Емили почти не мислеше, когато я докосна отново. Имаше толкова много магия в допира му. Беше силен и едновременно нежен и това, което я учудваше най-много, че той е толкова отдаден.

Очите му потъмняха и тя го усети, как се втвърдява отново.

– Никога ли не стоиш мирно? – попита тя изпълнена с благоволение.

Тя изви въпросително вежда и тогава той направи най-изумителното нещо от всички.

Засмя се.

Когато този невероятен звук достигна до ушите ѝ, тя се изправи зашеметено.

– Дрейвън?

Той поклати глава.

– Не мога да се въздържа, Емили – прошепна той. – Ти ме правиш щастлив.

После той се намести между бедрата ѝ и я изпълни с удоволствие.

Тя изстена от усещането за горещото му и твърдо тяло вътре в нея. Прехапа устни и възкликна, а после се повдигна нагоре и се отпусна върху него.

Той изсъска и задържа кръста ѝ с ръце. Тя отвори очи и срещна горещия му поглед.

– Ваш съм, милейди. Правете с мен каквото поискате.

И тя го направи. Отново и отново, до раните часове, когато се измори.

Дрейвън я вдигна и положи на леглото. Тя заспа веднага, след като я покри с одеялото.

Той остана възхитен от това колко шумно спеше тя. Не можеше да си спомни в живота му да е имало по-щастлив миг от този, да се отпусне до нея.

Дрейвън би продал душата си, за да спре идването на зората. Да можеше да я задържи завинаги така до себе си. Но повече от всеки друг мъж знаеше колко безсмислени бяха мечтите и желанията.

Утрото щеше да настъпи.

И истината за тях да се разбере от всички. А на него щеше да му се наложи да се изправи лице в лице с гнева на Хенри.


* * *

Няколко часа по-късно, Дрейвън гледаше навън през отворения прозорец. Птиците започнаха да се пробуждат и той чу слугите как се залавят със задълженията си.

Емили шепнеше в съня си за дракони и рози.

Той се усмихна на сладкия ѝ глас и почувства как започва да се втвърдява. Поклати глава, изумен от факта, че все още я желае след нощта, която бяха споделили. Но беше факт, желаеше я.

Отмести нежно косата от рамото ѝ, целуна голата плът, а с ръка обхвана гърдата ѝ. Тя лежеше настрани с гръб към него. Дрейвън се промъкна под завивката, като повдигна леко крака ѝ, за да може да получи лесен достъп до нея.

С пламналото си тяло, той влезе отново в рая, който представляваше тялото ѝ.

Емили се събуди от усещането за топлината на тялото му вътре в нея. Тя въздъхна от удоволствие и се изви срещу него.

– Какво правиш?

Той приплъзна ръката си и нежно стисна гърдата ѝ, докато се навеждаше, за да прошепне в ухото ѝ:

– Позиция номер седемдесет и три.

Горещина заля страните ѝ.

– Как разбра за нея?

Смехът му изпълни ушите ѝ.

– Как разбрах ли? Това нещо не е престанало да ме преследва, откакто онази нощ видях книгата в ръцете ти.

Собственият ѝ смях секна в гърлото ѝ, когато той премести ръката си от гърдите към влажната ѝ сърцевина. Пръстите му запалиха още повече огъня в нея, докато той навлезе по-дълбоко в тялото ѝ.

Всичките мисли излетяха от ума ѝ и тя се отдаде на чистото желание, струящо от горещото тяло зад нейното, докато ръката му се движеше в синхрон с тласъците му.

И когато освобождението ѝ дойде, беше унищожително и напълно задоволително. С още три мощни тласъка, той се присъедини към нея в рая.

Той беше неин, а тя негова. Емили се усмихна при тази мисъл. Бяха свързани много повече, отколкото само с телата си. Бяха свързани с душите и сърцата си.

Свързани за вечността.

Любовта ѝ я порази и тя се обърна с лице към него.

Дрейвън леко я целуна по върха на носа и я погледна с любопитство. Днес той нямаше намерение да напуска това легло. Дори заради някоя спешна работа.

Лекият бриз разлюля тъмночервените завеси на прозореца и довя до тях неочакван шум.

Първото нещо, което си помисли бе, че си въобразява, но след минута шумът стана по-близък и по-ясен.

Армия ли беше? Дрейвън замръзна и после скочи от леглото.

– Дрейвън? – повика го Емили въпросително, като се изправи в леглото и закри гърдите си със завивката. – Какво става?

– Някой се насочва към Рейвънсууд – той забързано надяна дрехите си.

– Какво? – попита тя невярващо. – Сигурен ли си?

Дрейвън прибра меча си в ножницата и го върза на кръста си.

– Бил съм на много походи. Познавам този шум достатъчно добре.

Емили го наблюдаваше как напуска стаята ѝ. Тя също чу шума от тропота на наближаващите коне. Бързо намери дрехите си, облече се и отиде при Дрейвън на бойницата.

Първоначално си помисли, че сънува, когато погледът ѝ попадна върху бащиното ѝ жълто-бяло знаме, което се приближаваше към замъка.

Но не беше плод на въображението ѝ, осъзна тя, че баща ѝ предвождаше армията под стените на замъка на Дрейвън.

– Какво означава това, Хю? – провикна се Дрейвън, когато баща ѝ се приближи на разстояние, на което можеше да го чуе.

– Дойдох за дъщеря си, копеле такова.

Емили изстина цялата.

– Няма как да е научил, нали? – попита тя Дрейвън.

– Не – отвърна той и изкрещя към баща ѝ. –Тя е под моята закрила. Нямаш право да идваш тук и да претендираш за нея.

– След последната нощ, вече не е. Сега я изпрати навън или ще разруша стените, за да я отведа.

Емили ахна при неговите думи. Баща ѝ знаеше! Но как беше възможно?

Дрейвън сложи ръка на рамото ѝ, за да я задържи.

– Татко – извика тя. – Защо си дошъл за мен?

– Той е нападнал Кесуик миналата нощ. Пратих известие на Хенри, ще те отведа веднага оттук или ще съборя стените. Освободи я, Рейвънсууд, и може да говоря в твоя защита пред Хенри.

Емили замръзна.

– Ти не си нападал нищо миналата нощ.

Той я погледна иронично.

– Знам много добре къде прекарах нощта, Емили, но смеем ли да кажем на баща ти къде съм бил? Той ще поиска да разбие нещо повече от стените.

Дрейвън беше прав. Тя преглътна при мисълта как ще постъпи баща ѝ, ако открие какво бяха правили.

– Татко, грешиш! – изкрещя тя, надявайки се да го вразуми.

Дрейвън я хвана.

– Какво правиш?

– Смятам да му обясня, че не си го извършил ти.

– Мислиш ли, че ще те чуе?

– Ами... не – продължи тя. – Той няма да чуе никого от нас.

– Пригответе отбраната ни – каза Дрейвън на хората си. – Мъжете на стените и...

– Не – възкликна тя и го сграбчи за ръката –Смяташ да се сражаваш с баща ми?

– Предлагаш да му предам замъка си ли? – попита той. Изражението на лицето му беше твърдо, а погледът му решителен.

Разочарована, разстроена и ужасена от мисълта, тя отговори саркастично.

– Хм-м, нека да помисля. Да предадеш замъка на баща ми или да го убиеш? Предполагам, че отговорът ми е, да, предай замъка си.

– Не – отвърна ѝ той гневно. – Аз държа Рейвънсууд от името на Хенри, крал на Англия и няма да се предам на мъж, на когото Хенри изобщо не вярва.

Тя чу как баща ѝ извика на мъжете си да се приготвят за битка. Емили потрепери от страх.

Какво трябваше да направи?

Какво можеше да направи?

Дрейвън взе лък от един от своите въоръжени мъже и приготви стрелата. След като опъна тетивата, той забеляза пепелявото лице на Емили.

Очите ѝ бяха пълни с паника, когато погледна баща си. Дрейвън видя обичта, която струеше от погледа ѝ.

Той свали лъка и погледна надолу към Хю. Мъжът стоеше там и знаеше, че няма никакъв шанс. Никой не бе превземал Рейвънсууд и никой, никога нямаше да го направи.

И въпреки това, заради обичта към дъщеря си, Хю беше готов да умре.

Неговият собствен баща би го хвърлил през бойницата, стига да се опази от армията. Харолд никога не би пожертвал себе си, за да спаси собствения си син.

Дрейвън отново вдигна лъка и насочи стрелата към сърцето на Хю. Можеше да го убие с един изстрел. Хю беше твърде глупав дори да се прикрие, а Дрейвън имаше ясна гледка към жълтата му туника.

Всичко, което требваше да направи, бе да пусне стрелата...

Направи го!

Можеше да чуе гласа на баща си в главата си, всеки път щом се изправеше срещу врага. Дадеш ли на човека шанс, той ще извади меч зад гърба ти и ще го забие право през теб. Убивай винаги, преди той да има шанса да те удари пръв.

Дрейвън изтегли стрелата назад.

Един изстрел и всичко щеше да свърши.

Един изстрел и тя щеше да бъде негова завинаги.

Дрейвън се прицели и пусна стрелата, и както бе възнамерявал, тя прелетя много далеч от мишената му.

Не можеше да го направи.

Добър или лош, прав или не, Хю беше неин баща и тя го обичаше.

– Емили – извика я Дрейвън при себе си, гласът му беше празен, а тялото му вдървено. –Давам ти възможност. Можеш да останеш при мен и аз ще те защитя или да се върнеш при баща си.

Тя премигна насреща му, сякаш не разбра думите му.

Дрейвън се приближи към нея, а тялото му беше сковано от страх в очакване на нейното решение.

– Ако ме напуснеш сега, знай, че баща ти никога няма да ти позволи да се върнеш тук. Ще бъдеш загубена за мен завинаги. Но изборът е твой и аз няма да го направя вместо теб.

Емили не можеше да повярва на ушите си, докато се взираше в безизразното му лице.

Дрейвън ще я пусне?

Той ѝ даваше избор?

В този момент тя разбра дълбочината на своята любов към него. Неколцина, ако изобщо имаше такива мъже, биха позволили на жена да изкаже мнението си гласно за живота или благополучието си.

Той беше неин защитник и пълноправен полечител. Но въпреки това, остави въпроса изцяло в нейните ръце.

Тя се протегна и положи ръка на бузата му. Почувства как челюстта му се стяга под дланта ѝ, докато се взираше в нея с тези леденосини очи в очакване на отговора ѝ.