаването към Колизеума. Аз достатъчно често бях минавала под гигантската му мраморна сянка, когато изпълнявах поръчките на господарката си, но това беше първият път, когато влизах вътре, и трябваше да положа усилия да не зяпна от изумление. Толкова огромно пространство, с толкова много мраморни арки, с толкова много статуи, гледащи високомерно отгоре, с толкова много места. Петдесет хиляди ентусиазирани зрители можеха да се натъпчат вътре, така се говореше. Арена, подобаваща на боговете, започната от покойния император Веспасиан, завършена от сина му, покойния император Тит, отворена днес за празненството в чест на по-младия брат на Тит, който току-що беше облякъл величествената пурпурна тога под името император Домициан.